2

В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на дeсети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

При участието на секретаря: А. Йорданов
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 213/2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
„Хета асет резолюшън ауто България” ЕООД, [населено място] е подал касационна жалба против решение № 2036 от 19.09.2017г. по т.д.1587/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №148 от 2.012017г. по .д. 8334/15г.на СГС, в частта му, с която е признато за установено по иска по чл.422 ГПК,предявен от „Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, [населено място] против Г. И. Г., това, че последният дължи разликата над 2356.96евро до пълния предявен размер от 25 441.92 евро и по същество същият иск е отхвърлен, както и в частта за разноските.
Касаторът, чрез пълномощника си – юрк. Р. Р. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложено разбирането за неправилност на решаващия извод на съда, че след като управителят на дружеството - лизингополучател е подписал договора за лизинг в това си качество – като представляващ търговското дружество, това му участие давало възможност, същият като физическо лице- авалист да може да прави личните възражения на издателя на записа на заповед във връзка с каузалното правоотношение, което същият обезпечава.
Ответниците по касация – Г. И. Г. и „ Строително – предприемачески холдинг”ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. Л. са на становище, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
С определение № 211 от 26.04.2018г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С решението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд, след отмяна на решение №148 от 2.012017г. по .д. 8334/15г.на СГС в частта му, с която е признато за установено по иска по чл.422 ГПК,предявен от настоящият касатор против Г. И. Г. за сумата над 2356.96 до пълнопредявения размер от 25 441.92 евро, по същество същият иск е отхвърлен. В останалата част, с която първостепенния съд е признал за установено по отношение на Г. Г. и „Строително-предприемачески холдинг„ООД, че дължат на настоящият касатор сумата 2356.97 евро на основание запис на заповед, решението е оставено в сила. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че за страните е било безспорно, това, че между ищеца-„Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, [населено място] и „Строително-предприемачески холдинг„ООД на 26.02.2008г. е сключен договор за финансов лизинг. Също така за безспорно е прието и това, че процесният запис на заповед обезпечава плащания именно по този договор.Отчетено е, че и двамата ответници – дружеството- издател по записа на заповед и физическото лице – авалист са направили възражения за погасяване на задълженията по давност.Съдът е мотивирал, че съобразно трайната практика на ВКС / цитирани и изброени съдебни актове на този съд/, авалистът не може да прави личните възражения на издателя на менителничния ефект по каузалното правоотношение, освен ако не е страна по него или приносителят на записа на заповед е недобросъвестен, или е налице от негова страна злоупотреба с право. Съдът е отчел, че последните две хипотези не се установяват от събраните по делото доказателства, но била налице първата хипотеза тъй като физическото лице авалист като управител на дружеството - издател е подписал процесния договор за лизинг, като това участие му давало основание да прави и личните възражения на хонората, в това число и възражение за изтекла погасителна давност на част от вноските, договорени съобразно погасителния план към договора за лизинг. Така е обоснован и извода за недължимост на част от процесната сума и от страна на авалиста.
Касационно обжалване, настоящият съдебен състав на І т.о. е допуснал по въпроса - „ Дали задължението на авалиста по запис на заповед е самостоятелно и независимо от задължението, което обезпечава, и може ли авалистът да противопостави на поемателя по записа на заповед личните възражения на издателя за обвързаност между записа на заповед и обезпеченото каузално правоотношение с поемателя.”
Така формулираният правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешението му, обективирано в решение № 26 от 24.04.2014г. по т.д. №102/13г. на ВКС, ІІ т.о., с което изрично е прието, че противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само в случаите, при които авалиста също е страна по това каузално правоотношение или ако поемателя е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното отношение с хонората. Или с цитираната практика, приетото като изключение- авалиста да упражни право, което по принцип не му принадлежи - да прави успешно личните възражения на издателя, свързани с каузалното правоотношение е признато само ако той е страна по него, но не и за трети лица, каквото спрямо това правоотношение е управителя на дружеството – издател, авалирал в лично качество записа на заповед, обезпечаващ задълженията по каузалната сделка. С цитираното съдебно решение на ВКС, в което е обективиран извод изведен и от други цитирани съдебни актове на същият съд, определящи практиката като константна е прието още, че от чл.485,ал.2 ТЗ се извежда самостоятелния характер на авала, като дори задължението, за което е дадено менителничното поръчителство да е недействително по някаква причина / освен порок на формата/задължението на авалиста е действително и валидно го задължава. Правилото на чл.485, ал.2 ТЗ важи и в хипотезата когато с менителничното поръчителство е гарантирано задължение по запис на заповед, издаден за обезпечение на каузално правоотношение между издателя и поемателя по менителничния ефект, по което авалистът не е страна. Поради акцесорния характер на менителничното поръчителство, погасяването на поетото от издателя менителнично задължение, вследствие погасяване на обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение между него и поемателя е ирелеватно за отговорността на авалиста. След като не е страна по каузалното правоотношение, авалистът остава задължен за сумата по записа на заповед и принципно дори няма право да противопоставя на поемателя възраженията на издателя за погасителния ефект на извършените в изпълнение на каузалната сделка плащания. Тази практика се споделя и от настоящият съдебен състав.
В тази връзка въззивният съд, макар и цитирал практика в същият смисъл и развил мотиви, за това, че не е налице недобросъвестност на поемателя е приел в противоречие с цитираното решение а и в противоречие с изброените от него решения, че физическото лице- авалист било участник в сделката- договора за лизинг, в качеството му на управител на дружеството- издател на ценната книга, поради което и можел успешно да прави личните възражения на хонората. Или с оглед така приетото с формираната практика по поставения въпрос се извежда и неправилност на изводите на въззивният съд за неоснователност на предявения иск против физическото лице – авалист, което е основание за касиране на решението по следните съображения:
Исковата претенция има за предмет установяване по реда на чл.422 ГПК на задължение, произтичащо от запис на заповед, с оглед издадената по реда на чл.417 ГПК заповед за незабавно изпълнение на това задължение. В тази връзка, заявителят по реда на чл.417 ГПК - „Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, [населено място] е предявил иска по чл.422 ГПК против „Строително-предприемачески холдинг„ООД и Г. Г. за установяване правото му да иска принудително изпълнение за удовлетворяване на задължение, произтичащо от запис на заповед от 26.02.2008г. за сумата 25441.92 евро с падеж 01.03.2011г. издадена от първият ответник и авалирана от втория. Не е било спорно между страните съществуването на каузално правоотношение, задължения, по което са обезпечени с процесния запис на заповед - произтичащо от сключен между двете дружества – ищец и ответник договор за лизинг на 26.02.2008г.за лек автомобил „ Порше кайен”. Също така не е било спорно, а и от изслушаната експертиза се установява, че дружеството- лизингополучател е имало общо задължение към датата на заявлението по чл.417 ГПК в размер на 118367 .30лв. Не е било спорно, че същият договор е бил развален, а лизинговия автомобил предаден на ищеца на 11.05.2011г. Установено е било, също така, че последното погасяване на месечна вноска е за м. 09.2009г./ с дата 30.07.2009г./ Не е било спорно още и твърдението, заявено с отговора на исковата молба, за това че записа на заповед обезпечава задължение за плащане на едногодишни лизингови вноски дължими до 01.03.2011г. С отговора на исковата молба – подадена от двамата ответници без да бъде отграничавано становището им по дължимостта на сумите е направено единствено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на част от лизинговите вноски по договора за лизинг в обезпечение, на което задължение е бил издаден и записа на заповед. Т.е. авалистът също е направил единствено такова възражение. Той не е въвел доводи и факти, нито е провел доказване по отношение на недобросъвестност или злоупотреба с право на поемателя – ищец в производството. Такива доводи са въведени едва с възивната жалба, като същите са били сведени до твърдението, че след като договорът за лизинг е прекратен на 11.05.2011г., ищецът претендирал вземане по запис на заповед, чийто падеж настъпил след тази дата – 01.03.2012г., за което имало заведено производство пред СГС. Тези доводи правилно не са били съобразявани от въззивният съд, който е отчел не само късното им процесуално въвеждане, но и обстоятелството, че те касаят различен от процесния запис на заповед, а недобросъвестността следва да бъде установявана по отношение претенцията, която е предмет на производството. Както вече бе отбелязано, не е налице валидно въвеждане на възражение за недобросъвестност на поемателя, нито за негова злоупотреба с права. С разгледаното вече решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/отм./- № 26 от 24.04.2014г. по т.д. №102/13г. на ВКС, ІІ т.о., изрично е мотивирано, че изключение от принципното положение, обосноваващо извод, че авалистът не разполага с личните възражение на издателя на записа на заповед е допустимо само в хипотеза на недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на поемателя, която по аргумент от чл.154, ал.1 ГПК подлежи на доказване от авалиста. Т.е. в случая нито са въведени валидно процесуално такива възражения, нито същите са били доказани. Следователно, авалистът не е установил възможността си да противопостави на ищеца личните възражения на хонората по каузалното правоотношение – договора за лизинг, по който не е страна. По отношение на възражението за изтекла погасителна давност за част от вноските по договора за лизинг, следва да се вземе предвид изложеното по –горе, изведено от константната съдебна практика. Следва да се отбележи още, че управителят на дружеството действа като негов представител, а не като страна по сделките, които сключва от името на дружеството, поради което и правно необосновано въззивният съд е приел това, че представителството, реализирано от него го приравнява към страните по сделката, които единствено могат валидно да противопоставят всякакви възражения, възникнали с оглед изпълнението или неизпълнението на сключения между тях договор.
Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, а по същество предявеният иск срешу Г. - уважен. На основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед представения списък по чл.80 ГПК от касатора, както и във връзка с осъщественото доказване по отношение на претендираните по списъка суми, на същият следва да се присъдят разноски в размер на 4211.05лв. за всички съдебни инстанции, така както са поискани и съобразно изхода на спора.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 2036 от 19.09.2017г. по т.д.1587/2017г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след отмяна на решение №148 от 20.012017г. по т.д. 8334/15г.на СГС, в частта му, с която е признато за установено по иска по чл.422 ГПК,предявен от „Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, [населено място] против Г. И. Г., това че последният дължи разликата над 2356.96 до пълния предявен размер от 25 441.92 евро и по същество същият иск е отхвърлен и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на от „Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, гр. София против Г. И. Г. с правно основание чл.422 ГПК, това че Г. И. Г. дължи на „Хета асет резолюшън ауто България”ЕООД, гр. София разликата над 2356.96 евро до пълния предявен размер от 25 441.92 евро като авалист по запис на заповед от 26.02.2008г. издаден от „Строително-предприемачески холдинг„ООД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване заявлението по чл.417 ГПК – 06.02.2014г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 6430/14г. на СРС, както и сумата 4211.05лв. – разноски за всички съдебни инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: