6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 40

С., 05,06,2012 година


Върховният касационен съд на Република Б.,ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети април две хиляди и дванадесета година, в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ

При участието на секретаря: Н. Т.
изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 148/2011 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК, образувано по касационна жалба на „Р. / Б./”Е. – [населено място] против решение № 194 от 20.10.2010 г. по т.д. № 155/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
Касаторът е поддържал оплаквания за нарушение на материалния и процесуален закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.
Ответниците по касация- К. Д. Г., М. Д. П., двете от [населено място] и Е. П. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител – адв. К. К. са на становище, че касационната жалба е неоснователна.
Ответникът по касация – Е. П. В., чрез пълномощника си адв. Н. П. е на становище, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С определение № 806 от 27.12.2011г. на ВКС, І т.о., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
С решението си, Великотърновски апелативен съд, след отмяна на решението на Русенски окръжен съд, в частта, с която е признал съществуването на вземането на „ Р./ Б./”Е. – [населено място] по отношение на К. Д. Г., М. Д. П. и Е. П. В., произтичащо от запис на заповед, както и в частта за разноските, по същество е отхвърлил иска по чл.422 ГПК в същата част. Обезсилил е решението, в частта, с която е признато за установено вземане за разноски за заповедното и първоинстанционното производство, с мотиви за недопустимост на иска в тази част. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предмет на иска по чл.422 ГПК е установяване на валидно и изискуемо вземане на банката спрямо ищците – авалисти по запис на заповед, като безспорно било, че каузалното правоотношение, което е гарантирано с този запис на заповед е свързано с договора за овърдрафт, сключен между „ Р./ Б./” Е. – [населено място] и [фирма] на 02.11.2007г. Съдът е разгледал така очертаното каузално правоотношение, като е направил извод, че след като банката се е снабдила с изпълнителен лист срещу хонората, то предявения против авалистите иск по чл.422 ГПК е неоснователен и следва да се отхвърли.
С оглед основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е поставен като релевантен въпрос - какъв е обсега на проверка на съда относно съществуване на вземането по каузалното правоотношение обезпечено със запис на заповед във връзка с възраженията, които могат да правят авалистите по този запис на заповед.
С решение на ВКС, ТК, ІІ т.о. №17/24.04.2011г. по т.д. 213/10г., постановено по реда на чл.290 ГПК и поради това съставляващо задължителна практика е разрешен поставения правен въпрос. С обсъждания съдебен акт е прието, че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Сочената практика, обективирана в решението на ВКС, съдържа задължително тълкуване по поставения въпрос и въззивният съд се е отклонил от нея, обсъждайки и базирайки правните си изводи единствено, с оглед разглеждане на каузалната сделка, по която ответниците не са страна – договoра за овърдрафт сключен между приносителя – сега касатор и [фирма] – [населено място]/ н./ на 02.11.2007г. .В този смисъл са и изричните мотиви на съда по обсъждане на допуснатата от него експертиза: „ за преценка на възраженията на ответниците за установяване на размера на задълженията по договора за овърдрафт...” Допуснатото противоречие, обаче, във връзка с разрешаване на посочения въпрос, води единствено до извод за неправилно мотивиране на постановения правен резултат, който е правилен, по следните съображения :
В обсъжданото решение на ВКС, ІІ т.о./ без значение, както неоснователно счита ответника по касация- В., че е било постановено след обжалваното, тъй като с него се установява задължително разрешаване на определен правен въпрос и съответно се унифицира практиката на съдилищата/, във връзка с релевантния въпрос е мотивирано и изключение от правилото за ограничаване на възможността, с оглед самостоятелния характер на авала, авалистите да противопоставят на приносителя и относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение, в хипотеза когато страни по него са само приносителя и хонората. Това изключение се свързва с недобросъвестност или злоупотреба с право на приносителя – изведено от систематичното тълкуване на чл.8 ЗЗД, чл.63, ал.1 ЗЗД, чл.289, чл.465 и чл.485, ал.2 ТЗ. Изискването за добросъвестност при упражняване на правата по абсолютните търговски сделки, каквато е авала- арг. чл.1, ал.1, т.8 вр. чл. 286, ал.2 ТЗ, поставя пряка корелативна връзка между наличието му и възможностите на авалиста за защита срещу иска на приносителя. Ето защо установената недобросъвестност изключва правото на приносителя да иска изпълнение от авалиста, в случаите когато могат да му бъдат противопоставени относителните възражения на хонората- в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя, което той е интервенирал. Или в тези случаи, авалистът може да противопостави успешно на приносителя и относителните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна – право което по принцип не му принадлежи. В конкретния случай, въпреки точно очертаната фактическа обстановка, изведена изцяло от установените по спора юридически факти, относими към спорното право, съдът не е мотивирал законосъобразно своят краен извод, който по същество е правилен, тъй като не е съобразил изложеното по –горе , а е основал извода си изцяло обсъждайки каузалната сделка между приносителя и хонората, без да направи правен извод за наличие на възможност ответниците по иска да правят възражения по нея. Поради това, интепретираните от състава установени факти по спора - издаването на изпълнителен лист срещу издателя за вземането и реализиране на титула чрез съдебно изпълнение, заявяване на вземането в откритото с решение от 31.07.2009г. по т.д. №91/2009г. на Р. производство по несъстоятелност на [фирма] пред синдика и включването му в списъка на приетите вземания, реализиране на други обезпечения за същия дълг, както и постъпили от това средства, които касаторът е разпределил без съгласие от длъжника, е следвало да бъдат разгледани съобразно изложеното, установяващо възможност авалистите да правят относителните възражения на хонората във връзка с каузалната сделка – договора за овърдрафт. Така и чисто правния извод, че осъщественото по съдебен ред право срещу хонората- в това число предприетото от приносителя и реализирано до спирането му/ съобразно производството по несъстоятелност/ принудително изпълнение, както и съзнаването, с оглед предприетите правни действия на търсената от приносителя възможност да събере едно и също вземане два пъти по принудителен път, с оглед търсенето на изпълнително основание с абсолютен характер т.е. произтичащо от влязло в сила съдебно решение, постановено в исков процес, не е квалифициран правилно. Следователно, постановения от въззивния съд резултат е правилен по изложените съображения, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед мотивираното по-горе, ирелевантни са оплакванията на касатора, относими към правния характер на авала, като самостоятелно задължение, както и невъзможността авалистите да противопоставят относителните възраженията на хонората, свързани с каузалната сделка между него и приносителя, които макар и законосъобразни не променят крайния извод за неоснователност на иска. Такива са и доводите относно приложимостта на чл.76, ал.1 и 2 ЗЗД. Както и сам касаторът е отбелязал, въпреки поддържаното от него за липсата на пречка да се снабди с два изпълнителни титула срещу различни лица за едно и също вземане, съществува и забрана ”под формата на отговорност за неоснователно обогатяване” за евентуалното събиране на това вземане „два пъти в изпълнителния процес”. По изложените съображения,също така ирелевантно за крайния извод е и оплакването,че въззивният съд е приел довод за поредност при плащането, като по този начин е пренебрегнал правната природа на авала. Още повече, че възражението на авалистите за принудително осъществяване на плащане от страна на издателя на ефекта по каузалната сделка, обезпечена със записа на заповед / респективно пряко относимо към погасяване на задължението/ е релативно възражение по абстрактната менителнична сделка, а не довод за поредност при изпълняване на задълженията на длъжник и поръчител,който няма значение при менителничното поръчителство.
Касаторът е направил довод за неправилност на съдебния акт и в частта, с която е обезсилено решението на първостепенния съд, в частта с която е признал съществуването на вземане на [фирма] – [населено място] по отношение на К. Д. Г., М. Д. П., и Е. П. В. за направените разноски в заповедното производство. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предмет на иска по чл.422 ГПК е установяване съществуване на вземането заявено по реда на чл.417 ГПК, респ. чл.410 ГПК, като направените разноски в заповедното производство са извън така очертания предмет. Решението в тази част / с характер на определение/ е правилно. Неоснователни са доводите на страната, за това, че решаващият съд е следвало да се произнесе по отношение дължимостта на разноските, направени в заповедното производство. Макар и да съществува връзка между заповедното и исково производство, доколкото е налице възможността за трансформиране на процеса в исков, ако се установи, че между страните е налице спор относно съществуване на вземането, двете не са идентични, а самостоятелни, приключващи с конкретен и различен съдебен акт производства. Така например, ако не е налице спор заповедта за изпълнение влиза в сила. Ето защо, поисканите в заповедното производство разноски за осъществяването му, следва да бъдат присъдени в същото производство, в това число и ако съдът постановил заповедта за изпълнение е пропуснал, въпреки искането да ги присъди, той може да допълни заповедта си, поради задължението му да се произнесе по цялото заявено искане. Разноските съставляват акцесорно вземане, обвързано пряко с уважаване или не на претенциите и не се включват в спорното право, а се изразяват като правна последица, поради което са и извън предметния обхват, както правилно е отбелязал съда, на иска по чл.422 ГПК, който цели да установи със сила на пресъдено нещо наличието на конкретно облигаторно задължение, произтичащо от правоотношение, различно от процесуалното, обуславящо отговорността за разноски. Правно необосновано страната прави аналогия с развитието на исковото производство, считайки че след като иска по чл.422 ГПК се счита предявен от подаване на заявлението, то и производството се развива като контролно- инстанционно, в какъвто случай отговорността за разноски се третира до влизане на решението в сила. Както бе отбелязано вече, налице е ясна граница между исковото и заповедно производство, още повече че и заповедното производство не е типично исково. Следва да се има предвид и това, че отказът да се присъдят поисканите от заявителя разноски, по своята правна същност съставлява акт, с който частично се отхвърля заявлението и подлежи на самостоятелно обжалване – арг. 413, ал.2 ГПК и от това следва, че въпросът за дължимостта на разноските следва да се разреши в заповедното , а не в исковото производството / в този смисъл определение №10/05.01.2011г. по т.д. 879/10г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. Освен това, отговорността за разноски може да бъде реализирана само чрез искане за присъждането им, но не и по пътя на установителния иск, както обосновано е приел решаващият състав.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК постановеното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 78, ал.1 ГПК на ответника по касация - Е. П. В. следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 500лв., тъй като само той е поискал и установил такива.
По тези съображения и на основание, Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение



Р Е Ш И :




ОСТАВЯ В СИЛА решение № 194 от 20.10.2010 г. по т.д. № 155/2010 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Р. / Б./”- Е.- [населено място] да заплати на Е. П. В. от [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 500лв.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: