Р Е Ш Е Н И Е

№ 134

София, 29.06.2010 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:	КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
	БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Лилия Златкова

изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т.д. № 999/2009г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. П. и Ф. М. П. от с. Г., Област Благоевград срещу решение № 645 от 15.06.2009 г. по гр. д. № 2000/2008 г. на Софийски апелативен съд. С обжалвания акт е оставено в сила решение № 43 от 14.07.2008 г. по гр. д. № 2388/2006 г. на Софийски градски съд, І-9 състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от двамата касатори искове по чл. 407 ТЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

С определение № 172 от 06.04.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като е прието, че въпросът, който е от значение за делото, е: допустимо ли е при действието на чл. 387, ал. 3 ТЗ /отм./ страните по застрахователния договор да уговорят автоматичното му прекратяване при неплащане в срок на разсрочената част от застрахователната премия, без да бъде изпращано изрично предупреждение до застрахования.

Касаторите молят за отмяна на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон. Изразяват несъгласие с извода на решаващия състав, че към датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, при което е причинена смъртта на техния син, не е съществувало застрахователно правоотношение между делинквента Д. Ф. К. и ответния застраховател ЗАД“Е”, гр. С., тъй като договорът за застраховка “Гражданска отговорност” е бил прекратен поради неплащане в срок на застрахователната премия. В касационната жалба е обосновано становището, че съгласно отменената разпоредба на чл. 387, ал. 3 ТЗ, приложима към настоящия случай, прекратяването на застрахователния договор поради неплащане на застрахователната вноска не настъпва автоматично, а е възможно само след отправяне на изрично писмено предупреждение от застрахователя до застрахованото лице.

Ответникът – З. д. “Е” АД, гр. С. не заявява становище по основателността на касационната жалба.

Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е основателна.

За да остави в сила първоинстанционното отхвърлително решение, Софийски апелативен съд е приел, че исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са неоснователни, тъй като към датата на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие договорът за застраховка “Гражданска отговорност”, сключен между собственика на автомобила А. А. С. и ответния застраховател ЗАД “Е”, е бил прекратен поради неплащане на разсрочената част от застрахователната премия. Направен е извод, че прекратяването е настъпило на датата 15.04.2004г. поради неплащане на втората разсрочена вноска в уговорения срок до 31.03.2004 г. В тази връзка е съобразена съдържащата се в полицата клауза, според която застрахованият се счита за предупреден писмено по смисъла на чл. 387, ал. 3 ТЗ /отм./, че при неплащане на разсрочената част от премията в срок застрахователният договор ще бъде прекратен с изтичането на 15 дни от падежа на същата, т. е. на 15.04.2004 г.

Решението е неправилно.

Основателно е оплакването на касатора за допуснато нарушение на материалния закон - чл. 387, ал. 2 и 3 ТЗ /отм./, явяващ се приложим към конкретния случай нормативен акт. Изводът на въззивния съд за автоматично прекратяване на процесния застрахователен договор с изтичането на 15 дневен срок от настъпване на падежа за плащане на разсрочената вноска е в противоречие с практиката, установена от Върховен касационен съд по този въпрос.

В решение № 77 от 08.07.2009 г. по т. д. № 2/2009 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по спор във връзка със същото пътно-транспортно произшествие /но с други ищци/, е прието, че при действието на чл. 387 ТЗ /отм./ страните по застрахователния договор не могат да определят начин за прекратяване на договора поради неплащане в срок на разсрочената част от застрахователната премия, при който застрахователят се освобождава от задължението да изпрати писмено предупреждение до застрахования и да предвидят, че договорът преустановява своето действие преди изтичане на 15 дни от получаване на предупреждението. Посочено е, че правото на кредитора да прекрати договора в хипотезата на чл. 387, ал. 2 във връзка с ал. 3 ТЗ /отм./ възниква при забава на застрахования, поради което това право не може да се упражни преди настъпване на падежа за плащане на разсрочената част от премията, а въвеждането на предположение, че предупреждението се счита за връчено още при подписване на застрахователната полица, обвързва упражняването на правата на кредитора с презюмиране на неизпълнение от страна на длъжника – презумпция, която не е законодателно уредена и уговарянето й противоречи на принципа на добросъвестността и на забраната за злоупотреба с права, прогласени от гражданското и търговското право.

Цитираното решение е постановено по новия процесуален ред, установен с Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. и поради това представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и изричните указания по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото с това решение е даден отговор на материалноправния въпрос, във връзка с който е допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по гр. д. № 2000/2008 г. на Софийски апелативен съд, настоящият състав съобразява същото и не се произнася повторно по посочения материaлноправен въпрос.

С оглед нищожността на клаузата за автоматично прекратяване на застрахователния договор и безспорния факт, че застрахователят не е отправил изискуемото по чл. 387, ал. 3 ТЗ /отм./ писмено предупреждение до застрахования за прекратяването му поради неплащане в срок на разсрочената вноска, следва да се приеме, че към датата на пътно-транспортното произшествие – 22.11.2004 г. – договорът не е бил прекратен, което обосновава ангажиране отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение за настъпилите в резултат на произшествието вреди. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено, а предявените субективно съединени искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./ - уважени.

Съобразявайки задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в т. ІІ на Постановление на Пленума на Върховен съд № 4/1968 г., настоящият състав приема, че претендираната от всеки от двамата ищци сума в размер на 42 500 лв. представлява справедливо по смисъла на посочената норма обезщетение за неимуществени вреди към момента на настъпването им – края на 2004 г. От решаващо значение за тази преценка е родствената връзка между ищците и починалия. За тях, като родители, смъртта на сина им представлява изключителен житейски удар, който не би могъл да бъде преодолян никога и който ще даде отражение на целия им живот, като се има предвид съществувалите в семейството отношения на привързаност и обич, установени безспорно от показанията на разпитания по делото свидетел. Друго обстоятелство, релевантно за размера на вредите, е младата възраст на починалия - 18 години. Това е възраст, с която родителите свързват много очаквания и положителни емоции от своето дете. Затова, внезапната му загуба и то причинена вследствие проявена човешка безотговорност, представлява за тях огромна и непреодолима болка.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че исковете са изцяло основателни и доказани и следва да бъдат уважени в пълния им предявен размер. С оглед изричното искане на ищците, върху дължимата на всеки от тях сума 42 500 лв. следва да бъде присъдено и обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 във връзка с чл. 84, ал. 3 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на настъпване на вредите – 21.11.2004 г. – до окончателното изплащане на сумата.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът дължи заплащане на държавна такса за касационното производство в размер на сумата 1 700 лв. Поради липсата на изрично искане от ищците съдът не се произнася по въпроса за разноските.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, пр. 3 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 645 от 15.06.2009 г. по гр. д. № 2000/2008 г. на Софийски апелативен съд, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА З. д. „Е” АД, гр. С., бул. “Г” № 16 да заплати на А. С. П. и Ф. М. П. от с. Г., Област Благоевград, на основание чл. 407, ал. 1 ТЗ /отм./, по 42 500 /четиридесет и две хиляди и петстотин/ лева /или общо 85 000 лева/ - обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие от 21.11.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.11.2004 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА З. д. „Е” АД, гр. С., бул. “Г” № 16 да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 1 700 /хиляда и седемстотин/ лева.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: