№ 63

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА

при секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 674/2014 година



Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. С. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 297 от 01.11.2013 г., постановено по в. т. д. № 186/2013 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 31 от 25.11.2012 г. по т. д. № 105/2011 г. на Разградски окръжен съд, с което по реда на чл.422 ГПК е признато за установено, че солидарно с [фирма] М. С. С. дължи на [фирма] сумата 54 830.76 евро, представляваща вземане по запис на заповед от 11.03.2008 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 360/2011 г. на Разградски районен съд, и на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 5 628.45 лв.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът поддържа, че решението е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като в мотивите към него не са обсъдени фактите и доказателствата от значение за съществуване на спорното вземане. Навежда оплакване, че мотивите към решението не съдържат произнасяне по основните му доводи и възражения срещу иска - че не се е задължил лично като авалист по записа на заповед, издаден от [фирма], че със записа на заповед и с авала са обезпечени само задължения на издателя по договор за финансов лизинг №[ЕИК], не и задължения по други каузални отношения, и че обезпечените задължения са погасени чрез плащане преди завеждане на делото, поради което вземането по записа на заповед не съществува.
Ответникът по касация [фирма], понастоящем [фирма] - [населено място], оспорва жалбата като неоснователна. Изразява становище за оставяне на въззивното решение в сила по съображения в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски.
С определение № 28 от 20.01.2015 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19, и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., при разрешаване на значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното :
За да потвърди решението на Разградски окръжен съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422 ГПК от [фирма] срещу М. С. С. иск за съществуване на парично вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Варненски апелативен съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и на съдържащите се в тях изводи, че солидарно с [фирма] М. С. дължи на [фирма] сумата 54 830.76 евро по запис на заповед от 11.03.2008 г. с падеж 11.08.2008 г. Отговорността на М. С. е ангажирана в качеството му на авалист по записа на заповед, издаден от [фирма].
Въззивният съд е приел за безспорно, че записът на заповед е издаден във връзка с договор за финансов лизинг №[ЕИК]/11.03.2008 г. между [фирма] като лизингодател и [фирма] като лизингополучател. По делото не е съществувал спор, че между [фирма] и [фирма] са сключени още два договора за финансов лизинг - договор №[ЕИК]/22.01.2008 г. и договор №[ЕИК]/01.04.2008 г. Договорите са сключени при действието на еднотипни общи условия, в т.3.5.5 на които е предвидено, че в случай на обвързаност на страните от повече от един договор за лизинг лизингодателят има право да погаси с което и да било плащане на лизингополучателя всяко свое вземане, станало изискуемо на основание всеки един от договорите за лизинг. Като е взел предвид клаузата на т.3.5.5 от общите условия и констатациите в заключенията на счетоводната експертиза, че към датата на проверката от вещото лице лизингополучателят има непогасени задължения по трите договора в размер общо на 385 524.77 лв., решаващият състав на Варненски апелативен съд е направил извод, че в качеството на авалист по записа на заповед ответникът дължи на ищеца сумата 54 830.76 евро, представляваща част от непогасения остатък на задълженията.
Без да излага мотиви по същество, въззивният съд е определил като недоказано възражението на ответника, че е авалирал записа на заповед в качеството на управител и представляващ издателя [фирма]. За недоказано е прието и възражението, че записът на заповед е издаден и авалиран само за обезпечаване на задължения на [фирма] по договор за лизинг №[ЕИК], които са погасени чрез плащане, и не обезпечава задължения на дружеството по другите два договора за лизинг, към които ищецът недобросъвестно е отнасял плащанията по договор №[ЕИК]. Изводът за недоказаност на посоченото възражение е мотивиран със съображението, че заключението на счетоводната експертиза не установява как са погасявани задълженията по всеки от договорите и какъв е размера на погасените и непогасени задължения по всеки от тях.
Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно. При неговото постановяване въззивният съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос за съдържанието на мотивите към съдебното решение и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК.
Според задължителните указания в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно и в създадената след влизане в сила на Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. задължителна практика на ВКС, намерила отражение в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., във връзка с което е допуснато касационното обжалване, и в много други служебно известни на настоящия състав решения по чл.290 ГПК - решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и др. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е възприето разрешението, че и при действието на ГПК от 2007 г. въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК; Разпоредбата на чл.272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си по тях.
Решението на Варненски апелативен съд не отговаря на нито едно от изискванията по чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. Към решението са изложени схематични и бланкетни мотиви, които не отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора. Мотивите се изчерпват с възпроизвеждане на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и с препращане към тях на основание чл.272 ГПК. В мотивите не се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, и няма произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които ответникът - касатор е обосновал защитата си срещу иска.
С отговора на исковата молба касаторът е въвел две основни възражения, които е поддържал и във въззивната жалба.
Първото възражение е в смисъл, че не следва да отговаря лично за плащането на записа на заповед от 11.03.2008 г., тъй като е авалирал задължението на издателя [фирма] от името на дружеството в качеството на негов управител и законен представител, а не в качеството си на физическо лице. Изясняването на качеството, в което е действал касаторът при учредяване на менителничното поръчителство, е от съществено значение за произнасянето дали той носи отговорност за поетото със записа на заповед задължение. Въззивният съд е приел възражението за недоказано, без да излага каквито и да било мотиви от какво произтича тази преценка.
Второто възражение е свързано с обема на менителничното поръчителство /авал/. Основано е на твърдения, че записът на заповед е издаден за обезпечаване единствено на задължения на издателя [фирма] по договор за финансов лизинг № 410427/11.03.2008 г., върху които се разпростира отговорността на поръчителя /авалиста/ и които са погасени чрез плащане преди завеждане на делото. В отговора на исковата молба се съдържат твърдения за недобросъвестност на ищеца като поемател на записа на заповед при упражняване на правата по менителничния ефект, конкретно - за използване на записа на заповед като основание за търсене на изпълнение на задължения по други каузални отношения с издателя /договори за лизинг №[ЕИК]/22.01.2008 г. и договор №[ЕИК]/01.04.2008 г./, които не са обезпечавани със записа на заповед и с авала. Според задължителната практика в решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., позоваването на недобросъвестност легитимира касатора - авалист да противопоставя на ищеца - поемател личните възражения на издателя на записа на заповед, произтичащи от свързаното със записа на заповед каузално правоотношение. За да докаже възражението си, че записът на заповед и авалът обезпечават само задължения на [фирма] по договор за лизинг №[ЕИК], които са платени в пълен размер, касаторът е черпил аргументи от писмени доказателства по делото и от заключенията на назначените по делото счетоводни експертизи. В заключенията са проследени подробно каузалните отношения между [фирма] и [фирма], възникнали от договорите за лизинг, и плащанията, които лизингополучателят е правил за погасяване на задълженията си по всеки от тях. Въпреки оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на изводите, до които е достигнал първоинстанционният съд въз основа на приетото от него заключение, въззивният съд не е анализирал самостоятелно и задълбочено заключенията и не е направил свои изводи от тях. От заключението на назначената във въззивното производство експертиза е направен само един извод - че [фирма] има непогасени задължения към ищеца по трите договора за лизинг в общ размер, надхвърлящ сумата по записа на заповед. С този извод е аргументирано и становището на съда, че дългът по записа на заповед не е погасен и че касаторът е отговорен за неговото изпълнение. Въззивният съд изобщо не е обсъдил подробните данни в заключението за размера на плащанията, извършени от лизингодателя за погасяване на задълженията по договор №[ЕИК], и относимите към тях доводи на касатора, че използването на платените по този договор суми за погасяване на задължения на лизингополучателя по другите два договора са му непротивопоставими, доколкото не се е съгласявал да обезпечава изпълнението на тези задължения. Извън преценката на въззивния съд са останали и констатациите в т.7 от заключението за съвпадение на сумата по записа на заповед, издаден в деня на сключване на договор №[ЕИК], с аритметичния сбор на дължимите по договора лизингови вноски за една година, както и приетите като писмени доказателства по делото приложения № 2 към договорите за лизинг, от които е видно, че касаторът фигурира като авалист само в приложението към договор №[ЕИК], не и в приложенията към другите два договора.
Като не е обсъдил фактите и доказателствата по делото и не се е произнесъл мотивирано по защитните доводи и възражения на касатора, въззивният съд е провел формално въззивно производство и е постановил неправилен съдебен акт. Поради изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд, който да се произнесе в съответствие с изискванията на чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма], сега [фирма], против М. С. С. установителен иск.
Въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по отговорността за разноски в зависимост от изхода на спора, като съобрази и разноските за настоящото производство - чл.294, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.2 и ал.3 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОТМЕНЯ въззивно решение № 297 от 01.11.2013 г., постановено по в. т. д. № 186/2013 г. на Варненски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :