8

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 1515 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Д. Г., чрез назначения му от съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител адв. М. И. от САК, срещу решение № 878/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 125/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, с което е потвърдено решение № 260591/16.02.2022 г., постановено по гр. д. № 15659/2016 г. по описа на СГС, I ГО, 3 с-в, с което изцяло са уважени предявените от „Обединена българска банка” АД срещу М. Д. Г. кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, както и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на слените суми по три договора за банков кредит, сключени между банката и Д. М. Г., починала на 02.04.2015 г., чийто наследник е ответникът М. Д. Г.: 1) по договор за издаване на кредитна карта, сключен на 10.05.2007 г., сумата от 1004,75 лв. - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане; сумата от 303,16 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 09.03.2015 г. до 12.12.2016 г. и сумата от 60 лв. – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 09.03.2015 г. до 12.12.2016 г.; 2) по договор за предоставяне на ипотечен кредит, сключен на 22.04.2008 г., сумата от 31975,34 евро - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане; сумата от 4548,35 евро – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 28.11.2014 г. до 12.12.2016 г.; сумата от 916,72 евро – мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 28.11.2014 г. до 12.12.2016 г. и 3) по договор за предоставяне на ипотечен кредит, сключен на 21.05.2008 г., сумата от 21852,29 лв. - предсрочно изискуема главница, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба до окончателното ѝ заплащане; сумата от 4841,47 лв. - възнаградителна лихва, изтекла за периода от 28.01.2015 г. до 12.12.2016 г. и сумата от 623,24 лв. - мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода 28.01.2015 г. – 12.12.2016 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на довода му, че ответникът не е приел наследството, оставено от кредитополучателя по трите договора за банков кредит (изрично или с конклудентни действия, което да е изразено ясно и недвусмислено), въззивният съд не е приложил законосъобразно материалния закон, като е приел, че след като в процеса на доказване не е установено обстоятелството, че ответникът се е отказал от наследството, оставено от кредитополучателя (чрез изричен отказ), не следва да се обсъжда приемането му от страна на М. Г., нито пък да се изследва въпросът за наличието/липсата на мълчаливо (чрез конклудентни действия) приемане на това наследство. В писмената защита пред касационната инстанция релевира правен довод, че е недопустимо съдът да основава своята решаваща воля въз основа на фактите, удостоверени в уведомлението от ответника за настъпило застрахователно събитие, тъй като този документ не е събран от въззивния съд като годно писмено доказатателствено средство. От друга страна, от този документ не се установявало и правнорелевантното обстоятелство, че именно наследникът на кредитополучателя – чрез полагане на своя подпис, е поискал да се заплати твърдяното застрахователно обезщетение.
В писмения отговор и в писмената защита „ОББ” АД, чрез своя процесуален представител, оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че при настъпил покрит застрахователен риск (смъртта на кредитополучателя) с отправеното искане за заплащане на застрахователно обезщетение на банката по договор за имуществено застраховане – с обект живота, здравето или телесната цялост на физическо лице-кредитополучател, ответникът - наследник на кредитополучателя, мълчаливо (с конклудентни действия) е приел откритото наследство, поради което той е пасивно процесуалноправно и материалноправно легитимиран в настоящото исково производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел за установено, че предявените главни и акцесорни парични вземания са породени в твърдените от ищеца размери и периоди, както и че е възникнала тяхната изискуемост. Апелативният съд е разгледал поддържания и във въззивната жалба правен довод на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, че в процеса на доказване банката-кредитор не е установила правнорелевантното обстоятелство, че наследството, оставено от кредитополучателя, е било надлежно прието от ответника по реда на чл. 49 ЗН, но го е счел за неоснователен, тъй като по делото не било доказано, че е вписан отказ от наследството, поради което не следвало да се обсъжда дали са извършвани конклудентни действия, с които ответникът е приел наследството (при липса на изричен отказ).
С определение № 499/05.03.2024 по т. д. № 1515/2023 г. на ВКС, II т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос: „Счита ли се за прието открито наследство, когато лицето, призовано към наследяване, не е направило изричен отказ от него съгласно чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН?” – за извършване на проверка дали той е разрешен в противоречие с тълкувателните постановки, дадени по т. 14 от ППВС № 4/30.10.1964 г., както и с тълкувателни разяснения в мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК.
Съгласно тълкувателното разяснение по т. 14 от ППВС № 4/30.10.1964 г. приемането на наследството може да стане мълчаливо - с конклудентни действия, когато от тези действия на наследника се разбира непоколебимото му намерение да приеме наследството. Този въпрос е фактически и подлежи на установяване съобразно конкретните обстоятелства по съответното дело. В мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК е изяснено, че при действащата система на приемане на наследството до момента, в който призованият към наследяване не обективира волята си да приеме наследството, е налице незаето (вакантно) наследство, при което все още не е ясно кой е субект на включените в състава му имуществени права и задължения. До приемането на наследството призованите към наследяване (наследниците по закон) не се легитимират като носители на наследствените права и задължения, поради което те нито са материалноправно легитимирани да предявяват иск за наследствени вземания, нито могат да отговарят по искове за наследствени задължения, а и не могат да се разпореждат с наследствени права. За гарантиране интересите на кредиторите и други лица, които са заинтересовани да настъпи определеност на титулярството на наследственото имущество, законодателят от една страна е уредил производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои от призованите към наследяване приемат наследството, а от друга страна - фигурата „управител на наследството” в чл. 59 ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му. Назначаването на управител на наследството се налага, когато наследниците са неизвестни или макар да са известни никой от тях не е поел управлението на наследственото имущество, както и когато някой от наследниците не е приел наследството. Управителят предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. Неговите права включват както процесуално представителство, така и цялостно управление на наследствените имоти, а разпоредителни действия с наследствено имущество управителят извършва с разрешение на съда.
Отказът от наследство е изричен формален акт на разпореждане с откритото наследство като съвкупност от имуществени права и задължения, принадлежащи на наследодателя. По своето правно естество то представлява едностранна формална сделка, която е неотменима и поражда конститутивното действие, към което волеизявлението на призованото към наследяване лице е насочено - с вписването на отказа в особената книга по чл. 49 ЗН, в предписаната от правната норма на чл. 52 ЗН форма за действителност. Съгласно определение № 85/20.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 799/2022 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, до вписването на отказа в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, като включените в него имуществени права и задължения нямат носител.
В този случай кредиторите на наследството могат да удовлетворят своите притезания от имуществените права, намиращи се в наследствената маса – чрез назначен от съда управител на наследството. Съгласно правната норма на чл. 59, ал. 1, изр. 2 ЗН именно той отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения, не само когато наследниците са неизвестни или макар да са известни, никой от тях не е поел управлението на наследственото имущество, но и когато някой от наследниците не е приел наследството (в този смисъл са мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК).
Съобразно тези правни съждения настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:
Открито наследство не е прието, когато лицето, призовано към наследяване, не е направило изричен отказ от него съгласно чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН. До приемането на наследството то е незаето (вакантно), като кредиторите на наследството могат да удовлетворят своите вземания от имуществените права, включени в него – чрез назначен от съда управител на наследството, който отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения.
По основателността на касационната жалба:
Обжалваното решение е неправилно, тъй като в противоречие с материалния закон (касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК) въззивният съд е приел, че ответникът – призованият към наследяване син на починалия преди образуване на настоящото исково производство кредитополучател, е приел откритото наследство на длъжника по процесното кредитно правоотношение, тъй като не е доказано, че той е извършил изричен отказ от това наследство.
Както бе изяснено, когато призовано към наследяване лице не е извършило изричен отказ от откритото наследство по реда на чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН, то е незаето (вакантно), поради което не е прието, т.е. включените в него субективни права и правни задължение не са преминали по наследствено правоприемство в патримониума на това лице. В този смисъл, той не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за породените правни задължения на наследодателя.
Обстоятелството дали призованите към наследяване лица са приели откритото наследство обуславя обаче не само тяхната пасивна материалноправна, но и пасивната им процесуалноправна легитимация, за която съдът следи служебно. Следователно, негово процесуално правомощие е по свой почин да установи кое лице е наследник на починалия преди образуване на настоящото исково производство кредитополучател, поради което, след отмяна на обжалваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, той трябва да извърши тази проверка, вкл. и чрез служебно изискване на застрахователните преписки, образувани по две уведомления за застрахователно събитие от 20.05.2015 г. – по групова полица № 244618/2006 г. и по групова полица № 257384/2012 г. (намиращи се на л. 29 и л. 30 от кориците на въззивното делото), след настъпването на твърдения покрит застрахователен риск – смъртта на кредитополучателя Д. М. Г..
След изискване на застрахователните преписки по двата застрахователни договора въззивният съд следва да даде точна правна квалификация на породените от тях правоотношения и да съобрази дали с твърдяното упражняване на субективни права по тях призованият към наследяване ответник М. Д. Г. е приел мълчаливо (с конклудентни действия) откритото след смъртта на неговата майка наследство.
Трябва да се има предвид, че животът, здравето или телесната цялост на физическо лице може да бъде обект както на личните застраховки „Живот” и „Злополука”, така и на имуществено застраховане, вкл. и при договори за застраховка „Финансов риск” – арг. чл. 200 КЗ (отм.), респ. чл. 399 КЗ, предписващи, че предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за застрахования е оценимо в пари (ирелевантно е дали страна по нея е банката или тя е трето ползващо се лице по смисъла на чл. 183, ал. 1, предл. 2 КЗ (отм.), респ. чл. 343, ал. 1, предл. 2 КЗ, във вр. с чл. 22, ал. 1 ЗЗД, когато застраховащ е длъжникът по договорното правоотношение). В този случай предмет на договора за имуществено застраховане ще бъде и парично вземане, възникнало на договорно основание. При тези договори застрахователят поема правното задължение да покрива през уговорения срок осъществяването на застрахователния риск – пълно или частично неизпълнение на договорно задължение поради смърт или накърняване на телесната неприкосновеност на длъжника, като при неговото настъпване се поражда правното задължение да се заплати уговореното застрахователно обезщетение, с което ще бъдат погасени породените до настъпване на застрахователното събитие договорни задължения – арг. чл. 199а КЗ (отм.), респ. чл. 383 КЗ, или ще бъдат възстановени сумите, които са послужили за изпълнение на договорното задължение – арг. чл. 242 КЗ (отм.), респ. чл. 456 КЗ.
При имуществените застраховки „Финансов риск” – с обект живота, здравето или телесната цялост на физическо лице-длъжник, застрахователният интерес от тези договори е обусловен от неговата обезпечителна и обезщетителна цел – да бъдат покрити и обезвредени причинените на кредитора имуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение, поради което при настъпване на покрития застрахователен риск – смъртта или накърняване на телесната неприкосновеност на лицето, чиито неимуществени блага са обект на застраховката, се дължи не застрахователна сума (какъвто е случаят при личните застраховки „Живот“ и „Злополука”), а застрахователно обезщетение, с което да бъде удовлетворен обезпеченият кредитор по договорното правоотношение.
Както е изяснено в казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, в решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г., І т. о. на ВКС, застраховките „Живот” и „Злополука” имат доброволен и личен характер - застрахованият предварително уговаря със застрахователя при настъпването на дадено събитие да бъде изплатена от последния (лично на застрахования или на трето лице) определена сума пари. Тези застраховки нямат пряко обезщетително действие, доколкото при проявлението на съответното застрахователно събитие не се дължи компенсирането на настъпилите вреди в размера, в който са причинени, а плащане на изначално уговорена сума. Именно поради липсата на такова действие законодателят допуска тя да бъде кумулирана с обезщетения, платими с цел обезщетяване на настъпилия вредоносен резултат. В този смисъл е и разяснението, дадено в т. II от ППВС № 4/25.05.1961 г., в което се посочва, че получената от увредения застрахователна сума по лична застраховка живот или злополука не подлежи на приспадане от обезщетението по чл. 45 ЗЗД.
Именно защото при смърт на лицето, чийто живот е бил обект на личните застраховки „Живот” и „Злополука”, се поражда правото на ползващото се лице, респ. на наследника на починалия да получи уговорената застрахователна сума, тя не е включена в наследствената маса на наследодателя. В този смисъл е правната норма, уредена в чл. 235, ал. 1 КЗ (отм.), респ. чл. 445, ал. 1 КЗ, съгласно която застрахователната сума не влиза в наследствената маса на застрахования дори когато за ползващи се лица са определени наследниците му. Съобразно разпоредбата на ал. 2 на тези членове ако ползващото се лице е наследник, то има право на застрахователната сума дори ако се откаже от наследството.
В отлика от застраховка „Живот“ и „Злополука“ при имуществените застраховки „Финансов риск” се цели да бъдат обезпечени имуществените вреди на кредитора, причинени от неизпълнението на договорно задължение, като при настъпване на покрития застрахователен риск застрахователят е длъжен да заплати на застрахования или на трето лице-бенефициер уговореното застрахователно обезщетение, което обичайно възлиза в размер на паричната стойност на неизпълнените договорни задължения. Следователно, субективното право на застрахования или на третото ползващо се лице да бъде обезпечено съответното благо, оценимо в пари през уговорения срок на застрахователния договор - чл. 200 КЗ (отм.) и чл. 399 КЗ (при имущественото застраховане „Финансов риск”), респ. при настъпване на застрахователното събитие ползващото се лице да поиска от застрахователя да заплати уговореното застрахователно обезщетение, е включено в патримониума на длъжника по договорното правоотношение, поради което при настъпване на покрития застрахователен риск – неговата смърт, това субективно право преминава по наследствено правоприемство в имуществения комплекс на неговите наследници (в случай че те са приели откритото наследство).
Когато призованото към наследяване лице упражни субективното право, включено в наследството на починалия длъжник по договорното правоотношение, а именно - да поиска заплащане на застрахователно обезщетение, с което да бъде изпълнено обезпеченото чрез застраховката договорно задължение, като по този начин упражни правата на бездействащия кредитор към застрахователя по реда на чл. 134, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 199а КЗ (отм.) или във вр. с чл. 382, ал. 3 КЗ (когато страна по договора за застраховка „Финансов риск” е кредиторът), респ. да иска по чл. 183, ал. 1, предл. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 22, ал. 1 ЗЗД или по чл. 383 КЗ от застрахователя да заплати на ползващото се трето лице-кредитор уговореното застрахователно обезщетение в изпълнение на обезпечено договорно задължение (когато договорът за застраховка „Финансов риск” е сключен от длъжника в полза на кредитора като трето ползващо се от застраховката лице), той изразява недвусмислено и непоколебимо своето намерение да приеме наследството, открито при смъртта на кредитополучателя (мълчаливо, чрез конклудентни действия по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН).
След като служебно изиска процесните застрахователни преписки, въззивният съд трябва да прецени дали с оглед дадените от касационната инстанция указания по правилното тълкуване и прилагане на материалния закон ответникът е приел с конклудентни действия откритото със смъртта на неговата майка наследство. С оглед на обстоятелството, че в конкретния казус призованият към наследяване син на починалия кредитополучател не е бил открит (на основание чл. 47, ал. 6 ГПК му е назначен от съда особен представител), не е приложима правната норма на чл. 51 ЗН, чиято нормативна цел е свързана с изясняване на обстоятелството кои са наследниците, т.е. кои от призованите към наследяване лица приемат наследството (правото на призованото към наследяване лице да приеме или да откаже наследството в дадения му от съда срок се упражнява с едностранно и неотменимо волеизявление, като то е обусловено от строго личната му преценка и се отразява на неговата имуществена сфера, поради което назначеният от съда особен представител, разполагащ само с обща процесуална представителна власт, не може да изяви воля за приемане или отказ от наследството по чл. 51 ЗН).
Ако при връщане на делото за ново разглеждане се установи, че ответникът не е приел наследството, за да се обезпечи участието на надлежно пасивно процесуално легитимираната страна в първоинстанционното производство, въззивният съд трябва да обезсили първоинстанционното решение – поради произнасяне по отношение на страна без надлежна процесуална легитимация, и да върне делото на първоинстанционния съд за назначаване на основание чл. 59, ал. 1 ЗН на управител на наследството, който ще отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения - с наследствената маса (чл. 59, ал. 2 ЗН). Тези охранителни мерки по отношение на незаетото (вакантното) наследство могат да бъдат предприети от съда, пред който правният спор е висящ (определение № 114/16.05.2018 г. по гр. д. № 2936/2017 г., І г. о. на ВКС, решение № 16/15.04.2022 г. по гр. д. № 1877/2021 г., ІІ г. о. на ВКС). В този случай производството пред първоинстанционния съд трябва да започне с връчване на препис от исковата молба на назначения управител на наследството за писмен отговор с указанията по чл. 131, ал. 1 ГПК.
При новото разглеждане на делото на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд ще следва да се произнесе и по направените съдебни разноски в настоящото производство.
Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОТМЕНЯ решение № 878/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 125/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 състав, извън частта, в която е определено адвокатско възнаграждение на назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на М. Д. Г. – адв. М. И. от САК.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.