4

11

№ 60080

гр. София,16.09.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№466 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №11336 от 18.07.2016г. по гр. дело №62981/2014г. на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав, е признато за установено по иска, предявен от „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. против „Юробанк България“ АД, че клаузата на чл. 4 ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL-9451 от 17.10.2007г. е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и „Юробанк България“ АД е осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на „Алекси“ ЕООД, Алекси Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., сумата от 2 136,48 лева, представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от 17.11.2009г. до 17.11.2014г. Подадена е касационна жалба и срещу решение от 31.05.2019г. по същото дело, с което е допълнено решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, като „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., законната лихва върху сумата от 2 136,48 лева, считано от 17.11.2014г. до окончателното й плащане.
В жалбата срещу решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, касаторът твърди, че атакуваното решение е недопустимо, съответно очевидно неправилно, като незаконосъобразно и постановено при пълно противоречие с фактите и обстоятелствата по делото и постигнатата обща воля между страните по договора, както и с приложимото законодателство. Посочва, че обявената за нищожна договорна клауза има декларативен характер, поради което искът за нищожност на същата е недопустим. Наред с това поддържа, че клаузата е съществена и прогласяването й за нищожна води до недопустима трансформация на процесния договор за кредит в договор за безлихвен паричен заем в пълно нарушение на чл.430, ал.2 от ТЗ. Според касатора съдът не е обсъдил общата презумпция, че всеки търговец, какъвто е ищецът – кредотополучател „Алекси“ ЕООД, има достатъчно професионални познания и може да се ориентира дали условията на сключения от него договор обслужват в достатъчна степен интересите му. Твърди, че съдът не е съобразил разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, съгласно която е допустимо сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит. Позовава се на това, че в договора не е предвидена само възможност за повишаване на базовия лихвен процент, поради което не е налице значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Прави оплакване, че съдът не е отчел, че със сключването на допълнителните споразумения кредитополучателят е признал размера на задълженията си по договора и тяхното наличие е причина за въвеждане на облекчен режим на погасяване на задълженията. Поддържа, че промяната на БЛП е независещо от банката обстоятелство, което не се влияе от субективното решение на банката, а от обективни пазарни мерители, които търпят промени, поради динамичното развитие на икономическите и финансовите пазари, съобразени в приета от банката методология. Претендира присъждането на разноски.
В жалбата срещу решение №3939 от 31.05.2019г. по т.д. №1422/2017г. на СГС касаторът поддържа, че същото е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че не е налице непълнота на решение, тъй като макар в исковата молба ищците да са поискали присъждане на законна лихва, те не са поддържали това искане във въззивната жалба, а въззивният съд не може да се произнася по незаявени в жалбата обстоятелства и искания.
Ответниците „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., поддържат, че касационната жалба е недопустима, тъй като се касае за търговска сделка с цена на иска до 20 000 лева. Считат за правилен извода на съда, че са нарушени добрите нрави, доколкото начинът за определяне на лихвата по кредита, когато тя е променлива, следва да отговаря на изискването да е ясен и разбираем, да е определяем, независимо, че кредитополучателят е търговец. Също считат, че липсата на краен предел, до който може да нараства лихвата, обуславя противоречието й с добрите нрави и има за резултат несправедливо обогатяване на банката. Твърдят, че за съдлъжниците, които не действат в рамките на упражнявана от тях дейност, е приложим ЗЗП и договорът за банков кредит попада в приложното му поле. Подробни съображения излагат в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Въззивният съд е приел за установено по делото, че между „Алекси" ЕООД, от една страна, като кредитополучател и „Българска пощенска банка” АД (сега „Юробанк България“ АД), е бил сключен Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL9451, по силата, на който банката предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 65 000 лева за рефинансиране на текущ инвестиционен кредит в „УниКредит Булбанк“ АД. За усвоения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща годишна лихва, която съгласно чл.4 ал.1 от договора за банков кредит включва сбора от действащият БЛП за малки фирми за лева, който може да се променя, плюс надбавка в размер на 0,25 пункта. В чл. 4, ал. 3 от договора за банков кредит било предвидено, че действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му. Въззивният съд е установил, че сумата, предмет на договора за кредит, е била преведена от кредитодателя на юридическото лице - кредитополучател. На 24.06.2013г. между ответника и кредитополучателя „Алекси“ ЕООД, както и физическите лица А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. бил сключен Анекс №5 към договора, с който се уговарял облекчен ред за погасяване на съществуващите задължения, като физическите лица встъпили в кредита като съдлъжници. Съставът на СГС е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че с подписването на Анекс №5 страните са изразили воля за новиране на задължението по договора за банков кредит. Приел е, че в подписания анекс не е изразена воля за новиране, а е посочено изрично, че непроменените клаузи в договора и в предходните анекси запазват действието си, което е нетипична и невъзможна клауза при новация, доколкото старото задължение следва да се погаси.
По отношение на възнаграждението, което ответникът е договорил за предоставянето на финансовия ресурс, съдът е установил, че е определено като плаваща лихва, като начинът за нейното формиране е определен в чл.4 от договора за банков кредит и тя се състои от базов лихвен процент за малки фирми плюс фиксирана надбавка. Приел е, че липсва конкретна методология на банката за определяне на БЛПМФ, а има само обща методология за определяне на БЛП, макар и БЛП да е диференциран от самата банка по приложими валути, по бизнес направления и др. В самата методология са посочени компоненти, които да участват при формирането на БЛП, но те не са изчерпателно посочени, доколкото за банката оказва влияние и компонентът „кредитен суап“, който не е посочен в методологията. Въз основа на приетите по делото заключения на съдебно – счетоводните експертизи, съдът е установил, че лихвата е изменяна нерегулярно, по решение на орган на банката, като е правен неясен анализ на посочените показатели и субективно е преценявано дали и с колко да бъде повишен, съответно намален БЛП, а това води до непредвидимост в задължението на кредитополучателя, до безконтролно и неограничено боравене с неясни механизми за изменение на БЛП, което следва да бъде преценявано от съда в светлината на чл.26 от ЗЗД.
Приел е, че са нарушени добрите нрави, доколкото начинът за определяне на лихвата по кредита, когато тя е променлива, следва да отговаря на изискването да е ясен и разбираем, да е определяем, независимо, че кредитополучателят е търговец. Изтъкнал е, че принципът на справедливостта в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес и след като вещите лица по изготвените съдебно-счетоводни експертизи не са в състояние да определят как се е изчислявала лихвата по кредита, то дори и критериите в методологията да са обективни, то начинът за прилагането им е субективен и неясен за лица, които не са служители на банката. Поради това е заключил, че изменението на лихвата по процесния кредит се е превърнало в едно своеобразно потестативно право на кредитодателя, като той безконтролно и без възможност за проверка на действията му може да изменя едностранно лихвеният процент по кредита. Посочил е, че макар и кредитополучателят да е търговец, то са приложими поне минимални стандарти за информираност относно начина на определяне на променливата лихва. Приел е, че е налице накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и се създава изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните, доколкото едната страна има възможността самоволно да променя размера на задължението на другата, без да се ръководи от обективни критерии. Счел е за неправилен извода на СРС, че с подписването на анекса към договора ищците изрично са се съгласили с механизма, по който се е изчислявала и променяла лихвата.
Изложил е съображения, че ищецът е станал съдлъжник по кредита поради качеството си на управител на дружеството, следователно спрямо него е налице връзка от функционално естество с дружеството кредитополучател и спрямо него ЗЗП е неприложим. За останалите съдлъжници е посочил, че не е налице нито връзка от функционално естество, нито същите действат в рамките на упражнявана от тях дейност, като за тях е приложим ЗЗП и договорът за банков кредит попада в приложното му поле.
По данни от счетоводната експертиза, приета от СРС, е установил, че надплатените суми, над първоначално договорената анюитетна вноска, включваща главница и лихва, за периода от сключването на Договора за банков кредит до завеждането на исковата молба са в размер на 5371,74 лева. Намерил е за частично основателно възражението за изтекла погасителна давност, но е посочил, че приложимата давност е не тригодишна, както твърди ответникът, а петгодишна. Поради това е приел за погасени по давност само недължимо платените суми преди 17.11.2009г., които за периода 21.11.2007г. до 17.11.2009г. възлизат на 3235,26 лева. За остатъка от определената обща за целия исков период сума, съобразно ССЧЕ (5371,74 лева), в размер на 2 136,48 лева, е приел предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за основателен и го е уважил.
С решение №3939 от 31.05.2019г. по молба на ищците от 25.01.2019г. въззивният съд е допълнил решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, като е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., законната лихва върху сумата от 2 136,48 лева, считано от 17.11.2014г. до окончателното й изплащане.
С определение №56/26.01.2021г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса относно критериите за установяване дали договорни клаузи накърняват добрите нрави.
По поставения правен въпрос е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №135/19.11.2020г. по т.д. №1066/2019г. на ВКС, IІ т.о. В същото е прието, че съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 от ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. За разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл.143, ал.1 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, сключените от потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи в договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на потребителя, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Уговорките, които определят основния предмет на договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 ЗЗП. В изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец –физическо лице, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва e цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице - търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл.63, ал.1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289 от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност.
Настоящият състав на ВКС изцяло споделя даденото разрешение и намира, че същото е приложимо и към договорите за банков кредит, сключени с търговци – юридически лица.
По допустимостта на касационните жалби:
Касационните жалби са допустими. Искът за обявяването на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем и съответно постановеното по него решение подлежи на касационно обжалване. В този смисъл е постоянната практика на ВКС / определение №449/29.07.2015г. по т.д. №1567/2015г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №76/ 15.07.2016г. по т.д. №888/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. и др./. Основателността на предявения осъдителен иск е обусловена от изхода на производството по установителния неоценяем иск, поради което възражението на ответниците по касация за недопустимост на жалбите по критериите на чл.280 ал.3 т.1 ГПК е неоснователно.
По основателността на касационните жалби:
Предвид отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, основателен се явява касационният довод за допуснато при постановяване на въззивното решение нарушение на материалния закон, което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл.281 т.3 от ГПК.
В чл. 4, ал. 1 от сключения между страните договор за банков кредит е предвидено, че дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми / БЛПМФ/ за лева, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорна лихвена надбавка в размер на 0,25 пункта. Съгласно чл.4, ал.3 от същия договор за банков кредит действащият БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му. В същата разпоредба е предвидено, че тя важи дори и в случай, че действащият БЛПМФ е включен в Тарифата или друг документ на банката, промените в който влиза в сила от приемането им от компетентните банкови органи. Като е приел, че предвидената в процесния договор за кредит, сключен с търговец, възможност за банката едностранно и без да се ръководи от обективни критерии да изменя размера на възнаградителната лихва, води до накърняване на принципите на добросъвестност и справедливост и създава изключителна нееквивалентност в правата и задълженията на страните, поради което съставлява нарушение на добрите нрави, въззивният съд е приложил критериите по ЗЗП за неравнопоставеност на клаузите в договори, по които страна е потребител. Съгласно постоянната практика на ВКС уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП. В случая въззивният съд е осъществил проверка за специфичните предпоставки на чл. 143 от ЗПП за неравноправност на договорните клаузи, по отношение на договор, сключен с търговец. Процедирайки така, съдът не е съобразил разликата между дължимата грижа от потребителите и от търговците при сключването на договори, вследствие на което е направил незаконосъобразен извод за нищожност на клаузите за едностранно изменение на възнаградителната лихва от страна на банката.
Без значение е обстоятелството, че в случая ищците Л. С. Е. и В. А. Д. имат качеството на потребители и се ползват от защитата по ЗЗП. Съгласно постоянната практика на ВКС физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. С оглед установяване на качеството „потребител" съдът следва да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът Алекси Е. е имал качеството на управител и едноличен собственик на капитала на дружеството кредитополучател, но задължаването от страна на физическите лица Л. С. Е. и В. А. Д. е извършено за цели, извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, съответно те могат да се позовават освен на общите основания за нищожност, установени в чл.26 от ЗЗД, и на неравноправност на клаузите на сключения договор за кредит. Преценката за неравноправност на клаузата на чл. 4 ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL-9451 от 17.10.2007г., обаче, би била от значение за основателността не на предявения иск по чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД, а на иск с правно основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, какъвто не е разгледан в настоящото производство. Дори ищците – ответници по касация да считат, че са предявили такъв иск при условията на обективно съединяване, наред с главния иск чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД, първоинстанционният съд не се е произнесъл по него, а ищците не са поискали в срок допълване на решението му , поради което този иск не е бил предмет на въззивното производство. Задължението на съда да следи служебно за наличие на неравноправни клаузи възниква при спорове за изпълнение на договора, съответно за връщане на недължимо платени суми. В случая обаче предмет на производството по предявения установителен иск е нищожността на клаузата на чл.4 ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" на едно конкретно въведено от ищците основание – противоречие с добрите нрави и предмет на проверка от съда е само наличието на това основание.
Доводите за неравноправност на клаузата чл.4 ал.3 от договора за банков кредит, въведени от ищците във въззивната жалба, не могат да променят и извода за неоснователност на предявения от ищците Л. С. Е. и В. А. Д. иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Принципно при произнасяне по иск за връщане на даденото без основание по договор, сключен с потребител, съдът дължи служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора. В случая при евентуална преценка за неравноправност на оспорваната клауза, за двете ищци, ползващи се от потребителска защита, би възникнало вземане за връщане на недължимо платени лихви, само ако плащането е извършено от тях, а не от дружеството длъжник или другия съдлъжник, който не се ползва от потребителска защита. От събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин двете ищци да са извършвали плащания в изпълнение на договора за кредит, съответно липсва един от елементите от фактическия състав на иска за връщане на даденото при начална липса на основание, което води до извод за неоснователност на иска дори и ако бе направена преценка за неравноправност на оспорваната договорна клауза.
Предвид изложеното, въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено като неправилно и искът по чл.26, ал.1, изр.3-то ЗЗД, както и обусловеният от него иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Неоснователна е и предявената при условията на евентуалност претенция по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщане на претендираната от ищците сума като надплатена поради неправилно изчисление на договорната лихва по процесния договор от страна на банката. В приетите по делото заключения на съдебно – счетоводната експертиза не са направени констатации за неправилно изчисление на дължимата договорна лихва при приложението на чл.4 ал.3 от договора за банков кредит.
Като последица от отмяната на решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, следва да бъде отменено и решение от 31.05.2019г. по същото дело за неговото допълване.
С оглед изхода на делото ответниците по касация следва да бъдат осъдени да заплатят на касатора направените разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за вещи лица за трите инстанции. Неоснователно се явява направеното от ответниците по касация възражение за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1200 лева, с ДДС, доколкото същото е много близо до минималния размер, определен съгласно чл.7 ал.1 т.4 и ал.2 т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 979,52 лева, без ДДС. Съобразно изхода на производството, ответниците по касация дължат на касатора разноски за трите инстанции в общ размер на 4 142,70 лева, от които: 1300 лева за първоинстанционното производство, 1500 лева за въззивното производство и 1342,70 лева за касационното производство .
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №310 от 15.01.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение №11336 от 18.07.2016г. по гр. дело №62981/2014г. на Софийски районен съд, I-во ГО, 25-ти състав, е признато за установено по иска, предявен от „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д. против „Юробанк България“ АД, че клаузата на чл.4, ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" №BL-9451 от 17.10.2007г. е нищожна на основание чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и „Юробанк България“ АД е осъдено на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да заплати на „Алекси“ ЕООД, А. Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., сумата от 2 136,48 лева, представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от 17.11.2009г. до 17.11.2014г., както и решение от 31.05.2019г. по т.д. №1422/2017г. на Софийски градски съд, ГО, с което е допълнено решение №310 от 15.01.2019г. по същото дело, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Алекси“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], А. Д. Е. [ЕГН], Л. С. Е., [ЕГН] и В. А. Д., ЕГН [ЕГН], тримата с адрес [населено място], [улица], против „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], иск с правно основание чл.26, ал.1 предл.3 от ЗЗД, за установяване, че клаузата на чл. 4 ал.3 от Договор за банков кредит Продукт „Бизнес помещения" № BL-9451 от 17.10.2007г. е нищожна, като противоречаща на добрите нрави, и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 2 136,48 лева / две хиляди сто тридесет и шест лева и четиридесет и осем стотинки/, представляваща разликата между сбора на първоначално уговорения размер на месечните вноски и сбора от заплатените от ищците месечни вноски, за периода от 17.11.2009г. до 17.11.2014г., присъдена с въззивното решение.
ОСЪЖДА „Алекси“ ЕООД, [населено място], Алекси Д. Е., Л. С. Е. и В. А. Д., да заплатят на „Юробанк България“ АД, [населено място], сумата 4 142,70 лева /четири хиляди сто четиридесет и два лева и седемдесет стотинки/ - разноски за трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.