9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№50485

гр. София,30.11.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 1855 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Колибри” ООД, представлявано от адв. Т. Н., срещу определение № 1612 от 21.06.2022г. по гр.д. № 1681/2022г. на САС, 14 състав, с което е потвърдено определение № 1492 от 04.05.2022г. по т.д. № 2837/2021г. на СГС, ТО, 17 състав в частта, с която е върната подадената от „Колибри” ООД против „Буук Тренд” ЕООД и С. Г. искова молба досежно т.1.2. от същата – за признаване за установено несъществуването на правото на „Буук Тренд” ЕООД да претендира спрямо „Колибри” ООД обезщетение за претърпени вреди от нарушение на авторското право върху превода на Л. Г. на „Алиса в страната на чудесата”, извършено чрез издаването и разпространението на изданието с твърди корици с ISBN 978-619-02-0720-7.
Частният жалбоподател намира за неправилен извода на въззивния съд, че е предявен различен от изрично изброените в ЗАПСП искове, тъй като в случая предмет на делото е извънсъдебно претендираното от ответника относително право – претендирано от ответника срещу ищеца вземане за обезщетение. Сочи, че страните по правоотношението са страни по делото, като е все едно дали ищец е претендиращият да е кредитор по вземането или обратно. Поддържа, че когато извънсъдебно преследваният длъжник предяви отрицателен установителен иск, той предявява пред съда твърдяното от ответника правоотношение, в което ищецът би бил страна, ако то съществува, и поради това осъдителният и отрицателният установителен иск са идентични. Излага съображения за наличие на правен интерес от предявяване на иска поради заявената от ответника изрично извънсъдебно претенция в писмо от 01.12.2021г. Сочи, че макар претенцията да не конкретизира размера на вземането, то е определяемо съгласно приложимите правила по ЗАПСП, като писмено заявената претенция е достатъчно ясна и сериозна, за да обоснове предявяването на иска. Поддържа, че е необоснован изводът на въззивния съд, че искът е предявен в защита на твърдяно от ищеца негово авторско право, като сочи, че с иска не се търси защита на такова право, а се защитава право на ищеца по постигната спогодба с носителя на авторското право. Сочи, че за относителното си притезание за заплащане на обезщетение за вреди от нарушаване на изключителни права по ЗАПСП ответникът може да предяви срещу ищеца осъдителен иск, с какъвто заплашва в писмото си, а ищецът има правен интерес да предяви отрицателен установителен иск за установяване на неговото несъществуване. Намира, че доколкото осъдителният иск е с правно основание чл.95, ал.1 ЗАПСП и е подсъден на СГС, то и „огледалният” отрицателен установителен иск със същия предмет е подсъден на същия съд. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател обосновава наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Изчерпателното изброяване в закона на исковете за защита на права по ЗАПСП изключва ли възможността за предявяване на иск за установяване на несъществуването на извънсъдебно претендирано право на ответника, защитимо с някой от тези изчерпателно изброени искове? Частният жалбоподател поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 46 от 08.04.2013г. по т.д. № 96/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 330 от 05.07.2016г. по ч.гр.д. № 2108/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. и ТР № 8 от 27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Прави искане, ако се приеме, че посочената съдебна практика не дава отговор на поставения въпрос, да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовава се на същественото законодателно развитие на защитата на авторските права поради промените в обществено-икономическите условия в страната, глобализацията и напредъка на информационните технологии, налагащо даване на съвременно тълкуване на чл.124, ал.1 ГПК в частта относно допустимостта на отрицателни установителни искове за несъществуване на притезателни права, защитими чрез специални искове по ЗАПСП, с оглед измененията в законодателството и европейското право, като сочи Решение на СЕС от 25 октомври 2012г. по дело С-133/11.
2. Какви са изискванията за формата, съдържанието и интензитета на извънсъдебната претенция към ищеца, за да може тя да обоснове предявяването на отрицателен установителен иск за несъществуване на съответното извънсъдебно претендирано право; в частност налице ли е правен интерес, ако извънсъдебната претенция е заявена с писмо? Частният жалбоподател поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 135 от 10.07.2013г. по гр.д. № 61/2013г. на ВКС, ГК, II г.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с частна жалба само срещу определението на първоинстанционния съд в частта, с която е прекратено производството по предявения от „Колибри” ООД против „Буук Тренд” ЕООД отрицателен устновителен иск за несъществуване на правото на ответника да претендира спрямо ищеца обезщетение за претърпени вреди от нарушение на авторското право върху превода на Л. Г. на „Алиса в страната на чудесата”, извършено чрез издаването и разпространението на изданието с твърди корици с ISBN 978-619-02-0720-7. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че ищецът не притежава активна процесуалноправна легитимация, тъй като не твърди да е носител на авторското право или да е лице, на което е отстъпено изключителното право за използване на произведение /било то с меки или твърди корици/, а сочи, че е сключил издателски договор с носителя на авторското право върху посоченото произведение, с което му е отстъпено правото да го възпроизвежда и разпространява за срок от шест месеца. Намерил е, че този факт не му дава процесуално право да сезира съда със специалните искове по ЗАПСП, които да имат за предмет чуждото авторско право и чуждите права за неговата защита. Посочил е, че ако ищецът твърди, че неговото право е нарушено от друго лице, което също има сключен издателски договор с носителя на авторското право, какъвто е ответникът, той може да предяви срещу това лице иск за обезщетение за вреди на извъндоговорно основание. Изложил е и съображения, че в ЗАПСП е ограничен и видът на исковете, с които едно авторско право, което се твърди да е нарушено, могат да бъдат защитени, и това са осъдителният иск по чл.95 ЗАПСП за получаване на обезщетение за претърпени от нарушението вреди, както и исковете, посочени в чл.95б, ал.1 ЗАПСП, в която норма са регламентирани шест иска, само един от които е установителен, и при това – положителен, а не отрицателен, и осъдителни искове. Изтъкнал е, че въпросите за нарушаването на едно авторско право и произтичащите от това други права не могат да бъдат предмет на искове, различни от тези, които са уредени в ЗАПСП, включително не могат да бъдат предмет на отрицателен установителен иск, предявен по общия ред на чл.124 ГПК, с който се иска от съда да отрече съществуването на едно авторско право, а лицето, което твърди, че има авторско право, което се нарушава неоснователно от претендираното от друго лице авторско право върху произведението, трябва да предяви някой от исковете за защита на своето право по чл.95 ЗАПСП и чл.95б, ал.1 ЗАПСП. Посочил е още, че в случая ищецът обосновава правния си интерес с наличието на връчено писмо, но е намерил, че бездействието на ответника във времето не може да бъде „стимулирано” чрез депозиране на отрицателен установителен иск, а едва след депозиране на исковете от страна на ответника ищецът ще може са противопостави правоизключващо възражение в отговора на исковата молба, с което да защити своите права, но не и да се признае за установено, че „не дължи пари”.
Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Формулираният от частния касационен жалбоподател първи процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в посочената от частния жалбоподател практика на ВКС поставеният въпрос не е обсъждан. Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед липсата на яснота и формирана постоянна съдебна практика по приложението на чл.95 и чл.95б, ал.1 ЗАПСП в хипотезата, при която уредено в тези разпоредби право е предмет на предявен отрицателен установителен лист. Вторият въпрос е относим към преценката за наличие на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. От една страна, този въпрос не се явява обуславящ изхода на делото, тъй като решаващият извод на въззивния съд е обоснован с липсата на активна процесуалноправна легитимация на ищеца и с липсата на възможност за предявяване на искове, различни от предвидените в чл.95 и чл.95б, ал.1 ЗАПСП, без да са излагани съображения за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на иска. От друга страна, преценката за наличие на правен интерес е винаги конкретна и е обусловена от фактите по делото, поради което на поставения в тази връзка въпрос не може да бъде даден принципен отговор.
По правния въпрос:
Съгласно ТР № 8 от 27 ноември 2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника, като в производството ищецът доказва фактите, от които произтича правният му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. В мотивната част на решението е посочено, че правният спор накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск, за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на право, засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Посочено е, че при установителните искове /включително и отрицателните/ в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор, като първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора. Прието е, че когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. Посочено е още, че равенството на страните в съдебния процес, съгласно чл.121, ал.1 от Конституцията на Република България, равната възможност, която съдът осигурява на страните да упражняват предоставените им права /чл.9 ГПК/ и правният интерес, като единствено условие съгласно чл.124, ал.1 ГПК за предявяване на иск за установяване несъществуването на едно право, означават, че съдът не може да лиши единия от участниците в правния спор от правото му да инициира исков процес за установяване несъществуването на спорното право, като този, който го отрича, е равнопоставен участник в правния спор и първи може да предяви този иск, който в най-пълна степен е в състояние да защити правната му сфера. Изложени са съображения за противоречие с чл.124, ал.1 ГПК на тезата, че без изрична законова разпоредба е недопустим отрицателен установителен иск, ако ищецът твърди, че ответникът претендира върху същия обект право на собственост или друго вещно право, което изключва неговото, като е посочено, че ако законодателят свързва правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск само с водене на изрично предвидените в закона искове, би създал норма, аналогична на чл.124, ал.4, предл. второ ГПК. Посочено е още, че с отрицателен установителен иск за собственост могат да се защитават и фактически състояния, като такъв е случаят, при който владението е смутено /но не е отнето/, преди да са изтекли шест месеца от установяването му от лице, което неоснователно претендира, че е собственик.
Глава дванадесета на ЗАПСП урежда гражданскоправната защита на авторското право и на сродните му права при нарушаване на същите. В разпоредбата на чл.95, ал.1 ЗАПСП е уредено правото на обезщетение за нарушение на такова право, като е очертан фактическият състав и страните по правоотношението, от които възниква правото на обезщетение. По същия начин в чл.95б, ал.1 от закона е предвидено, че при използване на произведение в нарушение на разпоредбите на този закон носителят на правото или лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване, може да предяви някой от посочените искове: за установяване факта на нарушението /т.1/; за преустановяване на неправомерното използване или забрана за извършване на дейността, която ще съставлява неправомерно използване /т.2/; за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведените екземпляри от произведението, както и на негативите, матриците, клишетата и други подобни, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите /т.3/; за изземване от употреба на презаписващите, декодиращите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушения /т.4/; за предаване на вещите по т.3 /т.5/ и за разгласяване за сметка на нарушителя на диспозитива на решението /т.6/. От формулировката на посочените разпоредби не може да се направи извод, че същите изключват възможността за предявяване на отрицателен установителен иск с предмет някое от правата, предвидени в тях, когато страни по такъв иск са страните по правоотношението /твърдян нарушител и твърдян притежател на авторско или сродно право/ и предмет на иска е отричане съществуването на такова право. С оглед изложените в мотивите на ТР № 8 от 27 ноември 2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК задължителни разяснения, не може да бъде отречена възможността на лицето /твърдян нарушител/, засегнато от правния спор относно съществуването на предвидено в ЗАПСП право, да се защити чрез предявяване на отрицателен установителен иск, тъй като при възникнал правен спор всяка от страните по правоотношението разполага с право на иск за защита на правото си, засегнато от правния спор. И при предявен отрицателен установителен иск, и при предявен положителен установителен или осъдителен иск с предмет – предвидените в чл.95 и чл.95б, ал.1 ЗАПСП права на носителя на авторско право, сродно право или друго право по този закон, предмет на делото е спорното право или притезание, като единствената разлика е, че при предявен осъдителен иск решението се ползва с изпълнителна сила с оглед вида на търсената с него защита, обусловен от формата на правонарушението. С оглед на това обстоятелството, че някое от предвидените в чл.95 и чл.95б, ал.1 ЗАПСП права, по отношение съществуването на които е налице спор, е предмет не на положителен установителен или осъдителен иск, предявен от носителя на авторско право, сродно право или друго право по този закон против твърдяния нарушител на правото, а на отрицателен установителен иск, предявен от последния против носителя на правото, не може да обуслови извод, че така предявеният иск не е от категорията на изчерпателно предвидените в Глава дванадесета на ЗАПСП специални искове и поради това е недопустим.
Такъв подход е възприет и в практиката на СЕС, напр. Решение от 25 октомври 2012г. по дело С-133/11, постановено по преюдициално запитване, отнасящо се до тълкуването на чл.5, точка 3 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. С решението е даден отговор, че чл.5, точка 3 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че отрицателен установителен иск относно липсата на гражданска отговорност при деликт или квазиделикт попада в приложното поле на тази разпоредба. Изложени са съображения, че макар интересите на ищеца по отрицателен установителен иск и тези на лицето, предявило иск за признаване на отговорността на ответника за вреди и за осъждането му да заплати обезщетение за тях, да са различни, и в двата случая сезираната със спора юрисдикция разглежда едни и същи фактически и правни обстоятелства /т.48/. Посочено е, че от т.45 от Решение от 6 декември 1994г. по дело С-406/92, отнасящо се до тълкуването на чл.21 от Брюкселската конвенция, посветен на висящите дела с един и същи предмет и между едни и същи страни пред различни съдилища, който понастоящем е чл.27 от Регламент № 44/2001, е видно, че искането за признаване на отговорността на ответника за вреди и осъждането му да заплати обезщетение на това основание, и искането на същия ответник да се признае, че не носи отговорност за посочените вреди, имат едно и също основание и един и същи предмет.
По изложените съображения настоящият състав намира, че изчерпателното изброяване в закона на исковете за защита на права по ЗАПСП не изключва възможността за предявяване на иск за установяване на несъществуването на извънсъдебно претендирано право на ответника, защитимо с някой от тези изчерпателно изброени искове.
С оглед дадения отговор на поставения процесуалноправен въпрос обжалваното определение е неправилно.
Ищецът е предявил иск за установяване несъществуването на претендираното от ответника право да иска обезщетение за претърпени вреди от нарушение на авторското право върху превода на Л. Г. на „Алиса в страната на чудесата”, извършено чрез издаването и разпространението на изданието с твърди корици с ISBN 978-619-02-0720-7. В отговор на дадените от първоинстанционния съд указания за обосноваване на правния му интерес от предявяване на иска, е посочил, че същият произтича от изложените в исковата молба обстоятелства – от установеното понастоящем фактическо състояние, а именно: текущо разпространяване от ищеца без сключен издателски договор с носителя на авторското право С. Г. /поради липсата на информация на правата ѝ/ на луксозно колекционерско издание с твърди корици на книгата „Алиса в страната на чувесата” в превод на Л. Г.; притежаваното от ищеца право да продължи разпространяването на изданието за период от 6 месеца до 14.06.2022г., което право е предоставено от г-жа Г. с нейно електронно писмо от 14.12.2021г., и възможността за ищеца да придобие спорното право за издаване на превода на Л. Г. в издание с твърди корици, ако отрече това спорно право на ответника, което последният неоснователно претендира да е придобил по силата на сключения издателски договор за издание с меки корици. Посочил е още, че с писмо от 01.12.2021г. ответникът, твърдейки, че притежава изключителни права да възпроизвежда превода на „Алиса в страната на чудесата” на Л. Г. на хартиен носител и да разпространява отпечатани екземпляри от превода за територията на целия свят, е поканил ищеца незабавно да изтегли от търговската мрежа целия наличен тираж на изданието и да преустанови неговата електронна продажба в интернет, както и да му предостави информация за тиража на изданието и за продажбите на екземпляри от него, реализирани след 09.08.2021г., с оглед претенцията, че предлагането им причинява на ответника имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване по чл.95 ЗАПСП.
При така изложените в исковата молба твърдения и с оглед отговора на поставения правен въпрос настоящият състав приема, че предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.95 ЗАПСП е от кръга на предвидените в Глава дванадесета на ЗАПСП и е допустим, тъй като предмет на същия е твърдяното от ответника право на обезщетение за претърпени вреди от извършено от ищеца нарушение на авторското право върху превода на Л. Г. на „Алиса в страната на чудесата” и страни по иска са лицата, които съгласно посочената разпоредба са страни по правоотношението. Налице е и правен интерес за ищеца от предявения иск с оглед извънсъдебното заявяване от ответника на отричаното от ищеца право, засягащо правната сфера на ищеца като издател на посочения тираж от произведението, по отношение на което ответникът заявява права.
Поради това обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, както и потвърденото с него първоинстанционно определение в частта по предявения от ищеца иск по т.1.2. от исковата молба, и делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1612 от 21.06.2022г. по гр.д. № 1681/2022г. на САС, 14 състав.
ОТМЕНЯ определение № 1612 от 21.06.2022г. по гр.д. № 1681/2022г. на САС, 14 състав, както и потвърденото с него определение № 1492 от 04.05.2022г. по т.д. № 2837/2021г. на СГС, ТО, 17 състав в частта, с която е върната подадената от „Колибри” ООД против „Буук Тренд” ЕООД искова молба по отношение предявения в т.1.2. от същата иск за признаване за установено несъществуването на правото на „Буук Тренд” ЕООД да претендира спрямо „Колибри” ООД обезщетение за претърпени вреди от нарушение на авторското право върху превода на Л. Г. на „Алиса в страната на чудесата”, извършено чрез издаването и разпространението на изданието с твърди корици с ISBN 978-619-02-0720-7.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТОне подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: