7

Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тридесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:

ТАТЯНА ВЪРБАНОВАКАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

БОНКА ЙОНКОВА


изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1827/2014г.


Производството е по 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 735 от 31.03.2014 г. по ч. гр. д. № 783/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4846 от 29.11.2013 г. по т. д. № 199/2013 г. на Благоевградски окръжен съд. С първоинстанционния акт е постановено: 1. прекратяване на производството по делото в частта относно предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено съществуването на вземане на банката в размер на 14 828 809 лв., представляващо общ размер на главниците по шест договора за кредит: договор за кредит № 317/28.05.2007 г., договор за кредит № 425/24.04.2008 г., договор за кредит № 212/10.08.2006 г., договор за кредит 82/11.03.2005 г., договор за кредит № 171/12.11.2003 г. и договор за инвестиционен кредит № 353/04.09.2007 г. и 2. спиране на производството в непрекратената му част относно иска за признаване за установено съществуването на останалите вземания (без главниците) по същите договори за кредит и за признаване за установено, че вземанията по два от тях – по договор № 317/28.05.2007 г. и по договор № 425/24.04.2008 г. – са обезпечени с имущество от масата на несъстоятелността, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключването на висящите пред Софийски градски съд т. д. № 4179/2011 г.; т. д. № 489/2013 г.; т. д. № 10723/2011 г.; 12984/2011 г.; т. д. № 3950/2011 г. и т. д. № 3191/2010 г.
Частният касатор поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда за недопустимост на производството по иска за установяване съществуването на вземане за главниците по процесните шест договора за кредит с подробно аргументиране на становището, че специалният иск по чл. 694 ТЗ е независим от образуваните преди него искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване съществуването на същото вземане, тъй като не е налице пълна идентичност нито в предмета на същите, нито в страните им, доколкото предметът на иска по чл. 422 ГПК е обусловен от предмета на заповедта за изпълнение, а този на иска по чл. 694 ТЗ – от предявеното в производството по несъстоятелност вземане. Разликата в страните е обоснована с неучастието на синдика в производството по чл. 694 ТЗ. Отделно от това, в частната касационна жалба е релевирано и оплакване, че съдът е приел наличието на идентичност в предмета на двете производства, без да има достатъчно данни за предмета на исковете по чл. 422 ГПК.
Като значим за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с поддържане на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, е поставен въпросът „Идентични ли са исковете по чл. 422 ГПК и по чл. 694 ТЗ”, включващ подвъпросите: „1. Еднакви ли са правните последици за страните в производствата по двата иска; 2. Намира ли приложение правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК и в производството по несъстоятелност по отношение на иска по чл. 694 ТЗ; 3. Представлява ли процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл. 694 ТЗ липсата на предявен преди това иск по чл. 422 ГПК.” В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС са представени: определение № 76 от 20.01.2010 г. по ч. т. д. № 824/2009г. на І т. о., определение № 1011 от 21.12.2011 г. по ч. т. д. № 564/2011 г. на ІІ т. о., определение № 4 от 09.01.2013 г. по ч. т. д. № 980/2012 г. на ІІ т. о., определение № 328 от 02.05.2012 г. по ч. т. д. № 555/2011 г. на ІІ т. о.; решение № 5 от 21.02.2012 г. по т. д. № 90/2011 г. на ІІ т. о.; решение № 91 от 15.07.2009 г. по т. д. № 19/2009 г. на І т. о. и решение № 91 от 15.07.2009 г. по т. д. № 19/2009 г. на І т. о., а в подкрепа на твърдението за противоречие в практиката на съдилищата – решение № 21от 01.02.2007 г. по т. д. № 492/2006 г. на ВКС, І т. о.; решение № 188 от 06.07.2012 г. по в. т. д. № 125/2012 г. на Великотърновски апелативен съд; определение № 86 от 01.04.2011 г. по в. ч. гр. д. № 270/2011 г. на Хасковски окръжен съд и определение № 1469 от 13.07.2012 г. по в. гр. д. № 2213/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото в частта относно предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено съществуването на вземане на банката в размер на 14 828 809 лв., представляващо общ размер на главниците по шест договора за кредит, въззивният съд е приел, че в тази му част искът е недопустим поради наличието на висящи между страните искови производства по чл. 422, ал. 1 ГПК, образувани по-рано, имащи същия предмет – установяване съществуването на вземане на банката срещу ответното дружество за главниците по процесните договори за кредит. Този свой извод съдебният състав е мотивирал с разпоредбите на чл. 637, ал. 4 ТЗ и чл. 694, ал. 4 ТЗ, предвиждащи еднакво действие на решенията по двата иска, както и с разпоредбите на чл. 637, ал. 1 и 3 ТЗ, в които законодателят изрично е установил задължение за спиране на висящите искови производства и тяхното продължаване в случай, че вземането на ищеца не бъде прието в производството по несъстоятелност. Поради обусловеността на производството по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ в непрекратената му част от производството по установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, въззивният съд е счел, че са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на същото до приключване на образуваните пред Софийски градски съд производства по чл. 422, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че в частта, касаеща спиране на производството по предявения иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, достатъчно основание за което е липсата на поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос.
В останалата му част обаче, с която е потвърдено постановеното от първата инстанция определение за частично прекратяване на производството, предпоставките за допускане на касационното обжалване са налице. Поставеният от частния касатор въпрос, който, с оглед правомощията си по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция конкретизира в следния смисъл: „Идентичен ли е искът по чл. 422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане”, отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на делото, тъй като решаването му е предопределило частичното прекратяване на производството по него. По отношение на този въпрос следва да се счете за осъществено и едно от поддържаните от частния касатор основания – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид липсата на задължителна съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че представената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика не може да се прецени като относима към посочения по-горе въпрос поради това, че част от нея касае единствено спирането на исковото производството на основание чл. 637 ГПК или спиране на исковото производство по чл. 694 ТЗ на основание чл. 229, т. 4 ГПК, а не връзката между двете производства; друга част е напълно неотносима (касае дължимостта на държавна такса по иска с правно основание чл. 422 ГПК срещу ответник в открито производство по несъстоятелност), а останалата част – няма характер на задължителна съдебна практика, респ. на практика на съдилищата, тъй като е обективирана в определения за недопускане на касационното обжалване.
По обусловилия допускането на касационното обжалване процесуалноправен въпрос настоящият състав приема следното:
Съгласно императивната разпоредба на чл. 637, ал. 1 ТЗ, с откриване на производство по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с изключение на трудови спорове за парични вземания. Смисълът на посочената норма се корени в характера на производството по несъстоятелност като универсално принудително изпълнение за удоволетворяване вземанията на всички кредитори на несъстоятелността. Развитието на висящото към датата на откриване на производството по несъстоятелност исково производство е поставено в зависимост от резултата от предявяването на вземането, предмет на това производство, по реда на чл. 685 ТЗ. То се прекратява в случай, че вземането бъде прието в производството по несъстоятелност, което по смисъла на чл. 693 ТЗ означава да е включено в одобрения от съда списък на приетите вземания по чл. 692 ТЗ, а се възобновява и продължава с участието на синдика, респ. и с участието на оспорилия вземането кредитор в случай, че предявеното вземане не бъде прието или бъде оспорено от длъжника или друг кредитор на несъстоятелността. С възобновяването на спряното исково производство отпада правният интерес от предявяване на специалния установителен иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ. Този извод следва от обстоятелството, че предмет и на двете производства е едно и също вземане, както и от еднаквото действие на решението по всяко от двете производства, което съгласно разпоредбите на чл. 637, ал. 4 и чл. 694, ал. 4 ТЗ се свежда до установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността. След приключването на по-рано заведеното исково производство с влязло в сила решение вземането ще се счита безспорно установено или отречено, каквато именно би била последицата и от приключването на производството по чл. 694, ал. 1 ТЗ с влязло в сила решение. Възприемането на становището за задължително предявяване на специалния установителен иск независимо от наличието на вече висящо съдебно или арбитражно производство за същото вземане би обезсмислило напълно разпоредбата на чл. 637 ТЗ и би създало опасност от постановяване на противоречиви решения относно дължимостта на вземането.
Именно с оглед предвиденото от самия закон еднакво действие на решението, с което приключва всяко от двете производства, фактът, че участниците в тях са различни (съгласно чл. 637, ал. 3 ТЗ възобновеното исково производство продължава с участието на синдика, докато същият не участва в производството по чл. 694, ал. 1 ТЗ), не може да обоснове извод за допустимост на иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ в хипотезата на вече висящо съдебно или арбитражно производство за същото вземане.
Изложените съображения налагат следния отговор на въпроса, обусловил допускането на касационния контрол: Искът по чл. 422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, когато предмет на установяване по всеки от двата иска е дължимостта на едно и също вземане. Затова, при наличието на вече висящо производство по чл. 422, ал. 1 ГПК предявеният по-късно иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ е недопустим.
Независимо обаче от съответствието на въззивното определение с така дадения отговор на релевантния за делото въпрос, обжалваният акт в допуснатата до касационно разглеждане част е неправилен. Съдът е постановил частично прекратяване на производството по чл. 694, ал. 1 ТЗ, без да са събрани достатъчно доказателства за идентичност на неговия предмет с предмета на образуваните преди това искови производства по чл. 422 ГПК. Представените в тази връзка писма и разпечатки от електронния регистър за справки на СГС не съдържат необходимите данни, поради което не би могло да се направи категоричен извод, че висящите пред Софийски градски съд спорове по чл. 422 ГПК са за установяване дължимостта на главниците именно по процесните шест договора за кредит, за които впоследствие е предявен и иск по чл. 694, ал. 1 ТЗ.
Поради изложените съображения, въззивното определение в частта, касаеща прекратяване на производството по иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ, следва да бъде отменено, а делото – върнато на Софийски апелативен съд за извършване на нова преценка за допустимостта му след събиране на съответните доказателства.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение



ОТМЕНЯ определение № 735 от 31.03.2014 г. по ч. гр. д. № 783/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 4846 от 29.11.2013 г. по т. д. № 199/2013 г. на Благоевградски окръжен съд за прекратяване на производството по делото относно предявения от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ за признаване за установено съществуването на вземане на банката в размер на 14 828 809 лв., представляващо общ размер на главниците по шест договора за кредит.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за извършване на нова преценка на допустимостта на иска в посочената част.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 735 от 31.03.2014 г. по ч. гр. д. № 783/2014 г. на Софийски апелативен съд в частта, касаеща спиране на производството по предявения иск с правно основание чл. 694, ал. 1 ТЗ.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: