4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
гр. София, 03 май 2016 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1036 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. А. А. срещу решение № 7456/03.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5184/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено – в обжалваните пред въззивния съд части, решение № III-81-178/10.11.2014 г. по гр. дело № 41221/2014 г. на Софийския районен съд, и са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу [фирма], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 128 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец, извършено със заповед № 29/03.07.2014 г. на управителя на ответното дружество; за заплащане на сумата 3 275.27 лв. – неизплатено трудово възнаграждение за периода месец септември 2013 г. - месец юли 2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2014 г. до окончателното плащане; и за заплащане на сумата 20.07 лв. – лихва за забава за периода 03.07.2014 г. - 24.07.2014 г.; в тежест на касатора са възложени разноски по делото.
При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени исковете с правни основания чл. 128 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК, тъй като е постановена по обективно съединени искове за заплащане на трудово възнаграждение и на обезщетение по трудово правоотношение, всеки един от които е с цена до 5 000 лв. и никой от тях не е обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като производството по настоящото дело следва да се прекрати в същата част.
В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. Касаторът излага оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че касационната жалба е недопустима в частта ѝ по иска по чл. 128 от КТ, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните девет правни въпроса: 1) чия е доказателствената тежест за установяване (не)законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ – на работодателя, който следва да докаже наличието на твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, или на работника/служителя, на когото е наложено това наказание; 2) дължи ли се трудово възнаграждение на работника или служителя в случаите, в които последният не полага труда си поради вина на работодателя или поради неосигуряване на условия от страна на последния за полагане на труда, за който е нает работникът/служителят; 3) трябва ли съдържанието на задълженията на работника/служителя да е определено ясно и недвусмислено и следва ли това да бъде направено с връчване на длъжностна характеристика в случаите, в които това не е направено със самия трудов договор; 4) следва ли да се приеме, по аргумент от противното, в случай че бъде уважен иск за отмяна на дисциплинарно наказание уволнение, поради неявяване на работа за определен период, че за същия този период работникът/служителят действително е полагал труд при своя работодател и следва ли в тези случаи работникът/служителят да ангажира доказателства, че е полагал труда си за този период; 5) следва ли да се приеме, че при наложено дисциплинарно наказание уволнение, поради неявяване на работа за определен период, работникът/служителят е полагал труда си за времето, предхождащо периода, посочен в заповедта за уволнение; 6) може ли начисляването и изплащането на дължимите осигурителни вноски за конкретен работник/служител от страна на работодателя да се приеме като извънсъдебно признание за неизгодни за последния факти и обстоятелства, а именно: да се приеме, че за съответния период, за който са внасяни осигурителни вноски, този работник/служител е полагал труд при своя работодател; 7) когато посоченото работно място не отговаря на естеството на заеманата от работника/служителя длъжност, следва ли работодателят да уточни – с длъжностната характеристика или с друг вътрешен акт, как и къде работникът/служителят следва да изпълнява трудовите си задължения; 8) следва ли работодателят да уточни естеството и начина на изпълнение на трудовите задължения на работника/служителя, когато последните не са уточнени в трудовия договор и липсва изготвена и връчена на работника/служителя длъжностна характеристика от страна на работодателя; и 9) акцесорният иск по чл. 86, ал. 2 ЗЗД може ли да обоснове делото да не бъде разглеждано по реда на глава 25 ГПК – „Бързо производство“.
Вторият, четвъртият, петият и шестият правни въпроси имат отношение единствено към неподлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение по иска по чл. 128 от КТ, поради което не следва да бъдат обсъждани от касационната инстанция.
Последният, девети правен въпрос няма никакво отношение към постановения от въззивния съд краен резултат по материалноправния спор по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, поради което не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Третият, седмият и осмият правни въпроси, също не съставляват в случая общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи правните изводи на съда в подлежащата на обжалване част от въззивното решение – за отхвърлянето на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Това е така, защото тези три правни въпроса изхождат от хипотеза, при която в трудовия договор не са уговорени съдържанието, естеството и начина на изпълнение на основните трудови задължения, мястото на работа, работното място и работното време на работника/служителя, каквато хипотеза не е приета за установена в случая от въззивния съд. Напротив – въззивният съд е приел за установено, че съгласно сключения между страните трудов договор № 31/12.04.2010 г., касаторът-ищец е заемал при ответното дружество длъжността „певец“, изпълнявал е възложената му работа, считано от същата дата, при пълно работно време и при посочено работно място – [улица]. СГС е приел и че така представеният по делото трудов договор ясно дефинира както работното време, така и работното място на ищеца, както и че при липса на друга уговорка, мястото на полагане на труд се явява именно мястото на работа, посочено в трудовия договор – [улица]. Въззивният съд е приел и че липсата на длъжностна характеристика нито може мълчаливо да отмени клауза по трудовия договор, касаеща мястото на работа, нито да освободи служителя от основното му трудово задължение – явяването му на работа; както и че основните параметри на трудовото правоотношение се договарят в самия трудов договор, а длъжностната характеристика само конкретизира естеството на работа, но не я променя. Тези съображения в мотивите към обжалваното решение са и в съответствие със задължителната практика на ВКС, на която въззивният съд изрично се е позовал - решение № 800/22.03.2011 г. по гр. дело № 776/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, като не са в противоречие, с неоснователно соченото в тази връзка от касатора, решение № 136/14.05.2015 г. по гр. дело № 6554/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС.
Касационното обжалване обаче следва да се допусне по първия изведен от касатора процесалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посоченото от касатора, решение № 310/04.11.2014 г. по гр. дело № 795/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, където е прието, че работодателят по трудов спор, в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да докаже извършването на изброените в заповедта за уволнение нарушения и ако не ги е доказал с допустимите по ГПК доказателствени средства следва да се приеме, че уволнението е незаконосъобразно. В същия смисъл е и решение № 48/14.5.2012 г. по гр. дело № 447/2011 г. ІV-то гр. отд. на ВКС. В подобен смисъл са и множество други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В случая въззивният съд е установил, че дисциплинарното наказание „уволнение“ е наложено на жалбоподателя за неявяване на работа в периода 16.04.2014 г. – 16.06.2014 г. За да отхвърли иска му по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, в противоречие с цитираната практика на ВКС, СГС е приел, че касаторът-ищец не е провел пълно и главно доказване на обстоятелството, че се явявал на работа и е извършвал лични действия по престиране на труда, за който е нает, и което положително установяване в процеса е грижа на страната, която черпи права от тези факти съгласно чл. 154 от ГПК. Приел е също, че ищецът е следвало да бъде процесуално активен и да проведе главно доказване на обстоятелството, че е полагал труд, с оглед и разпределената от първоинстанционния съд тежест на доказване в доклада по чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК. По тези съображения въззивният съд е намерил, че по делото не е доказано, че през периода 16.04.2014 г. – 16.06.2014 г. ищецът се е явявал на работа и е полагал труд при работодателя, което е обосновало и крайния му извод му за неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, отново – с мотива, че това е неблагоприятната последица от непроведеното пълно и главно доказване на този релевантен за спора факт.
В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по първия процесуалноправния въпрос, изведен от страна на жалбоподателя, а именно: чия е доказателствената тежест за установяване (не)законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ – на работодателя, който следва да докаже наличието на твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, или на работника/служителя, на когото е наложено това наказание.
Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. А. А. – в частта ѝ срещу тази част от решение № 7456/03.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5184/2015 г. на Софийския градски съд, с която са отхвърлени исковете с правни основания чл. 128 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 1036/2016 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение;
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 7456/03.11.2015 г., постановено по въззивно гр. дело № 5184/2015 г. на Софийския градски съд – в останалата част;
Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.
След влизане в сила изцяло на определението, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |