5

Решение по т.д.№ 2013/2018 год. на ВКС-ТК, І т.о.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и седми май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Радостина Караколева
Емил Марков

при участието на секретаря Ангел Йорданов, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 2013 по описа за 2018 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. В. И. и Д. В. И. срещу Решение № 1002 от 25.04.2018 год. по гр.д.№ 5695/2017 год. на Софийски апелативен съд.
С това решение, произнасяйки се по въззивната жалба на ЗД”ЕвроИнс”АД срещу Решение № 4462 от 20.06.2017 год. по гр.д.№ 1023/2015 год. на Софийски градски съд, съставът на САС е намалил на по 72000 лв. за всеки от ищците присъдените им от СГС обезщетения за претърпени неимуществени вреди произтичащи от смъртта на техния наследодател В. Б. И..
В касационната жалба се поддържа основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на въззивния акт в обжалваната му част, поради допуснати нарушения на процесуалния закон и неправилно прилагане на материалноправните норми на чл.113 ал.1 т.1 ЗДвП и чл.51 ал.2 ЗЗД. Искането е за касиране на въззивния акт и произнасяне от ВКС по съществото на спора, като бъдат уважени предявените от Б. и Д. Ингилизови искове в пълен размер. Има искане за присъждане на разноски, представен е списък по чл.80 ГПК.
ЗД”ЕвроИнс”АД, чрез писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК и в съдебно заседание, чрез юрк. Е. А., изразява становище за неоснователност на жалбата. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: При прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на дължимото обезщетение към кой размер се прилага, към преценения от съда за справедлив или към претендирания?
Като взе предвид становищата на страните и извърши проверка по реда на чл.290 ал.2 ГПК на заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:
Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.), всеки от тях с цена 80000 лв.
Ищците по делото са низходящи – дъщеря и син на починалия на 11.12.2014 год. в резултат на ПТП, случило се на 09.12.2014 год. В. И.. Позовавайки се на това, че увреждащият лек автомобил „Ситроен” мод.”К.” с ДК [рег.номер на МПС] със собственик и водач Н. Ц. е бил застрахован по риска „Гражданска отговорност” при ЗД”ЕвроИнс”АД, наследниците на И. са предявили срещу застрахователното дружество субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по 80000 лв. за всеки един от тях. Посочили са, че предявяват исковете при условията на частичност, като глобалната сума е по 150000 лв. за всеки от тях.
Ответникът-застраховател е оспорил исковете по размер. Основната му теза е била за съпричиняване на вредоносния резултат (л.30 от делото на СГС) с оглед обстоятелството, че В. И. в качеството на пешеходец се е движел по пътното платно.
Първоинстанционният съд е уважил исковете до пълния предявен размер по 80000 лв. за всеки от ищците. Приел е за недоказано съпричиняването на вредоносния резултат от страна на В. И.. Сезиран с въззивната жалба на застрахователя, съставът на САС е счел, че тя е частично основателна. Приел е наличието на 1/10 съпричиняване на вредоносния резултат от страна на И., който се е движел по пътното платно в тъмната част на денонощието и при неблагоприятни атмосферни условия. Като справедлив размер на обезщетенията, съставът на САС е приел сумата от по 100000 лв. за всеки от ищците. Предвид предявения размер от по 80000 лв., редуцирал ги е до по 72000 лв. В частта досежно редукцията, решението е подписано с особено мнение от член на съдебния състав, който счита, че редукцията следва да се приложи спрямо справедливия размер от 100000 лв., а не спрямо предявения от 80000 лв. В този случай, исковете биха били приети за основателни в пълен размер и първоинстанционното решение – потвърдено.
Становището на настоящия съдебен състав по правния въпрос за произнасянето по който е допуснат касационен контрол е следното:
При формиране на преценката относно действителния размер на претърпяната имуществена вреда, респ. действителния размер на обезщетението, което би репарирало неимуществената вреда, съдът основава становището си на установените факти по делото, релевантни за тази преценка и излага мотиви, съобразно чл.236 ал.2 ГПК. Дори в мотивите да е формирал становище относно действителния размер на вредата до който искът би бил основателен, дали с диспозитива на решението съдът ще присъди обезщетение и ако го присъди - в какъв размер, зависи от много фактори – наличието на възражения за изтекла погасителна давност, прихващане, съпричиняване на вредоносния резултат и пр. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Този размер има решаващо значение единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо петитума.
Ако бъде възприета тезата, че редукцията се прилага спрямо претендирания размер на обезщетението, а не спрямо действителния, то адекватността на тази теза ще следва да се прецени не само спрямо претендиран размер по-малък от действителния, а и при по-голям. Ще следва да се прецени и спрямо имуществена вреда, доколкото чл.51 ал.2 ЗЗД е приложим и спрямо нея. При претендиран размер на имуществена вреда от 100 лв. за (напр.: разход за лекарства) при доказан разход по фактура за 50 лв. и съпричиняване 50%, съдът в тази хипотеза (редукция спрямо претендирания размер, а не спрямо действителния), би следвало да присъди 50 лв., Но такъв е размерът на действителната вреда и прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД се обезсмисля. Затова тази теза е непоследователна и 0алогична.
Ако тезата не бъде възприета, а би се изхождало от принципа, че редукцията се прилага спрямо действителния размер на вредата, а не спрямо претендирания, то в този случай би било присъдено обезщетение в размер на 25 лв. При последователното прилагане на този принцип, би се стигнало до същия краен резултат (размер на обезщетението), независимо дали претенцията е завишена или занижена спрямо действителната вреда, стига да не се наруши забраната за присъждане plus petitum.
Поради това и отговорът на поставения правен въпрос е, че при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда. Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, но не повече от претендирания.
По същество.
Становището на настоящият съдебен състав е, че въззивният съд правилно и в съответствие с установените по делото обстоятелства е определил действителния размер на претърпените от ищците вреди и той е по 100000 лв. за всеки от тях. Правилно е становището на САС и по прилагането на чл.113 ал.1 т.1 ЗДвП. Пострадалият, който е бил в напреднала възраст се е движел по пътното платно в тъмната част на денонощието при хлъзгава пътна настилка. Правилна е и преценката, че той е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат с 1/10 и именно при такова съотношение следва да бъде приложен чл.51 ал.2 ЗЗД. Дължимото на ищците обезщетение би възлизало на по 90000 лв. за всеки от тях, но при заявен петитум за по 80000 лв., сумата която следва да им бъде присъдена е в този размер.
С оглед на изложените съображения и на основание чл.293 ал.1 ГПК въззивното решение ще следва да бъде отменено в частта с която исковете на Б. и Д. Ингилизови са отхвърлени за сумите над 72000 и до 80000 лв. и бъде присъдени още по 8000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от датата на деликта и до окончателното плащане.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК ответникът по касация ще следва да заплати на касаторите сумата 1860 лв., представляваща направени по делото разноски пред настоящата инстанция, формирани от заплатената държавна такса и възнаграждение за един адвокат.
Водим от горното, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.

ОТМЕНЯ Решение № 1002 от 25.04.2018 год. по гр.д.№ 5695/2017 год. на Софийски апелативен съд в частта с която е отменено Решение № 4462 от 20.06.2017 год. по гр.д.№ 1023/2015 год. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените от Б. и Д. Ингилизови субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ (отм.) за сумите над 72000 и до 80000 лв., вместо което постановява:
ОСЪЖДА ЗД”ЕвроИнс”АД с ЕИК-121265113 да заплати на Б. В. И. с ЕГН-[ЕГН] и на Д. В. И. с ЕГН-[ЕГН] още по 8000 лв. (осем хиляди лева) на всеки един от тях, ведно със законната лихва, считано от 11.12.2014 год. и до окончателното плащане, както и сумата 1860 лв. на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.