Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2180 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 212/07.12.2017 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 271/2017, с което е отменено частично решение № 196/13.07.2017 на Новопазарския районен съд по гр. д. № 1/2017, като са уважени частично предявените искове за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и за обезщетение при командироване по чл. 215 КТ. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за приложението на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) при командироване в повече от една страна-членка на Европейския съюз за период по-дълъг от 30 календарни дни, но по-малко от 30 дни във всяка една държава и за допускане на неравноправно третиране на шофьор на тежкотоварен автомобил – български гражданин.
В определението за допускане на касационното обжалване е прието, че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, поради което подлежи на касационно обжалване. В определението е пропуснато да се посочи, че това се отнася единствено до отхвърления иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и обусловените от него искове за законни лихви по чл. 86 ЗЗД, но не и до исковете за обезщетение при командироване по чл. 215 КТ със законни лихви по чл. 86 ЗЗД. Касационната жалба е подадена в срок и е редовна, но е допустима само в частта на решението по исковете за трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и обусловените от него искове за законни лихви по чл. 86 ЗЗД. По иска за обезщетение при командироване по чл. 215 КТ и обусловените от него искове по чл. 86 ЗЗД тя е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като цената на обуславящия иск е 969,60 лева, а обусловените от него искове с по-ниска цена.
Предвид изложеното и на основание чл. 253 ГПК касационното производство в недопустимата част следва да бъде прекратено.
По повдигнатия материалноправен въпрос по реда на чл. 290 ГПК е постановено Решение № 173/2017 от 06.03.2018, ВКС, IІІ ГО по гр.д. № 4431/2016, в което е прието, че националната правна уредба на командироването на работници преди декември 2016 г. е в разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ (Нова ДВ, бр. 15 от 2010 г., в сила от 28.08.2010 г.; отм. ДВ, бр.105 от 2016г.) и се прилага в случаи на командироване в рамките на предоставяне на услуги, която хипотеза е уредена в Директива 96/71/ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги. Изрично от приложното поле на директивата са изключени само предприятия от търговския флот по отношение на моряшкия състав (чл. 1, § 2). В нейното приложно поле остават останалите видове транспорт. При действието на чл.121, ал.3 КТ (отм.) международните превози не са изключени, нито е ограничено приложението на Директива 96/71/ЕО по отношение на тях. Следователно при наличие на останалите предпоставки на чл. 121, ал. 3 КТ ще намери приложение за командироване на шофьори за повече от 30 календарни дни в държави от Европейския съюз, в държави – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария. Да се приеме обратното означава да се отрече, че от обхвата на Директива 96/71/ЕО е изключен международния транспорт, което не е така, видно и от Предложение на ЕК за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 96/71/ЕО и от Предложение за Директива на Европейския парламент и на Съвета за изменение на Директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и за определяне на специфични правила за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт във връзка с Директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС. В последното ясно е посочено, че Директива 96/71/ЕО намира приложение за международните превози, а не само за каботажни превози, определени в Регламент /ЕО/ №1072/2009 г. и регламент /ЕО/ №1073/2009 г., при които превозът се извършва изцяло в една приемаща държава-членка.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата в допустимата част и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника по трудов договор със срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 28.08.2014 г. на длъжността „Шофьор товарен автомобил, международни превози“ срещу месечно трудово възнаграждение от 420 лв., платими до 20-то число на месеца, следващ работния месец, както и допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит, при пълно работно време от осем часа. Със заповед № 26/29.08.2014 ищецът е бил командирован да извършва транспортни услуги, като шофьор по маршрут България – Германия – Англия - България, за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., като в шестмесечния срок на изпитване със заповед № 33/23.10.2014 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено. По предявения иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2, вр. чл. 121, ал. 3 КТ (отм.), въззивният съд е приел, че ищецът е престирал труда си извън Република България за периода от 31.08.2014 г. до 23.10.2014 г., а съгласно чл. 121, ал. 3 от КТ (отм.) когато срокът за командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава – членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария, е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците или служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава (в смисъл, близък до текстовете на Директива 96/71, следва да бъде тълкувана съгласно принципа на т.нар. съответстващо тълкуване, според който националните съдилища на държавите-членки са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на целите и формулировките на съответната директива (в този смисъл е решението на СЕС от 10.04.1983 г. по дело С-14/83). Съдът е приел, че приложението на директивата спрямо командироването на шофьорите от автомобилните превози не е безусловно и зависи преди всичко от вида на извършваните транспортни услуги (например съображение седемнадесето от преамбюла на Регламент № 1072/ 2009 изрично предвижда, че разпоредбите на Директива 96/71 се прилагат за предприятията, извършващи каботажни превози (съгласно чл. 2, т .6 от Регламент № 1072/2009 - вътрешен превоз за чужда сметка или срещу възнаграждение, извършван временно в приемаща държава-членка в съответствие с посочения регламент), а по делото липсват доказателства през процесния период ищецът да е извършвал каботажни превози на територията на Германия или на някоя друга от посочените в командировъчната заповед държави. Следователно е налице неприложимостта на Директива 96/71 към шофьорите от международния автомобилен транспорт, с изключение на каботажните превози, тъй като обратното би означавало да бъдат приложени различни национални законодателства по отношение на съществуващото правоотношение между международното транспортно предприятие и неговия мобилен персонал, в зависимост от това до коя държава са транспортирани пътниците или товарите. Съобразно разпоредбите на чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) и т. 16 от § 1 на ДР на КТ (отм.) въззивният съд е приел, че за шофьорите не се прилага режимът на чл. 121, ал. 3 КТ доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга, още повече, че по делото няма доказателства, че за период повече от 30 дни е пребивавал единствено и само в Германия, Великобритания или друга от посочените в командировъчната заповед държави. Предвид изложеното, предявеният иск за заплащането на трудово възнаграждение в размер на 6.254,16 лв. по чл. 128, т. 2, вр. с чл. 121, ал. 3 КТ (отм.) е отхвърлен като неоснователен, както и обусловения от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за сумата от 1.200,87 лв.
Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е работил при ответника по трудов договор със срок на изпитване в полза на работодателя, считано от 28.08.2014 г. на длъжността „Шофьор товарен автомобил, международни превози“ срещу месечно трудово възнаграждение от 420 лв., платими до 20-то число на месеца, следващ работния месец, както и допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит, при пълно работно време от осем часа, като със заповед № 26/29.08.2014 работникът е бил командирован да извършва транспортни услуги, като шофьор по маршрут България – Германия – Англия - България, за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., но в шестмесечния срок на изпитване със заповед № 33/23.10.2014 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено. Също правилно съдът е приел, че ищецът е престирал труда си извън Република България за периода от 31.08.2014 г. до 23.10.2014 г. (повече от 30 календарни дни), а съгласно чл. 121, ал. 3 от КТ (отм.) когато срокът за командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава – членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство или в Конфедерация Швейцария, е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците или служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава (в смисъл, близък до текстовете на Директива 96/71, следва да бъде тълкувана съгласно принципа на т.нар. съответстващо тълкуване, според който националните съдилища на държавите-членки са длъжни да тълкуват вътрешното си право в светлината на целите и формулировките на съответната директива.
В нарушение на закона обаче съдът е приел, че при изричното прогласената приложимост на директивата в съображение 17. от преамбюла на Регламент № 1072/2009 по отношение на предприятията, извършващи каботажни превози, следва да се приеме, че тя е приложима само в тези отношения, а в останалите – не; както и че за шофьорите не се прилага режимът на чл. 121, ал. 3 КТ доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга, още повече, че по делото няма доказателства, че за период повече от 30 дни е пребивавал единствено и само в Германия, Великобритания или друга от посочените в командировъчната заповед държави.
Видно от изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а делото – решено от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
По делото е установено, че със заповед № 26/29.08.2014 ищецът е командирован да извършва транспортни услуги, като шофьор по маршрут България – Германия – Англия - България, за срок от 120 дни, считано от 31.08.2014 г. до 30.12.2014 г., но в шестмесечния срок на изпитване със заповед № 33/23.10.2014 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено, т.е. ищецът е престирал труда си извън Република България за периода от 31.08.2014 до 23.10.2014 г. – 54 календарни дни. С това предявения иск е доказани по основание, а съгласно чл. 162 ГПК когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице, т.е. в тежест на ищеца е да докаже само основанието, но не и размерът на предявения иск. Указания в този смисъл не са дадени в доклада по делото и нито от представените от работника, нито от представените от работодателя доказателства (а той разполага с такива) е установено кога, какви превози са извършени през процесната командировка. Установено е от съвпадащите си признания на двете страни, че са извършвани превози в Германия, Великобритания, Румъния и най-малко през държавите, през които трябва да се премине, за да се стигне до посочените държави. За доказването на размера на предявените искове е необходимо да бъдат установени минималните нормативно, договорно или практически прилагани часови ставки в съответните държави, без значение на колко правни режима е подчинен трудовият договор. При липсата на други доказателства, представени от двете страни по делото и обстоятелството, че в приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза е прието, че дължимата разлика според прилаганите във Великобритания часови ставки надхвърля размера на предявения иск – 6.254,16 лева, следва да се приеме, при условията на чл. 162 ГПК, че искът е основателен до предявения размер.
По останалите предявения искове и по отхвърленото и уваженото възражения за прихващане въззивното решение е необжалваемо.
Видно от изложеното ответникът дължи на ищеца сумата 6.254,16 лева на основание чл. 128 КТ със законната лихва от предявяването на иска 10.10.2016 г. и сумата 1.200,87 лева законна лихва до тази дата на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 614,36 лева разноски по компенсация за всички инстанции.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ПРЕКРАТЯВА производството по касационното обжалване на решение № 212/07.12.2017 на Шуменския окръжен съд по гр.д. № 271/2017 в частта по иска за обезщетение при командироване по чл. 215 КТ и обусловените от него искове по чл. 86 ЗЗД.
ОТМЕНЯ решение № 212/07.12.2017 на Шуменския окръжен съд по гр. д. № 271/2017 в частта по иска за трудово възнаграждение по чл. 128 КТ и обусловените искове за законни лихви по чл. 86 ЗЗД, както и в частта за таксите и разноските.
ОСЪЖДА В. С. В., извършващ търговия под фирмата ЕТ „Вълко Вълканов“, [населено място] да заплати на Б. П. З. сумата 6.254,16 лева на основание чл. 128 КТ със законната лихва от предявяването на иска 10.10.2016 г. и сумата 1.200,87 лева законна лихва, изтекла до тази дата на основание чл. 86 ЗЗД, както и сумата 614,36 лева разноски по компенсация за всички инстанции.
Решението, в прекратителната, част подлежи на обжалване пред друг състав на Върховния касационен съд съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК в едноседмичен срок от връчването му на касатора Б. П. З..
В останалата част решението е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.