Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание единадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3963 по описа за 2018г. и приема следното:

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационните жалби на Софийска апелативна прокуратура чрез прокурор Т.Поповска и на адвокат М.М. като процесуален представител на Т. Д. Ш.-В. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 21.VІ.2018г. по гр.д. № 1509/2018г. в уважителната и отхвърлителната му части.
Отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК е подаден само от Т.Ш.-В., в който е заела становище за недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на насрещната страна поради липса на твърдяните предпоставки за това. Претендира разноски.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение САС по въззивни жалби и на двете страни е пътвърдил решението на СГС от 21.ХІІ.2017г. по гр.д. № 6213/2017г., с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Т. Ш.-В. 60000лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от привличането й през 2007г. като обвиняема за престъпление по чл.288 НК и от незаконно използване на специални разузнавателни средства в хода на разследването, ведно със законната лихва от 27.VІ.2014г. до окончателното изплащане, както и 2584лв. разноски, направени за въззивната инстанция, и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния предявен размер 90000лв.
Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 08.V.2007г. срещу ищцата е образувано наказателно производство за престъпление по чл.288 НК за това, че като следовател, на когото е възложено разследването по ДП № 245/2006г., като съизвършител в съучастие с К. П.Н. като подбудител и помагач е пропуснала да изпълни своевременно длъжностите, налагани й от службата относно наказателното преследване на К. Г., и е осуетила такова преследване с цел да го избави от наказание, като е разгласила информация по досъдебното производство в нарушение на НПК и умишлено е забавила изясняване на важни обстоятелства по делото. Производството е прекратено на 26.VІ.2008г. На 22.ІІ.2013г. постановлението за прекратяване на производството е отменено с указания за възобновяването му; след принудителното й довеждане на 09.V.2013г. ищцата е привлечена като обвиняема за престъпление по чл.288 НК по сл.д. № 107/2013г. по описа на следствения отдел на СГП и е определена мярка за неотклонение „подписка”; с решение от 16.V.2013г. на В. тя е отстранена като следовател в НСлС до приключване на наказателното производство; с постановление от 09.VІ.2014г. производството е прекратено, тъй като извършеното деяние не съставлява престъпление. През м.юни 2013г. спрямо ищцата са използвани неправомерно СРС поради необоснованост на исканията за използването на такива с оглед мотивите им и надхвърляне на допустимия законов срок по чл.21 ал.1 ЗСРС.
Прието е при тези обстоятелства, че са налице предвидените в закона предпоставки за отговорността на държавата за незаконното обвинение на ищцата.
При определяне размера на дължимото се обезщетение са взети предвид обвинението за тежко умишлено престъпление от общ характер, наказуемо с лишаване от свобода от 1 до 6 години и лишаване от право за заемане на съответната длъжност, продължителния период на наказателното производство – около две години и половина, през който ищцата е търпяла негативите от незаконните действия на ответника, личността й, обстоятелството, че незаконното обвинение е за умишлено престъпление, извършено от нея в областта на професионалната й реализация като следовател, и с оглед изключително завишените изисквания на обществото за притежаване от съдии, прокурори и следователи на високи професионални и нравствени качества е прието, че действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на незаконното обвинение има по-силно негативно отражение в неимуществената сфера на ищцата. Въз основа на показания на свидетели, кредитирани като обективни и в резултат на непосредствени впечатления, е прието, че ищцата е изживяла изключително тежко действията по повдигане на обвинение, пряко свързано със службата й, тя ограничила силно социалните си контакти, голяма част от колегите й се дистанцирали от нея и преустановили общуването, изключително унизена и претеснена се почувствала в случай през 2010г., когато са свързвали личността й с конкретното дело. Взети са предвид и обстоятелствата, че през периода на отстраняването от длъжност ищцата е била лишена от възможност да полага труд и да получава възнаграждение за него и принудителното й довеждане при условие, че е с влошено здравословно състояние и не е в състояние да се яви пред разследващия орган. Отчетено е и че е била наложена най-леката мярка за неотклонение. Прието е, че с неправомерното използване на СРС е накърнена неприкосновеността на личния живот на ищцата, за този факт тя е узнала след окончателното прекратяване на наказателното производство, като от събраните доказателства не се установява да е търпяла вреди с по-голям интензитет от обичайните – свидетелите установяват изпитвани от нея съмнения и притеснения, че е подслушвана незаконно, но не установяват начина, по който този факт се е отразил на психиката й след узнаването му.
Като неоснователно е оценено възражението на ответника във връзка с определяне продължителността на наказателното производство предвид обстоятелството, че през периода 08.V.2007г. – 26.VІ.2008г. е било образувано производство срещу ищцата, формално не привлечена към отговорност. Направено е разграничение между действията на прокуратурата по привличане на лице като обвиняем и образуване на наказателно производство, като е прието, че първото действие е формално основание за ангажиране на отговорността при прекратяване на производството или оправдаване, а второто е от значение за обосноваване размера на дължимото се обезщетение, позовавайки се на практика на ВКС. Взето е предвид, че през периода 08.V.2007г. – 26.VІ.2008г. е било образувано производство срещу ищцата без формално да е привлечена към отговорност, но че е търпяла негативите да бъде обвиняема.
Като неоснователни са оценени и оплакванията за недостоверност на показанията на свидетелите. Прието е, че свидетелите са имали чести контакти с ищцата и голяма част от фактите, посочени от тях пред съда, са възприели лично и непосредствено, а не са възпроизвели това, което им е съобщено от нея.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът – ответник заявява искане за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС.
Въпросът за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост, се твърди да е разрешен в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/1968г. Решението противоречало и на т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, защото част от твърдяните вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и вредите.
Тези въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. На първо място, касаторът не сочи конкретните обстоятелства, които според него въззивният съд не е съобразил при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, при което е невъзможна преценката от касационния съд относно значението на процесуалния въпрос за изхода на спора по делото и дали даденото му разрешение е в противоречие с практиката на ВКС. На следващо място, въпросът, който бил разрешен в противоречие с т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, не е правен, а фактически, с оглед условието в него – че не били пряка и непосредствена последица на увреждането част от твърдяните от ищцата вреди. Изложените в касационната жалба оплаквания са, че не следва да се носи отговорност за периода, през който ищцата не е имала качеството на обвиняемо лице, и нямало доказателства тогава да е търпяла вреди, че срокът от привличането й като обвиняема до прекратяването на наказателното производство бил твърде кратък, за да нанесе трайни и дълбоки вреди върху репутацията и семейните отношения, да генерира огромен негативизъм на колегите й, че не е препятствано професионалното й развитие, че нямало доказателства за здравословни проблеми, което, с оглед и социално-икономическите условия през първия и втория период на наказателното производство, обосновавало по-малък обем и интензитет на неимуществените вреди. Тези съображения представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност – основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, преценка на които касационният съд може да извърши, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Касаторът не е релевирал като основание за допускане на касационно обжалване въпрос във връзка с извода, че периодът, през който по отношение на ищцата е образувано наказателно производство, но не й е повдигнато обвинение, е обстоятелство от значение за обосноваване размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди. За пълнота в тази връзка следва да се посочи многобройната и трайна практика на ВКС, изразена например в решения по гр.д. № 1215/2011г. ІІІ ГО, 1310/2011г. ІV ГО, по гр.д. № 6047/2013г. ІV ГО, по гр.д. № 527/2015г. ІV ГО, по гр.д. № 892/2015г. ІV ГО, по гр.д. № 3143/2015г. ІV ГО, по гр.д. № 5215/2015г. ІІІ ГО и др., според която обезщетение за вреди се присъжда и в случаите, когато наказателно производство е образувано срещу определено лице и прекратяването му впоследствие без да е повдигнато обвинение. Не обосновава допускането на касационно обжалване и въпросът за липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. В съответствие с т.19 от ТР № 1/04.І.2001г. на ОСГК, както и с многобройната трайна и непротиворечива практика на ВКС, въззивният съд е изложил изрични мотиви за извода си за наличие на такава връзка между действията на прокуратурата и негативното им отражение в неимуществената сфера на ищцата, изразяващо се в изключително тежки емоционални преживявания от повдигнатото обвинение, свързано пряко със службата й, силно ограничаване на социалните й контакти и поради дистанцирането на колегите й, притеснения от широката публичност на случая, продължителен период на въздействие на негативите от незаконните действия на ответника, лишаването й от възможност да полага труд и да получава възнаграждение поради отстраняването й от длъжност във връзка с обвинението, принудително довеждане, въпреки влошеното й здравословно състояние, накърнена неприкосновеност на личния й живот вследствие неправомерното използване на СРС.
Касаторът-ответник е поставил и въпроса за определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, като се твърди той да е разрешен в противоречие с казуалната практика на ВКС. С тази практика, обективирана и в сочените решения по гр.д. № 1845/2016г. ІІІ ГО, по гр.д. № 5367/2007г. І ГО, по гр.д. № 3246/2013г. ІV ГО и по гр.д. № 637/2011г. ІІІ ГО, еднозначно се приема, че справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на всички конкретни обективно съществуващи и установени по всяко отделно дело обстоятелства, които са от значение в тази насока, каквито примерно могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, отражение върху здравословното състояние, възраст и обществено положение на увредения, интензитет на преживените болки и морални страдания, обществено-икономическите условия в страната към момента на увреждането и други. Нито законът, нито практиката определят задължителни приложими във всеки случай критерии. Задължително е само съобразяването на относимите към вида, обема и интензитета на вредите, респективно към размера на обезщетението, конкретно установени обстоятелства. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е взел предвид при определянето на размера на дължимото се обезщетение приетите за установени по делото обстоятелства. Следва да се допълни и че съпоставката между разглеждания случай и тези по заявената практика, очевидно сочеща наличието на съществени разлики между съобразените обстоятелства, също не обосновава произнасяне в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Така по гр.д. № 1845/2016г. ІІІ ГО е присъдено обезщетение 7000лв., като са взети предвид обстоятелствата: обвинение за не тежко престъпление, мярка за неотклонение „подписка”, разумен срок на наказателното производство, паралелно с което е водено и друго такова, по което ищецът също е оправдан, начинът на повдигане на обвинението /в болница след оперативно лечение, без обоснована спешност/, възраст, професионална известност, недоверие у близки и колеги, влошаване на здравословното състояние. По гр.д. № 5367/2007г. е определено обезщетение 35000лв., съобразявайки: високо обществено положение на ищеца, неблагоприятно отражение на кариерата му на политик и общественик, подписка, довършил кметския си мандат, взел отношение по обвинението в пресата, продължителност 9 години, развива собствен бизнес. По гр.д. № 3246/2013г. ІV ГО присъденото обезщетение е 30000лв. при съобразяване на обстоятелствата: стрес, притеснения, безпокойство, накърняване на доброто име и авторитета на ищеца като лекар, високо кръвно налягане, безсъние, депресия, разумен срок три и половина години, подписка. По гр.д. № 637/2011г. ІІІ ГО обезщетението е 30000лв. за обвинение за престъпление по служба, 37 дни задържане под стража, тежко понасяне на обвинението, затваряне в себе си, физическа и психическа промяна, публичното отразяване на случая причинило негативни изживявания на него и на семейството му.
В изложението на касаторката-ищца се сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по въпросите 1. длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти , имащи пряко значение при определяне на размера му, и 2. при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд не съобразил и/или не анализирал задълбочено обстоятелствата: продължителността на воденото наказателно производство, която според касаторката е 7 години /от 2007г. до 2014г./, че въпреки прекратяването на производството през 2014г. съществувала възможност за евентуалното му възобновяване от главния прокурор, което било пречка ищцата някога да забрави всички негативни емоции от незаконните действия на ПРБ, по-голямата продължителност на производството неимоверно увеличавала интензитета на търпяните болки и страдания, че наложената мярка за неотклонение не отменяла факта на продължителността, през която ищцата била възпрепятствана да упражнява личните си права в пълен обем, че ищцата е изживявала изключително тежко действията на прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинението, пряко свързано с длъжността й, влошаване на отношенията със съпруга й, който възприел наказателното производство като възможна пречка за кариерното си развитие, че през 2013г. ищцата била задържана в присъствието на малолетната й дъщеря по особено унизителен и недопустим начин, довело до трайна психологическа травма за нея като родител и негативно отражение върху детето, изключително силното отражение на възобновяването на производството върху емоционалното и психологическото състояние на ищцата, здравословните проблеми, рязкото отслабване с повече от 20кг, финансовите проблеми, че към настоящия момент ищцата продължавала да търпи вреди, изключително силните й душевни страдания от неправомерното използване на СРС.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част следва да бъде допуснато по поставените от касаторката въпроси поради разрешаването им от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т.ч. сочената такава в изложението на ищцата /ППВС № 4/1968г., решения по т.д. № 461/2011г. ІІ ТО, по гр.д. № 414/2010г. ІІІ ГО, по гр.д. № 829/2015г. ІІІ ГО, по гр.д. № 1365/2016г. ІV ГО и др./, тъй като въззивният съд не е изложил никакви съображения, включително и във връзка с въззивната жалба на ответника, защо част от установените по делото и посочени в изложението обстоятелства не следва да бъдат съобразени при преценката за обема, вида и интензитета на вредите, произнасяйки се по този начин в противоречие с практиката на ВКС.
В касационната жалба на ПРБ са изложени и съображения, че въззивният съд присъдил разноски за въззивното производство в полза на ищцата, без да съобрази правилото на чл.78 ал.1 ГПК за съразмерност спрямо уважената част от иска, и се иска поради това отмяна на въззивното решение в тази му част и намаляване размера на разноските.
ВКС на РБ намира, че това е искане за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, при което компетентен да се произнесе по него по реда на чл.248 ГПК е въззивният съд, на който поради това делото следва да бъде изпратено за произнасяне след приключване на производството пред настоящата инстанция.
На касаторката следва да бъде указано да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 5лв. държавна такса за касационното обжалване, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,

ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, ХІІ с-в, № 1536/21.VІ.2018г. по в.гр.д. № 1509/2018г. в отхвърлителната му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГО, ХІІ с-в, № 1536/21.VІ.2018г. по в.гр.д. № 1509/2018г. в осъдителната му част.
УКАЗВА на Т. Д. Ш.-В. в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 5.00лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.

Делото да се докладва за преценка на следващите се процесуални действия след изпълнение на указанието или след изтичането на срока за това.



ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: