Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2561/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 54 от 16.02.2016 г. по в.гр.д. № 468/2015 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 137 от 01.10.2015 г. по гр.д. № 59/2015 г. на Златоградския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Т. И. П., че В. Й. Е., поч. на 04.06.1991 г., наследодател на ищците А. В. Е., Р. С. Е., Р. С. Е. и Б. С. Е., към момента на изготвяне на кадастралния план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-23/ 12.01.1987 г., е бил собственик на имот пл.№ 92 в кв. 17 по плана на града, целият с площ 553 кв.м, като в резултат на допусната грешка при изготвяне на плана 8 кв.м от този имот са били неправилно заснети към имот пл.№ 94 в кв. 17, собственост на ответника Т. П., която площ е разположена на север от изградената в имот пл.№ 94 подпорна стена и е оцветена в зелен цвят върху комбинираната скица към СТЕ, съставляваща неразделна част от решението, като за разликата над 8 кв.м до 20 кв.м искът е отхвърлен.
В отхвърлителната му част въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ищците А. Е. В., Р. С. Е., Р. С. Е. и Б. С. Е. чрез техния пълномощник адв. Б. К.. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Касаторите поддържат, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, в резултат на което е направил необоснован извод, че техният праводател е бил собственик само на 267 кв.м, а не на целия имот пл.№ 187 по плана от 1974 г. На следващо място, в противоречие със събраните по делото доказателства съдът е приел, че наследодателят им не е упражнявал фактическа власт върху целия спорен имот с площ от 20 кв.м, а само върху частта от същия, заключена между подпорната стена от север и южната граница на имота.
Считат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/Ако един официален свидетелстващ документ не е оспорен от противната страна и не е опровергана неговата доказателствена сила, този документ обвързва ли решаващия съд с установеност за това, че фактите, предмет на удостоверителното изявление на органа, издал документа, са се осъществили така, както е указано в него. 2/ В случай, че дворищната регулация не е приложена и няма основание регулационната граница между два имота да се счита и за имотна граница между тях, то след изтичане на сроковете по § 8, ал.1 от ПР на ЗУТ към кой момент следва да се преценява площта на имотите при предявен иск по чл. 54, ал.2 ЗКИР. 3/Когато въззивният съд при потвърждаване на първоинстанционното решение не излага самостоятелни мотиви, а препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК, това освобождава ли го от задължението да мотивира своето решение, т.е. да се произнесе по спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото и обсъди доводите и възраженията на страните.
В подадения отговор на касационната жалба ответникът по касация Т. И. П. изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е приел, че наследодателят на ищците- В. Й. Е., е бил собственик на 267 кв.м от имот пл.№ 92 по плана от 1987 г., включена в парцел ХХІІ в кв. 17 по плана на [населено място], която е идентична с частта от имот пл.№ 187 по плана от 1974 г., включена в парцел ХVІІІ в кв. 13 по същия план. За да направи този извод съдът се е позовал на представените по делото писмени доказателства- нотариален акт № 46, т. ХІІІ, дело № 127/1981 г., с който В. Й. Е. е бил признат за собственик по наследство и давност на дворно място, съставляващо част от имот пл.№ 187, за която по регулация е отреден парцел ХVІІІ, целият с площ 553 кв.м, от които 267 кв.м от имота на собственика, както и на нотариален акт № 82, т.ІХ, дело № 194/82 г., с който В. Е. дарил на сина си С. В. Е. ½ ид. част от този имот. Намерил е за неоснователно твърдението на ищците, че техният наследодател е бил собственик на целия имот с пл.№ 187 по плана от 1974 г. , като е приел, че същото се основава само на записването в разписния лист към този план, което обаче няма вещнотранслативно действие и не може да го легитимира като собственик на имота. Спорният имот с площ 20 кв.м е част от имот пл.№ 187 по плана от 1974 г., но не попада в границите на парцел ХVІІІ. Разположен е в южната част на имот пл.№ 187 и с плана от 1987 г. е заснет като част от съседния имот пл.№ 94, собственост на ответника. От север е ограден от бетонна подпорна стена, изградена през 1981 г. върху съществуваща стара зидана стена. Наследодателят на ищците е осъществявал владение върху част от този имот, заключена от подпорната стена и заснетата южна граница на имот пл.№ 92 по плана от 1987 г., която част е с площ 8 кв.м. Останалата част с площ 12 кв.м е застроена и е владяна от ответника, като в нея попадат 5 кв.м от подпорна стена, 5 кв.м от гараж и 2 кв.м плоча. Оттук съдът е направил извод, че ищците доказват правото си на собственост само върху 8 кв.м от спорната площ, разположена на север от подпорната стена, които неправилно са били заснети към имот пл.№ 94.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. Макар и формулиран общо относно материалната доказателствена сила на неоспорените в процеса официални свидетелстващи документи, видно от изложените доводи, с които се обосновава значението му за изхода на спора, въпросът касае доказателственото значение конкретно на разписния списък към кадастралния план при разрешаване на спор за собствеността върху имотите. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос, според което записванията в разписния лист не доказват принадлежността на правото на собственост, не противоречи, а е съобразен с практиката на ВКС. Записването в разписния списък е само индиция за собственосттта на имота към момента на изготвяне на кадастралния план, която решаващия съд следва да обсъди заедно с останалите доказателства по делото, но само по себе си то не доказва пряко придобиването и съществуването на това право в полза на лицето, записано като собственик. В този смисъл решение № 203 от 26.09.2014 г. по гр.д. № 2173/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 53 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 1448/2010 г. на ВКС, І г.о. и др. Съдебната практика, на която се позовават касаторите- решение № 76 от 10.072012 г. по търг.д. № 490/2011 г. на ВКС, ТК, І т.о., не третира въпроса за материалната доказателствена сила на записванията в разписния лист към кадастралния план при възникнал спор за собственост на недвижим имот, поради което не може да обоснове наличие на основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за достъп до касационно обжалване по този въпрос.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, касаещ правните последици от изтичането на сроковете по § 6, ал.1 ПР на ЗУТ по отношение отчуждителното действие на неприложените дворищни регулации, тъй като този въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора предвид направения от въззивния съд извод, че праводателят на ищците не е бил собственик на придадената с регулацията от 1974 г. част от имот пл.№ 187 към парцела на ответника. Правилността на този извод не може да бъде проверявана в тази фаза на касационното производство. Отделно от това, в случая не се установява, а и няма твърдения в тази насока, с плана от 1987 г. регулационните граници между парцела на ищеца и на ответника да са заснети като имотни, за да се обсъжда дали регулацията от 1974 г. е била приложена чрез заплащане на обезщетение за придадената част или по друг начин/ ТР № 3/ 1993 г. по гр.д. № 2/ 93 г. на ОСГК на ВС/, респ. дали ответникът е придобил по регулация собствеността върху спорния имот. Съдът приема, че всяка от страните по делото е владяла реална част от него, като наследодателят на ищците е владял частта на север от подпорната стена, поради което към 1987 г. я е придобил по давност, затова тази част с площ 8 кв.м неправилно е била заснета към имота на ответника, а не към имота на праводателя на ищците. Логично възниква въпросът за възможността при действието на З./ отм./ да се придобие по давност реална част от парцел, но този въпрос не повдига от касаторите.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по третия повдигнат от жалбоподателите правен въпрос. В практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и сл. ГПК, трайно се приема, че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет, след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. В случая въззивният съд е обсъдил наведените с жалбата оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, които е намерил за неоснователни, като е мотивирал изводите си със събраните по делото писмени доказателства. Обстоятелството, че фактическите и правни изводи на въззивния съд са аналогични с тези на първата инстанция, не е равнозначно на необсъждане на събраните доказателства и на липса на собствени мотиви.

По тези съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите от жалбоподателите правни въпроси.
Водим от гореизложеното съдът


О П Р Е Д Е Л И :


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 54 от 16.02.2016 г. по в.гр.д. № 468/2015 г. на Смолянския окръжен съд.


ПРЕДСЕДАТЕЛ :



ЧЛЕНОВЕ: