Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 820/2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационни жалби, подадени от П. и от В. К. К. - Д. против въззивно решение № 2039/29.12.2011 г. на Софийския апелативен съд, постановено по гр.д. № 2464/2011 г.
Касационното обжалване е допуснато по въпроса как незаконното обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия, се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за причинени неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се имат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ПП 4/1968 г. на ВС РБ.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС РБ, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. Когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. При определени професии – напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. По общо правило, незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. Казаното е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната пофесионалната реализация. По всеки казус, с оглед обстоятелства по делото, съдът следва да се преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (подсъдимия), на неговото лично и професионално достойнство и чест.
По касационните жалби:
Предявен е иск по чл. 2, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г.
Страните не спорят и съдът е установил от данните по делото, че през 2006 г. било образувано досъдебно производство, широко разгласено в медиите, а през 2007 г. В. К. – Д. била привлечена като обвиняема за престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 16.11.1993 г. – 22.03.2005 г., при условията на продължавана престъпна дейност, в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – Районен прокурор на Л., не изпълнила служебните си задължения с цел да причини на П. и на Л. районна прокуратура в частност неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на доброто име и авторитета им пред различни лица, пострадали от престъпление. Повдигнато й било още и обвинение за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода 1998 – 2005 г., в качеството й на длъжностно лице – районен прокурор на Л., в кръга на службата си, била съставила официални документи /годишни отчетни доклади/, в които били посочени неверни обстоятелства. Наложена й била мярка за неотклонение „подписка”. С присъда на Софийски градски съд (СГС) била призната за виновна и осъдена на 1 година и 6 месеца „лишаване от свобода” при условията на чл. 66, ал. 1,НК, за срок от 3 години, за извършено престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и оправдана за престъплението по чл. 311, ал. 1 НК.
Състав на Софийски апелативен съд (САС) през 2009 г. отменил присъдата на първостепенния съд и оправдал подсъдимата по всички обвинения.
Това решение било оставено в сила от касационната инстанция с решение от 30.03.2010 г.
Въззивният съд, в обжалваното решение, установил още, че образуваното срещу В. К. производство било широко оповестено в местни и централни средства за масова информация. Самата К. узнала, че срещу нея е образувано наказателно производство първо от новините. В деня, след оповестяване на този факт, домът й бил обсаден от журналисти, които снимали, а самата К. и родителите й се криели, били засрамени, притеснени и плачели. В резултат на повдигнатото обвинение, К. се променила психически, „била на ръба”, пиела и продължава да пие лекарства. Притеснявала се и за болката и срама, причинени на родителите й. Баща й получил инсулт и година и половина след това починал; К. се чувствала виновна за болестта и смъртта му. Изпитвала и чувства на унижение и срам от това, че й били повдигнати подобни обвинения, въпреки продължителната й и всеотдайна работа; работила сама в районната прокуратура и многократно сигнализирала за проблемите в Л., свързани със свръхнатовареността и лошите взаимоотношения с окръжния прокурор на М., но компетентните органи, не предприели никакви мерки. В резултат, за забавената работа, която тя физически не би могла да извърши сама, въпреки подаваните от нея сигнали, й било повдигнато обвинение за умишлено престъпление.
В момента К. не се е възстановила психически.
Работи като адвокат, но клиентите я отбягвали, тъй като за тях тя си оставала осъждана. Оправдаването й не било обявено в медиите, а самата К. не могла да го публикува, тъй като й искали много високи суми.
Установено е още, че един месец след образуване на наказателното производство К. била уволнена, като въззивният съд приел, че няма причинна връзка между този факт и повдигане на обвинението срещу нея, тъй като мотивите на наложеното от В. дисциплинарно наказание били други, а именно: „проявено бездействие във връзка с решаване на възложените й преписки и дела, и изпълнението на присъдите, не е създадена необходимата организация на работа и отчетност и виновно неизпълнение на служебните задължения”.
Въззивният съд отчел продължителността на наказателното производство – около три години и половина, вида на наложената мярка за неотклонение; характера и тежестта на незаконното обвинение и особено факта, че е за извършени престъпления от К., в качеството й на прокурор; наличие на осъдителна присъда от първостепенен съд; широката медийна разгласа; установената пряка причинноследствена връзка между наказателното производство и промяната в паническото състояние на К., налице и към датата на постановяване на съдебното решение; интензитета на това състояние; значителните трудности за упражняване на професията и осигуряване материално на семейството, включително и към настоящия момент. След преценка на изложените обстоятелства, при установения фактически състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, въззивният съд приел, че на К. са причинени неимуществени вреди, които подлежат на обезщетение и определил размера им по справедливост на 150 000 лв. Отменил е решението на Софийски градски съд в частта, с която искът е уважен над посочената сума до 250 000 лв.
По касационните основания:
В двете касационни жалби се прави оплакване за нарушение на чл. 52 ЗЗД – определеният размер на обезщетение за причинените неимуществени вреди на К. не съответства на критерия за справедливост. П. счита, че не са съобразени конкретните обстоятелства по делото, а именно, че наказателното производство е приключило в разумни срокове; приложена е най-леката мярка за неотклонение „подписка”. В. К. счита, че при определяне размера на обезщетението съдът не е отчел, че обвинението е довело до тотален срив на живота й – загуба на професионален и чисто човешки авторитет, на самоуважение, прекратяване на брака, загуба на най-близки хора с убеждението, че е по нейна вина, загуба на единствено жилище, съсипано здраве, невъзможност за упражняване на професията. Немуществените вреди са търпяни по време на наказателния процес и след това.
П. твърди още, че въззивният съд необосновано е определил периода на увреждането, който от момента на повдигането на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда е около 2 години и девет месеца, а не три години и половина. Необосновано, също така, е прието, че медийните публикации по случая са пряка последица от обвинението – те са информацията за извършената вътрешна проверка и констатираните при нея нарушения от страна на К. и предхождат по време повдигането на обвинението.
В касационната жалба на В. К. се поддържа още и неправилност на въззивното решение поради необоснованост на извода, че липсва връзка между дисциплинарното й уволнение и незаконното обвинение – Д. съвет на В. бил направил предложение за налагане на дисциплинарно наказание „понижаване в ранг”, но С. наложил най-тежката санкция, след намеса на Главния прокурор, че срещу К. било образувано досъдебно производство и тя щяла да бъде предадена на съд за извършени от нея – не дисциплинарни нарушения, а тежки умишлени престъпления. Съдът е следвало още да отчете, при определяне на неимуществените вреди и тяхното обезщетяване, че К. е била в невъзможност да упражнява каквато и да е юридическа професия в малкия град, след широкото оповестяване, че е обвинена в извършване на тежко умишлено престъпление, което е факт и към настоящия момент; името й не е изчистено, защото оправдаването й не е нито разгласено, нито на обществото е разяснено какви са били съображенията на наказателния съд, постановил оправдателна присъда.
Съставът на Върховния касационен съд, при служебно извършената проверка, не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
Касационната инстанция, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че въззивното решение е правилно.
По касационната жалба на П.:
Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 5 ЗОДОВ. Обезщетението се намалява, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалият с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Такива действия са напр. недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление и т.н.
По настоящото дело няма наведени фактически твърдения, нито има данни, които да доведат до извод за подобно поведение на К.. Напротив, наказателният съд е приел, че цялото обвинение срещу нея е било тенденциозно образувано и водено. К., в качеството си на прокурор и на ръководител на Районна прокуратура – Л., не е съставила документ с невярно съдържание; статистическите отчети за дейността на прокуратурата е подписвала след изготвянето им от административния секретар Т., която също, преди това, е полагала своя подпис върху справките, но на нея било повдигнато обвинение.
Относно обвинението за престъпление по чл. 282, ал. 2 НК – по гражданското дело няма спор между страните, че К. е допуснала забава при решаване на възложените й преписки и дела за изпълнение на присъдите. Установено е обаче, че още през 2002 г. К. е подала сигнал до Окръжна прокуратура М., в който сочи, че няма прокурори в Л. районна прокуратура, прокурори напускат и остават нерешени преписки. Сигналът бил подаден с цел да се решат проблемите и да тръгне ритмично работата в поверената й прокуратура. Самата К., въпреки голямото натоварване – по делото е установено, че е работила много след приключване на официалното работно време и през почивните дни, не е напуснала институцията. В периода, в който К. е била районен прокурор на Л., ръководената от нея прокуратура е била проверявана от Окръжна прокуратура М. и от инспектората на Върховна касационна прокуратура, които не са констатирали неоснователна забава в преписките и изпълнението на присъдите.
Обвинението за престъпление по чл. 282 НК е повдигнато за 33 преписки общо, забавени през целия инкриминиран период от 12 години, като в наказателното производство деянието дори не е установено от обективна страна, като по никакъв начин К. не е допринесла за това – не е имало официално предаване на кабинета й на новия районен прокурор на Л.; кабинетът й е бил запечатан в нейно отсъствие, преди тя да си изнесе вещите; членовете на комисиите – три на брой, не били участвали при броенето на намерените в кабинета на К. преписки.
В заключение, по настоящото дело няма спор за забава в работата на К., но това до голяма степен се е дължало на лошата кадрова политика и липсата на нормална натовареност в Л. районна прокуратура, за което по никакъв начин не е била отговорна К.. В същото време, в наказателното производство, обвинението не е успяло да установи забавата в приключването на преписките през инкриминирания период, а и деянията, за които е било повдигнато обвинението, по никакъв начин не биха могли да бъдат инкриминирани като престъпления по чл. 282 НК - прокурорът, при осъществяване на конкретната си длъжност, пряко свързана с правораздаването, не може да бъде субект на престъплението по чл. 282 НК, тъй като не е длъжностно лице по смисъла на тази разпоредба. Следователно изобщо не може да се поддържа съпричиняване на вредите от К., след като за деянията, за които й било повдигнато обвинение по чл. 282 НК, наказателният закон дори не предвижда правната възможност да й бъде предявено обвинение.
Оплакването на П., че не носи отговорност за причинени вреди от медийна разгласа, защото официалната информация била само за извършвана проверка, не отговаря на събраните по делото доказателства, на базата на които въззивният съд установил, че публикациите в медиите са за извършени от К. престъпления, включително по изявления на пресцентъра на ВКС и лично от ръководителя на отдел „Инспекторат” М. Ф..
Оплакването за необоснованост в извода на съда относно периода на увреждането, който според П. е две години и девет месеца, също не отговаря на установеното по делото. Досъдебното производство е било образувано през септември 2006 г. и от този момент средствата за масова информация разгласяват новината за извършени от К. престъпления, за които е започнало наказателно производство. Решението на Върховния касационен съд, с което окончателно К. е призната за невиновна, е влязло в сила на 30.03.2010 г. Обосновано, при тези данни, въззивният съд е приел, че наказателното производство е продължило повече от три години. Периодът на увреждането, безспорно, е по-голям; продължителността на наказателното производство е отчетена при определяне размера на обезщетението съобразно критерия по чл. 52 ЗЗД. Съдът в съответствие с чл.51 ЗЗД правилно е съобразил неимуществените вреди, които К. е търпяла не само по време на наказателното производство, но и след това, включително в хода на исковото производство, както и бъдещите, които със сигурност ще настъпят и са в пряка причинноследствена връзка с незаконното й обвинение в извършване на престъпление.
Не е допуснато и нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението по наведените от П. съображения. Вярно е, че наказателното производство е приключило в разумни срокове и спрямо К. е приложена най-леката мярка за неотклонение „подписка”, но съдът като е отчел тези релевантни обстоятелства, е съобразил и всички други, имащи отношение към справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на К.. Това са начинът, по който е разбрала за образуваното наказателното производство, широката публична разгласа и изключително негативната представа за К., наложена чрез медиите, на базата на информация от В.; липсата на адекватно оповестяване сред обществото на оправдателната присъда; продължителният стаж на К. като прокурор – 17 години, от които повече от 9 години административен ръководител на Л. районна прокуратура; работата й при условия на свръхнатовареност и отдаденост на професията; бездействието на отговорните институции за кадрово обезпечаване на ръководената от К. районна прокуратура и нормализиране на натовареността в нея; обвинението в извършване на умишлени престъпления и то, с цел да причини на П., и в частност на Л. районна прокуратура, неимуществени вреди; тенденциозността при образуване на наказателното производство и повдигане на обвинението; несъставомерността на деянието, за което е била обвинена по чл. 282, ал. 2 НК; чувствата , които е изпитвала по време на цялото наказателно производство, след това, а и понастоящем, на срам, обида, вина и болка за страданията и заболяванията на близките й; накърнените чест и достойнство, загубата на професионален авторитет и отзвука на информацията за обвиняването й в престъпление в малкото населено място, където живее – по правило хората се интересуват повече от събития, станали в непосредствена близост и, които се отнасят до тях самите, до техни познати и съседи, като споменът за тях е за по-дълго време. В съответствие и с дадения от настоящи състав отговор по чл. 290 ГПК, въззивният съд е отчел, че обвинението е повдигнато на прокурор, във връзка с дейността му като такъв и неоснователността на обвинението руши не само доверието на обществото в съдебната система, а и с оглед личността и професията му, се отразява изключително негативно на увредения в личен, професионален и обществен план.
По касационната жалба на В. К. К.:
Твърдението, че е налице връзка между образуването на наказателно производство и дисциплинарното уволнение на К. не е безспорно установено по делото, поради което правилно въззивният съд е изключил това обстоятелство като увреждащо, резултат от незаконното обвинение. Дисциплинарното дело и материалите по него не са приложени като доказателства, няма и копие от протокола от заседанието на Висшия съдебен съвет, за да е възможно да се прецени, доколко информацията на Главния прокурор за образувано против К. наказателно производство, е мотивирало Висшият съдебен съвет да вземе решение за налагане на наказание „дисциплинарното уволнение”. В настоящото производство гражданският съд не може да се произнася по въпроса дали дисциплинарното наказание съответства на тежестта на нарушенията, за които е наложено, независимо, че забавата в работата на К. е резултат и на установената свръхнатовареност и кадрова необезпеченост в Л. районна прокуратура през инкриминирания период, както и на липсата на предприети мерки в тази връзка от страна на В. и В..
Неоснователно е и оплакването в касационната жалба на К. за необсъждане на всички релевантни обстоятелства от въззивния съд и противоречие с материалния закон - чл. 52 ЗЗД.
Обстоятелствата по това дело действително установяват пълен срив на личния и професионален живот на К., в резултат на образуваното срещу нея наказателно производство. Дисциплинарното уволнение е прекратило професионалната й реализация като прокурор, но обвинението в извършване на престъпление, именно в качеството й на прокурор, са злепоставили трайно и дълбоко името и авторитета й като юрист. Начинът, по който е разгласена информацията за обвиняването й в извършване на престъпления, се е отразил сериозно върху психичното й състояние, а клеймото на престъпник е останало в съзнанието на общността, в която К. живее. В малко населено място от вида на това, в което живее К., повечето хора се познават и имат изграден с времето авторитет и позиция сред общността. Всички тези обстоятелства са взети предвид от въззивния съд. Трудно се определя паричен еквивалент на неимуществени вреди, още повече от вида и интензитета на установените по делото. В същото време, следва да се имат предвид икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а още и осъждането само по себе си има овъзмездяващ ефект. Въззивният съд е съобразил всички тези обстоятелства и правилно е определил размера на справедливото обезщетение – 150 000 лв.
В заключение въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2039/29.12.2011 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2464/2011 г.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: