2

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

при секретаря Даниела Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2586 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на П. В. С., с адрес в [населено място], и на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б. С., против решение № 720 от 27 март 2018 г., постановено по гр.д. № 4711/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се отменя решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ на С. против Прокуратурата на Република България над сумата от 200000 лева до 300000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, чл. 20, ал. 4 и ал. 1 НК, за което С. е бил оправдан с влязла в сила присъда № 310 от 29 октомври 2012 г., постановена по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва от 03.02.2015 г. до окончателното й заплащане; в частта, в която са уважени предявените от С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата общо от 39970,65 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, чл. 20, ал. 4 и ал. 1 НК, за което С. е бил оправдана с влязла в сила присъда № 310 от 29 октомври 2012 г., постановена по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва от 03.02.2015 г. до окончателното й заплащане, и в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред Софийския градски съд над сумата от 5530 лева до присъдения размер от 7718,44 лева, и вместо него се отхвърля предявеният от С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ над сумата от 200000 лева до присъденото обезщетение в размер от 300000 лева, и изцяло се отхвърлят предявените от С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ за заплащане на сумата общо от 39970,65 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ сумата от 200000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление, и е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 500000 лева, и в тежест на прокуратурата са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 971 от 10 декември 2018 г., за да се провери решен ли е в противоречие със задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. въпросът относно задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и да се провери твърдението за вероятната недопустимост на въззивното решение в частта му за разгледаните искове за имуществени вреди.
В соченото ППВС се определя, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като ВС примерно сочи обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт. Подчертава се, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Заключено е, че при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Съобразявайки постановките на задължителното за прилагане ППВС, ВКС неизменно приема, че справедливостта се основава на преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение. Като такива конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай ВКС сочи личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; причиняването на здравословни увреждания (така решение № 230 по гр.д. № 4874/2016 г., IV г.о.). Касационният съд акцентира и върху необходимостта да се съобразяват и вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие (сравни решение № 18 по гр.д. № 2721/2013 г., IV г.о.). За случаите, при които незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия/подсъдимия, следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Това заключение се основава на разбирането, че при определени професии, измежду които и магистратите, очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите са изключително завишени; незаконното обвинение на лица, упражняващи подобни професии в извършване на престъпление, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, а в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление от сферата на тяхната професионална реализация (така в решение № 344 по гр.д. № 2378/2014 г., IV г.о.). Настоящият съдебен състав напълно споделя посоченото тълкуване на правния въпрос.
Касационните жалби са основателни.
В процесния случай, за да определи справедливия паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди, съдът е съобразил установените изменения в социалното общуване на ищеца, психическото му състояние, злепоставянето на професионалната му репутация като съдия чрез широкото разгласяване на обвинението, включително чрез използване на принизяващи достойнството на магистрата изрази при показното му арестуване, накърняването на вярата в добросъвестността и безпристрастността на прилагащите наказателната репресия органи, тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното производство и проведените в тази връзка съдопроизводствени действия с негово участие, значителния период от време на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и търпените при нейното осъществяване негативни емоции, причинени от действия на други задържани, вредите в професионалната реализация, включително образуваното срещу него дисциплинарно производство, невъзможността да встъпи в длъжност в по-висок по степен съд в продължителен период от време, временното му отстраняване от длъжност за същия период, невъзможността да се грижи за личните си нужди и за семейството си, много по-високия интензитет на неблагоприятно засягане на неимуществената му сфера заради заеманата от него длъжност. От друга страна преценката включва и разумния срок на наказателното производство с оглед броя на обвиняемите, многобройните процесуални действия и значителните по обем доказателства. Съдът е отрекъл да е установено по несъмнен начин констатираното през 2011 г. тежко автоимунно заболяване да е в пряка причинно-следствена връзка с преживения стрес от провежданото срещу ищеца наказателно производство и значителния период, през който той е бил принуден да търпи мярка за неотклонение „задържане под стража“. Този последен извод се основава на изслушаните в двете съдебни инстанции заключения на медицинска експертиза, като е възприето, че причините, при чието проявление би се отключило автоимунното заболяване, в случай, че човек е генетично предразположен към него, са многообразни и от различно естество (и то при безспорно установено тежко автоимунно заболяване, което безспорно се е проявило в хода на наказателното производство, и при липса на данни за генетично предразположение на ищеца към него). При въведени при условията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК доводи за влошаване на здравословното състояние на ищеца и отправено искане да се даде заключение има ли констатирано изменение в състоянието му и в какво се изразява то, експертът е дал заключението си без генетични изследвания и без да съобразява данни от образно изследване, тъй като не притежава съответната квалификация. Според обясненията на експерта, дадени в публичното съдебно заседание (стр. 61 от въззивното дело), критериите, по които може да се определи давността на различните плаки в мозъка, могат да се съобразяват от рентгенолог. Съдът не е уважил оспорването на компетентността на вещото лице, респективно – искането за назначаване на разширена експертиза, и е прието, че съдът ще преценява всички доказателства в съвкупност, базирайки се на „общото познание“, че това заболяване е непредвидимо. Така, в нарушение не само на процесуалните правила при въведени и в двете въззивни жалби доводи във връзка с правилната оценка на здравословното състояние на ищеца (съобрази разясненията на ВКС, дадени в т. 3 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК), но и на постановките на ППВС № 4/1968 г., съдът не е оценил обективния факт на здравословното увреждане на ищеца. Ето защо в тази част въззивното решение следва да се отмени и делото се върне при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК за предприемане на необходимите съдопроизводствени действия.
Решението на въззивния съд по иска за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е недопустимо като постановено по нередовна искова молба.
Ищецът първоначално претендира разликата между изплатеното му обезщетение по чл. 231 ЗСВ и неполученото възнаграждение като съдия в по-горен съд за 60 месечен период в общ размер на 65987 лева. В изложението на обстоятелствата, на които се основава искът, в исковата молба се сочи сума от неполучено трудово възнаграждение вследствие на незаконното обвинение в извършване на престъпление и произтичащото от него отстраняване от работа, сума за неполучена тринадесета заплата, сума за неполучени плащания от фонд СБКО, сума от неполучени суми за облекло. С изрична молба на ищеца (стр. 416 от първоинстанционното дело), след заключение на счетоводна експертиза, се сочи, че размерът на иска за имуществени вреди е предявен за сумата от 39970,65 лева, представляващи пропуснати ползи, явяващи се разликата между изплатеното от районния съд обезщетение по чл. 231 ЗСВ за периода 08.04.2010 г.-18.02.2015 г. и трудовото възнаграждение като съдия в районния съд за периода 19.02.2015 г.-17.03.2015 г., и брутното трудово възнаграждение, което би получил като съдия във въззивен съд за периода от отстраняването му от работа в следствие на незаконното обвинение до встъпването в длъжност като съдия в по-горен съд. Съдът е допуснал изменението на предявения иск така, както е поискано. Във въззивното решение съдът приема, че паричните притезания са предмет на отделни искове, и че първоинстанционният съд не ги е разграничил, като е допуснал намаляване на техния глобален размер. Съдопроизводствени действия по тази констатация не са предприети, което съставлява нарушение на чл. 269, изр. първо ГПК, и което налага обжалваното въззивно решение по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да се обезсили и делото се върне на въззивния съд за осъществяване на дължимите съдопроизводствени действия в тази връзка. Едва след отстраняване на нередовностите на исковата молба ще следва да се подложи на преценка дали ищецът твърди като вредоносно действие отстраняването от длъжност, или незаконното наказателно преследване, а ако се прецени, че и в това отношение съществува неяснота, да се предприемат действия по чл. 129, ал. 2 ГПК.
По исканията за разноски пред касационната инстанция ще се произнесе въззивният съд при условията на чл. 294, ал. 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,

ОТМЕНЯ въззивно решение № 720 от 27 март 2018 г., постановено по гр.д. № 4711/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се отменя решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ на П. В. С., с адрес в [населено място], против Прокуратурата на Република България над сумата от 200000 лева до 300000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, чл. 20, ал. 4 и ал. 1 НК, за което С. е бил оправдан с влязла в сила присъда № 310 от 29 октомври 2012 г., постановена по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва от 03.02.2015 г. до окончателното й заплащане, и вместо него искът на С. е отхвърлен за 100000 лева, и в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред Софийския градски съд над сумата от 5530 лева до присъдения размер от 7718,44 лева, и в частта, с която се потвърждава решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд, за отхвърляне на иска на С. против Прокуратурата на Република България за сумата над 300000 лева до пълния предявен размер от 500000 лева, и в частта, с която в тежест на прокуратурата са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 720 от 27 март 2018 г., постановено по гр.д. № 4711/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се отменя решение № 5056 от 11 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 7879/2016 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която е уважен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ на П. В. С., с адрес в [населено място], против Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата общо от 39970,65 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, чл. 20, ал. 4 и ал. 1 НК, за което С. е бил оправдана с влязла в сила присъда № 310 от 29 октомври 2012 г., постановена по нохд № 4048/2010 г. по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва от 03.02.2015 г. до окончателното й заплащане, и искът е отхвърлен.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния апелативен съд в [населено място].

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: