- 7 -

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.11.2019 (двадесети ноември две хиляди и деветнадесета) година в състав:
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3482 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 657/12.06.2019 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 13 292/04.07.2019 година, подадена от М. Н. Д., двете срещу решение № 1270/29.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 6192/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 6595/24.10.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, І-18 състав, постановено по гр. д. № 10 053/2016 година, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Н. Д., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея, вследствие на незаконно обвинение по чл. 203, ал. 1, във връзка с чл. 202, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 201, във връзка с чл. 282, ал. 3, във връзка с ал. 2 от НК в хода на д. п. № 280/1996 година по описа на НСлС, пр. пр. № 302/1997 година по описа на Софийска градска прокуратура, по което обвинение Д. е призната за невиновна и оправдана по н. о. х. д. № 285/2004 година по описа на Софийски градски съд неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 16.02.2016 година до окончателното изплащане на сумата, като за разликата над уважения размер до пълния претендиран такъв от 100 000.00 лева искът е отхвърлен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Д. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на М. Н. Д. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответницата по тази касационната жалба М. Н. Д. е подала отговор на същата, с който е заявила, чене са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд в оспорваната с нея част.
В подадената от М. Н. Д. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, М. Н. Д. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 31.05.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 11 657/12.06.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
М. Н. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 10.06.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 13 292/04.07.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че М. Н. Д. била привлечена като обвиняем по сл. д. № 280/1996 година по описа на СпСлС за извършено престъпление по чл. 203, ал. 1 във връзка с чл. 202, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 282, ал. 3 във връзка с ал. 2 от НК, като й е взета мярка за неотклонение „подписка“ Постановленията за привличане били от 10.04.2001 година, от 04.11.2003 година и от 02.02.2004 година. Въз основа на внесен от Прокуратурата на Република България обвинителен акт е било образувано н. о. х. д. № 285/2004 година по описа на Софийски градски съд, по което на 05.02.2013 година била поставена присъда, с която Д. била призната за невиновна по повдигнатото обвинение и била оправдана. Тази присъда била влязла в сила на 21.02.2013 година, който факт бил констатиран в съдебно заседание, проведено на 19.02.2016 година по в. н. о. х. д. № 659/2015 година по описа на Софийския апелативен съд.
Било установено, че в периода от 07.01.2005 година до 11.03.2005 година при Д. било установено заболяване, а именно неходжкинов лимфом-лимфоцитен В-клетъчен тип, което заболяване представлявало туморен процес, изхождащ от клетките на лимфната тъкан, който рано десеминира и генерализира, непосредствено след началото на малигнена индукция. При установяване на заболяването то било в 4 стадий с ангажиране на костния мозък. Установявало се, че било проведено лечение в периода от 2005 година-2007 година с химиотерапия и с имунохимиотерапия през 2010 година. Към настоящия момент причината за онкологичните заболявания и в частност неходжкиновия лимфом не била установена. Приемало се, че водеща причина били промяна на имунния отговор от въздействие на външни фактори-околна среда, наследствено предразположение, генетични промени-вродени и придобити, както и че нямало категорични данни, че стресът е основна причина за заболяването. Не можела да се установи категорична връзка между стреса и установеното при Д. заболяване. Такава връзка обаче не можело да бъде изключена, тъй като до известна степен той благоприятствал развитието на заболяването.
Въз основа на горното съставът на Софийския апелативен съд приемал, че в настоящия случай били налице предпоставките, визирани в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което следвало да се ангажира отговорността на държавата за повдигнатото срещу ищеца обвинение и постановената оправдателна присъда от съдилищата.
Съгласно чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите, които се явяват пряка и непосредствена последица от увреждането. При определяне размерът на обезщетението въззивният съд съобразявал ППВС № 4/23.12.1968 година и съдебната практика на ВКС, където се приемало, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н. На тази база следвало да се прецени обезщетението за неимуществени вреди за претърпените болки и страдания. В конкретния случай се установявало, че в резултат на воденото срещу Д. наказателно производство по повдигнатото обвинение, същата като пряка и непосредствена последица била претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. Накърнен бил авторитетът й в обществото и сред колегите, тъй като заемала ръководна длъжност в банка-заместник главен счетоводител, което също й е нанесло морални страдания. Вследствие на воденото производство М. Н. Д. се била сринала психически. В тази насока били показанията на разпитаните по делото свидетели, които следвало да се ценят, тъй като били придобити въз основа на лични впечатления. Следвало да бъде взето в предвид при определяне на обезщетението и обстоятелството, че след повдигане на обвинението Д. била диагностицирана с онкологично заболяване, което, независимо от това, че не се установявала категорична връзка с повдигнатото обвинение, благоприятствало развитието му. Пак от свидетелските показания се установявало, че повдигнатото обвинение и продължителния период за разглеждане на наказателното производство, довели до психическа нестабилност при Д. и създали пречки за провеждане на лечение на установеното онкологично заболяване. От друга страна тя е продължила да води социален живот, търсейки си работа и започвайки такава с друга банкова институция. Като вземал предвид тези обстоятелства, преценени съобразно принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД във връзка с § 1 от ПЗРЗОДОВ, времето през което се водило наказателното производство (около тринадесет години) и обществено икономическите условия в страната към февруари 2013 година съставът на Софийския апелативен съд., намирал че за обезщетяване на претърпените от Д. неимуществени вреди била необходима сумата от 50 000.00 лева. За тази сума предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ бил основателен и като такъв следвало да бъде уважен, като Прокуратурата на Република България бъде осъдена да я заплати.
Относно определяне на началния момент, от който започва да тече лихва, въззивният съд намирал, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниквала от момента на влизане в сила на съдебния акт, с който лицето било оправдано и от този момент държавните органи изпадали в забава, дължали лихва върху размера на присъденото обезщетение и започвала да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата. В настоящия случай обаче, с исковата молба, лихвата върху главницата била поискана от 26.02.2016 година и следвало да бъде присъдена от тази дата до окончателното изплащане, като в противен случай би било налице произнасяне по свръхпетитум, което било недопустимо
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди и как се прилага обществения критерий за „справедливост”, който е изведен в принцип при определяне ва обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 166/21.12.2017 година, постановено по гр. д. № 1780/2017 година, решение № 61/27.03.2018 година, постановено по гр. д. № 3291/2017 година и решение № 210/15.01.2019 година, постановено по гр. д. № 174/2018 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Н. Д. е поискала допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, за задължението на съда да обсъди всички твърдения и възражения на страните, както и за значението на заеманата от увреденото лице длъжност за определяне на размера на обезщетението, като твърди, че по отношение на тях въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираните в изложението актове на ВКС.
Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от М. Н. Д. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от Д. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Д. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Освен това в случая въззивният съд е взел предвид всички твърдения и възражения на страните от значение за определяне на размера на обезщетението, включително и заеманата от Д. длъжност.
С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 1270/29.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 6192/2018 година по подадените срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 11 657/12.06.2019 година и от М. Н. Д. касационна жалба с вх. № 13 292/04.07.2019 година, поради което такова не трябва да се допуска.
Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1270/29.05.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 6192/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.