Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 627 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на Република България, подадена от Б. С. – прокурор в Апелативна прокуратура – София и такава, подадена от И. К. – главен експерт – юрисконсулт в отдел „Правен“, дирекция „Административно – Правна“, против въззивно решение № 2672/15.11.2018 г. по възз.гр.д. № 1597/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 960/14.02.2017 г. по гр.д. № 7307/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Д. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. II ЗОДОВ сумата от 40 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 4, пр. 2 и т, 5 във вр. с чл. 115 НК, за което е образувано досъдебно производство № ЗМ-232/2010 год. и пр.пр. № 2064/2010 г. на Окръжна прокуратура [населено място], прекратено с Постановление за прекратяване на наказателно производство от 08.05.2013г.
Жалбоподателят счита, че е налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация – М. Д. М., подаден чрез адв. И. В.. Поддържа се, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна с интерес от обжалването и са процесуално допустими.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
Софийски апелативен съд се е произнесъл като въззивнa инстанция по предявения от М. Д. М. против Прокуратурата на Република България осъдителен иск за обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени в резултат от наказателно преследване, приключило с прекратяване на наказателното производство. Въззивната инстанция е въприела мотивите на първоинстанционния съд относно установената по делото фактическа обстановка. Прието е обаче, че предявеният иск намира правната си квалификация в чл. 49 ЗЗД. Видно от постановление за прекратяване на досъдебното производство по пр.пр. № 2064/2010 г., досъдебното производство е било образувано срещу „виновните лица“, които са извършили престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 4 и т. 5 във вр. чл. 115 НК /квалифициран случай на умишлено убийство/ - без да са посочени имена. М. Д. М. формално не е бил привлечен като обвиняем и няма данни спрямо него да са извършвани процесуално-следствени действия. Арестът и обискът са извършени от органите на МВР и няма данни тези действия да са били наредени от прокурор. Но от предприетите действия от страна на представители на Прокуратурата, изразяващи се в публично огласяване на обвинения за извършено тежко умишлено престъпление, М. Д. М. е претърпял неимуществени вреди. Фактическият състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата включва настъпването на вредите, противоправното поведение, причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди. При преценка на събраните доказателства въззивнният съд е приел, че в резултат от огласяването на съдържанието на разговори, събрани със специални разузнавателни средства и публично огласената теза от представители на прокуратурата, че М. Д. М. и неговите колеги са извършили тежко умишлено престъпление, ищецът е претърпял неимуществени вреди. Установена е и причинната връзка между действията на прокурорите и вредите, претърпени от ищеца. Неправомерността на тези действия се изразява в това, че нарушавайки презумпцията за невинност, без да са събрани доказателства, са провокирали в обществото убеждение, че ищецът е престъпник. Като доказателство в тази посока се възприема и самото постановление за прекратяване на досъдебното производство, което е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПКК, а именно – липса на престъпление. Съдът подробно е разгледал направените от ответника възражения. Посочено е, че арестът на д-р М. и неговите колеги и обвинението, че тези лекари са умъртвили новородено бебе, са станали широко обществено известни. Претърпените лично от ищеца морални вреди се установяват от разпита на свидетлеките Д. Г. и Е. Д.. По отношение на размера на дължимото обезщетение съдът взел предвид, че още преди провеждането на сериозни следствени действия, без наличие на специализирана медицинска експертиза, представителите на прокуратурата публично обявили, че новородено бебе е било убито от лекари в болницата в Г. О.. Разговори между лекари били записани със специални разузнавателни средства по друго досъдебно производство. Въззивният съд е приел, че публичното разгласяване на записаните разговори представлява противоправно поведение. От значение за определяне на размера на обезщетението е обстоятелството, че ищецът е лице, което упражнява хуманна професия – лекар и обвинението в убийство на новородено безпомощно бебе нанася тежка морална травма, а вредите, изразяващи се в създаване на негативно обществено настроение, загуба на професионална репутация и отражение върху личността на ищеца, са доказани, поради което справедливото обезщетение е определено в размер на 40 000 лв. Оплакванията срещу достовереността на показанията на св. Д. Г., са приети за несъстоятелни, доколкото не се подкрепят от установените факти – свидетелката не е твърдяла именно Р. А. в качеството ѝ на говорител на гл. прокурор да е изнасяла данни по случая, а прокурор И., която е взела участие в брифинга на 03.12.2010 г., е била говорител на Великотърновската окръжна прокуратура. Въззивният съд обаче е намерил за основателно възражението за изтекла погасителна давност по иска за забава върху дължимото обезщетение. Наказателното производство е прекратено на 08.05.2013 г. и с първоинстанционното решение е присъдена лихва за забава върху дължимото обезщетение, считано от тази дата. Тъй като исковата молба е постъпила в съда на 09.06.2017г. вземането за лихва е погасено по давност за периода от 08.05.2013 г. до 08.06.2014 г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. При тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Д. М. обезщетение в размер на 40 000 лв. за претърпени неимуществени вреди вследствие на неправомерно публично разгласяване на обвинения за извършено тежко умишлено престъпление и е частично е отменил решението по иска за заплащане на обезщетение за забава като погасен по давност.
Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно.
В изложението, приложено към касационната жалба подадена чрез прокурор С., Прокуратура на РБългария се позова на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са повдигнати конкретни правни въпроси с предвиденото в процесуалния закон съдържание. Акцентира се върху две групи проблеми, които кореспондират с оплакванията на жалбоподателя за неправилност на атакуваното решение. Изложени са съображения, че в противоречие с практиката на ВКС е разрешен правният въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се определи след задължителна преценка на всички съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Прави впечатление, че липсва формулиран правен въпрос, а изложеното съдържа оценъчно съждение относно правилността на изводите на съда, както и относно обосноваността им. Както вече беше изрично посочено касационния съд не се произнася по правилността на въззивното решение в процедурата по селекция на касационните жалби, а единствено преценява наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. От друга страна не е в правомощията на съда на извлече правен въпрос от съдържанието на изложението, тъй като по този начин би било нарушено диспозитивното и състезателното начало, а и може да се подмени волята на жалбоподателя. В изложението се оспорва наличието на елементи от фактическия състав на деликтната отговорност, а от друга страна се твърди, че размерът на обезщетението по справедливост за неимуществени вреди е завишен, но тези доводи и възражения подлежат на разглеждане единствено в случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане. В приложеното от прокурор Б. С. допълнение към основанията за допускане на касационно обжалване се пита и дали е допустимо решение, в което съдът се е произнесъл по иск с петитум, различен от формулирания в исковата молба. Жалбоподателят счита, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с решение № 229/20.10.2011 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 1465/2010 г. и решение № 428/19.10.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 358/2011 г. С исковата молба е предявено искане за осъждане на ПРБ да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие от обвиняването в престъпление в периода от 30.11.2010 г. до 08.05.2013 г. Константно в теорията и съдебната практика се приема, че правната квалификация на претендираните права се извършва не от страните, а от съда, поради което независимо от посочването на конкретна разпоредба на ЗОДОВ от страна на ищеца, тя не обвързва съда. Нещо повече неправилната правна квалификация не би могла да доведе до недопустимост на постановеното решение, а единствено до неговата неправилност. Константна е съдебната практика, че обстоятелствата на които ищецът основава своя иск съставляват основанието на неговия иск, а не правната квалификация, посочена в исковата молба, която не е задължителна за съда, тъй като правното основание на иска е не посочената законова норма, а наличието на правопораждащите факти. Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. посл. ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения. Тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, когато първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна правна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от страна на първоинстанционния съд и то води до неправилност на постановеното решение, но не и до недопустимост – в този смисъл решение № 306/01.04.2010 г. по гр.д. № 4715/2008 г. по описа на ВКС, II г.о. и др.
В приложеното изложение, подадено чрез гл. юрисконсулт И. К. се акцентира върху отново върху доводите за недопустимост на въззивното решение с твърдението, че е постановено по непредявен иск, които вече бяха разгледани. Формулиран е и въпросът: „Следва ли да се приема, че предоставянето на информация на медиите, включително такава събрана със СРС, по неприключило наказателно производство след получено разрешение от наблюдаващия прокурор е противоправно поведение, особено в случаите на обществен интерес?“, като се твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС. Пита се за наличието на елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, следователно се изисква от касационният съд да се произнесе по основателността на претенцията. Въззивният съд е приел, че публично е огласена тезата от Прокуратура на РБългария, че ищецът М. Д. М. е извършил престъпление, което представлява противоправно поведение. Дали преценката му е правилна или изводите му са верни са въпроси, по които съдът не може да се произнесе в производство по чл. 288 ГПК.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Описаните пороци липсват, а субективната преценка на жалбоподателя и несъгласието му с крайния резултат по съществото на спора сами по себе си не могат да обусловят допускането на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2672 от 15.11.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 1597/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.