Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:

изслуша докладваното от съдията Марио Първанов
ч. гр. дело № 3479/2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. М., [населено място], подадена от пълномощника ѝ адв. Н. Р., срещу определение № 2626 от 01.08.2019 г. по ч.гр.дело № 2735/2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено определение № 8558 от 04.04.2019 г. по гр. дело № 2172/2019 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по гр. д. № 2172/2019 г. на СГС, поради недопустимост на предявените искове за осъждане на Агенция по вписванията да заплати на ищцата обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия на съдия по вписванията. С молба от 31.10.2019 г. А. Б. М. е поискала отвод на съдия Марио Първанов поради участието му в съдебния състав по гр. дело №2220/2015 г. на ВКС, IV г.о., със страни А. Б. М. и И. Г. Ж., постановил определение по реда на чл.288 ГПК на 17.07.2015 г.
Искането за отвод е неоснователно, защото участието на съдия при решаване на друго дело не е основание за отвод по смисъла на разпоредбите на чл.22 ГПК.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, защото не попада в приложното поле на чл.2 ЗОДОВ; поради противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба - поради изложените взаимно противоречащи си твърдения в обстоятелствената част на исковата молба, за съда е налице невъзможност да съобрази вида и обема на търсената защита; че исковата молба съдържа доводи за незаконосъобразност на действията на съдебен изпълнител, които не биха могли да бъдат разгледани в исково производство, освен при иск по чл. 441 ГПК, какъвто в случая не е предявен; че съдията по вписванията не дължи проверка относно законосъобразността на извършените от съдебния изпълнител действия и законосъобразността на извършената публична продан, а само преценка дали представеният за вписване акт подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписване съдържание; че съдията по вписванията не е служител на Агенция по вписванията, а ведомствено принадлежи към съответния районен съд. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение.
Според жалбоподателката обжалваното определение е нищожно като постановено от незаконен състав, както и неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поставени са и следните въпроси като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Допустимо ли е за Административен съд – София-град да изпраща делото по подсъдност в друг компетентен съд (в случая СГС), след като е извършил надлежни процесуални действия към двете страни в процеса, с които е дал указания към ищеца и е изпратил препис от исковата молба до ответника за становище; 2/ Дали отговорността, която се носи от ответника по делото е обективна по реда на ЗОДОВ или е по реда на чл. 49 от ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД?
По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, вр. чл. 280, ал. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и когато е налице вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.
Съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ВКС дължи служебна проверка по валидността и допустимостта на обжалвания акт и във фазата по селекция на касационните жалби и в тази част постановките на т. 10 от ТР № 1/17.07.2001 на ОС на ГК на ВКС са актуални. Настоящият състав намира, че няма вероятност обжалваното определение да е нищожно или недопустимо (чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК).
Първият поставен от жалбоподателката въпрос не е обусловил правните изводи на съда и не е формирал решаващата му воля, поради което не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – така т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно по него не следва да се допуска касационно обжалване.
По втория поставен въпрос е налице произнасяне на въззивния съд и същият е обусловил правните му изводи, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът следва да бъде уточнен със следната формулировка: По какъв ред може да се търси отговорност за вреди от действия на съдията по вписванията – по реда на ЗОДОВ или по общия исков ред?
По поставения въпрос настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира, че редът за реализиране на отговорността за вреди, настъпили в резултат на действия на съдия по вписванията, извършени в кръга на правомощията му, е общият исков ред. Исковете за присъждане на обезщетение за настъпили вреди, вследствие на действия на съдията по вписванията, когато са предявени срещу възложителя на работата, следва да бъдат квалифицирани по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД. В чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Агенцията по вписванията, е посочено,че агенцията е администрация към министъра на правосъдието, а според чл.18, ал.1, т.1 службите по вписванията извършват вписвания, отбелязвания и заличаване по разпореждане на съдията по вписване. Съгласно чл.1 от Правилника за вписванията, вписването се състои в даване гласност на подлежащите на вписване актове, по начин предвиден в правилника. Производството е безспорно и едностранно.То завършва с акт за вписване или с отказ да бъде извършено.Съдебният контрол при отказ се извършва от окръжния съд, по реда на чл.32а, ал.4 от Правилника за вписване, който е идентичен с този по чл. 538, ал.2 вр. чл.278 ГПК за контрол на всички охранителни актове.
Съгласно чл.1 ал.1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при и по повод изпълнение на административна дейност, а според чл.1 ал.2 ЗОДОВ исковете се разглеждат по реда, установен от АПК. Макар дейността по вписване да се осъществява от Агенцията по вписванията, като администрация на министъра на правосъдието, нейните завършващи актове не могат да бъдат определени като индивидиуални административни актове. Самата дейност по своя характер не е административна, а е с характер на охранително производство. Поради това редът по АПК за разглеждане на спора е неприложим. Ето защо отговорността за незаконосъобразни действия служител на Агенцията по вписванията при осъществяване на дейност по извършване на вписване в имотния регистър следва да се реализира по общия исков ред.
При така дадения отговор на въпроса, частната касационна жалба се явява основателна. При наличие на твърдения за извършени действия от съдията по вписванията, в кръга на служебните му правомощия, в резултат на които са настъпили вреди, съдът е длъжен служебно да даде правна квалификация на предявения иск. За да приеме, че исковете са недопустими, САС се позовава на приетото в т. 6 от ТР № 7/2012 по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което се дава разрешение на въпросите, свързани с обхвата на проверката, извършвана от съдията по вписванията при представяне на подлежащ на вписване акт. Тези мотиви на САС имат отношение към основателността на исковата претенция, а не към нейната допустимост. Останалите мотиви, с които въззивният съд е приел, че исковете са процесуално недопустими, съща са всъщност основания да се дадат указания на страната да уточни и конкретизира иска си.
По изложените съображения определението на Софийския апелативен съд и определението на Софийски градски съд следва да се отменят и делото да се върне на Софийски градски съд за разглеждане на предявения иск по чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.

ОТХВЪРЛЯ искането за отвод на съдия Марио Първанов.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2626 от 01.08.2019 г. по ч.гр.дело № 2735/2019 г. на Софийския апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 2626 от 01.08.2019 г. по ч.гр.дело № 2735/2019 г. на Софийския апелативен съд и определение № 8558 от 04.04.2019 г. по гр. дело № 2172/2019 г. на Софийски градски съд.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за произнасяне по исковете с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД.
Определението е окончателно.