ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 3502 по описа за 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 79 от 31.01.2019 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 1173 от 09.06.2016 година по гр.д. № 1346/2016 година на Софийски апелативен съд, с което е уважен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от О. И. Д. от [населено място] против Прокуратурата на Република България, [населено място] за сумата 72000 лева, съставляващи обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли съдът по иск с правно основание чл. 2, ал.1 ЗОДОВ да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК ВКС, разходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал.1 ЗОДОВ са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия. При възражение на ответника, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, съдът по иска за обезщетение за вреди изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, то тези разходи остават в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като са в причинна връзка с неговото поведение или по иск с правно основание чл. 2, ал.1 ЗОДОВ, съдът може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес.
В допълнение към приетото в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГК ВКС, настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че за преценката доколко уговореното адвокатско възнаграждение е на разумна и нормална за пазарните условия цена с оглед фактическата и правна сложност на делото, не може да се изхожда единствено от размерите на възнагражденията, определени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. В Наредбата не е определен обичайния размер на възнагражденията, а минималният такъв – съгласно чл. 1 от Наредбата, размерът на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ се определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента, но не може да бъде по-малък от определения в тази наредба минимален размер за съответния вид помощ. Не може да служи за критерий и възнаграждението, което се определя за служебен защитник по реда на Наредбата по чл. 37 ЗПП – съгласно чл. 94, ал.1, т. 9 НПК, служебен защитник в наказателното производство се назначава, когато обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това. Във всички други случаи, привлеченият към наказателна отговорност сам избира и упълномощава защитника си (чл. 93, ал. 1 НПК). Свободният избор на защитник е не само с оглед отношенията на доверие между доверителя и адвоката, но и предвид възможността на клиента да си осигури най-добрата по собствената му преценка защита в наказателното производство – защита, при възнаграждение с оглед очаквания резултат и действително положения от адвоката труд. Дължимата грижа е тази, осигуряваща адвокатска защита при възнаграждение, което обичайно не може да бъде в рамките на предвиденото в Наредба № 1 от 2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, но трябва да е разумно съобразено с фактическата и правна сложност на делото и с икономическата обстановка в страната към момента на договарянето му.
В обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд е прието за установено, че с постановление от 12.06.2012 г. на следовател при НСлС, ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т.1, вр. с ал. 1 НК по досъдебно производство № 44/2011 на НСлС по преписка № 3363/2011 г. на Софийска градска прокуратура. Наказателното производство срещу ищеца е било прекратено на основание чл. 243, ал.1, т.1 НПК поради това, че деянието не е престъпление с определение от 23.07.2013 г. по в.н.ч.д. № 579/2013 г. на Софийски апелативен съд. С договор № 1756 от 12.06.2012 г. ищецът е възложил процесуалното представителство по прокурорска преписка № 3363/2011 г. на Софийска градска прокуратура на адвокатско дружество „Д., А. и съдружници” срещу възнаграждение в размер на 60000 лева, а на 14.06.2012 г. е превел по сметката на дружеството в „Райфайзенбанк България” сумата 72000 лева, съставляваща уговореното адвокатско възнаграждение и данък добавена стойност. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на изплатената сума от 72000 лева за процесуално представителство в наказателното производство е изцяло основателен, тъй като разноските, извършени в наказателното производство са пряка и непосредствена последица от незаконното наказателно преследване. Възражението, че ищецът не е положил дължимата грижа да получи адвокатска защита срещу разумно възнаграждение е прието за неоснователно, тъй като нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е съдопроизводствено правило, относимо към гражданското производство и не може да бъде отнесена нито към наказателното производство, нито към специалното такова, уредено в ЗОДОВ.
В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от Прокуратурата на България се съдържат оплаквания за неправилност на извода, че по иск с правно основание чл. 2, ал.1 ЗОДОВ за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, съдът не може да определи обезщетение в размер по-малък от заплатения в наказателния процес. Поддържа се, че ищецът не е положил дължимата грижа да получи адвокатска защита срещу разумно възнаграждение и е заплатил такова в размер над разумния и обичаен такъв, съобразно критериите по Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Моли се за отмяна на решението и намаляване на размера на възнаграждението до минималния, предвиден в Наредба № 1 от 2004 г.
Ответникът по касационната жалба О. И. Д. я оспорва като неоснователна. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира съдебни разноски.

По касационните оплаквания срещу въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Изводът на въззивният съд за изначална неоснователност на въведеното от ответника възражение, че ищецът не е положил дължимата грижа да получи адвокатска защита срещу разумно възнаграждение е неправилен. Съдът неправилно е квалифицирал направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – възражението е за намаляване размера на извършените разходи поради неположена от пострадалия дължима грижа да организира защитата си, заплащайки възнаграждение над разумния размер. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2017 г., ОСГК ВКС, съдът по иск с правно основание чл. 2, ал.1 ЗОДОВ може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер по-малък от заплатения в наказателния процес, а произнасяйки се по размера на обезщетението, съдът не упражнява правомощието си по чл. 78, ал.5 ГПК - в рамките на предмета на предявения иск съдът установява наличие или отсъствие на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда.
Така формираният неправилен извод обаче не се е отразил на правилността на съдебния акт предвид формирания в него краен извод за основателност на предявената претенция. Преценката на действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и очакваните усилия и труд, които адвокатите е предстояло да положат при осъществяването на защитата, налагат извод, че ищецът, незаконно привлечен по обвинение на тежко умишлено престъпление, е уговорил адвокатското възнаграждение, полагайки дължимата грижа за защита в наказателното производство.
Ищецът е сключил договор за правна защита с Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници” на 12.06.2012 г. за осъществяване на процесуално представителство по досъдебно производство № 44/2011 г. по описа на НСлС по преписка 3363/2011 по описа на СГП срещу възнаграждение от 60000 лева. Договорът е сключен, след като същия ден – 12.06.2012 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 253, ал. 4 вр. с ал. 3, т.1, пр. 1, вр. с ал.1, алт. 2 НК при взета мярка за неотклонение в размер на 50000 лева. Обвинен е бил в това, че в периода 27.03. - 09.04.2011 г., след предварителен сговор с друго лице е извършил сделка с имущество – покупко-продажба на 43 дружествена дяла от капитала на търговско дружество при крайна цена 12180000 лева, за което имущество е знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 212, ал.4, вр. с ал. 1 НК. Наказанието за престъплението по чл. 253, ал. 4 НК (изпиране на пари), за което е било повдигнатото срещу ищеца обвинение, е лишаване от свобода от три до дванадесет години и глоба от двадесет хиляди до двеста хиляди лева, а съгласно ал. 6 на чл. 253 НК, предметът на престъплението или имуществото, в което е трансформиран, се отнема в полза на държавата, а ако липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност. Съгласно чл. 3, ал.1, т. 16 от действащия към този момент Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност (отм. ДВ, бр. 38, в сила до 19.11.2012 г.), когато срещу лицето е започнало наказателно преследване за престъпление по чл. 253 НК, се провежда производство и по ЗОПДИППД за отнемане на имуществото придобитото от престъпна дейност. Така повдигнатото срещу ищеца обвинение, предвиждащо наказание лишаване от свобода до дванадесет години и конфискация на имуществото му, е предполагало участие на адвокати при извършването на многобройни процесуални действия; адвокати с познания не само в областта на наказателното право, но и на финансовите операции, разполагащи с възможност за максимално своевременна и добра защита по предстоящите следствени действия – защита, която е била реално осъществена от адвокат Д. и адвокат Л., участвали в наказателното производство от привличането на ищеца като обвиняем до прекратяване му на основание чл. 243, ал.1, т.1 НПК поради това, че деянието не е престъпление с определение от 23.07.2013 г. по в.н.ч.д. № 579/2013 г. на Софийски апелативен съд. Вида и тежестта на обвинението; взетата мярка за неотклонение „парична гаранция от 50000 лева; високата фактическа и правна сложност на проведеното наказателно преследване; очакваните усилия и труд, които адвокатите е следвало да положат при защитата на обвиняемия, са налагали ищеца да положи максимална грижа за опазване на ценности от най-висш порядък, каквито са свободата и моралния му облик в обществото; да положи грижа за опазване на имуществото си, както и за предотвратяване на последиците от производството по ЗОПДИППД, следващи се при постановена осъдителна присъда.
Предвид изложеното, уговореното и заплатено от ищеца възнаграждение от 60000 лева за защита в наказателното производство по незаконно повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление; за защита, осъществявана в продължение на една година от двама адвокати от Адвокатско дружество, не надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. Извършените разходи, вкл. заплатения върху възнаграждение ДДС, съгласно § 2а ДР на Наредба № 1 от 2004 г., са в причинна връзка с проведеното срещу ищеца незаконно наказателно преследване, поради което предявеният иск с правно основание чл.2, ал1, т. 3 ЗОДОВ е основателен, който краен извод е приет и в обжалваното въззивно решение.
Искането на ответника по касация за присъждане на съдебни разноски следва да бъде оставено без уважение с оглед липсата на доказателства за извършването им в настоящата съдебна инстанция.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.1 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1173 от 09.06.2016 година по гр.д. № 1346/2016 година на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: