- 10 -
РЕШЕНИЕ

№ 154

гр. София 24.08.2016 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 04.05.2016 (четвърти май две хиляди и шестнадесета) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3848 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на подадена от И. Т. В. касационна жалба с вх. № 5153/16.02.2015 година и подадена от С. П. В. насрещна такава с вх. № 12 148/20.04.2015 година, двете срещу решение № 4/05.01.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2306/2014 година.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 3 772/16.07.2014 година на Районен съд Варна, ХІ състав, постановено по гр. д. № 199/2014 година, в частта му, с която И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 €, квалифицирана като неустойка, за неизпълнение на задължение по предварителен договор от 19.09.2007 година, за покупко-продажба на имот № 0206, намиращ се в местността „П.”, в землището на [населено място], [община], с площ от 600.00 м2, сключен между В. и наследодателя на В.. Заедно с това първоинстанционното решение е отменено в частта му, с която И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание, поради разваляне на посочения предварителен договор и е постановено друго такова, с което искът за заплащане на тази сума е отхвърлен като погасен по давност.
С подадената от него касационна жалба И. Т. В. атакува въззивното решение в частта му, с която е осъден да заплати на В. сумата от 6000.00 € като твърди, че в тази си част то е незаконосъобразно и необосновано, тъй като вземането било погасено с изтичане на предвидената в чл. 111, б. „б” от ЗЗД тригодишна давност, считано от 15.01.2009 година. Сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила нито първата, нито въззивната инстанция са се произнесли по това негово възражение. Поискал е въззивното решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.
Ответницата по тази касационна жалба С. П. В. не е подала отговор на същата като не изразила становище по допустимостта и допустимостта й.
С подадената от С. П. В. насрещна касационна жалба решението на Окръжен съд Варна е атакува в частта му, с която предявеният от нея срещу И. Т. В. иск за заплащане на сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание е отхвърлен. Излагат се доводи за това, че въззивната инстанция неправилно е определила началната дата, от която е започнала да тече предвидената в чл. 110 от ЗЗД давност. Поискано е въззивното решение да се отмени в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен.
Ответникът по насрещната касационна жалба И. Т. В. е подал отговор на същата с вх. № 21 267/03.07.2015 година, с който е изразил становище, че тя е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение, а въззивното решение потвърдено в атакуваната с нея част.
И. Т. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.01.2015 година като подадената от него касационна жалба е с вх. № 5153/16.02.2015 година, но е подадена по пощата на 12.02.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С. П. В. е получила препис от подадената от В. касационна жалба на 17.03.2015 година като подадената от нея насрещна касационна жалба е с вх. № 12 148/20.04.2015 година, но е подадена по пощата на 17.04.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за подаване на насрещна касационна жалба като същата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Насрещната касационна жалба е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 1441/16.12.2015 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на въпросите за задължението на съда да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и за това при уважен частичен иск ползват ли се със сила на присъдено нещо фактическите констатации на съда в решението по частичния иск, касаещи правопораждащи спорното право факти, в последващото съдебно производство за остатъка от вземането и дали тези факти се ползват с такава сила в случаите, когато предмет на съдебната претенция е друго вземане, различно от съдебно признатото по частичния иск, но което е основано на едно и също неизпълнение на ответника, поради което съществуват факти, което са общи и за двете вземания.
С оглед на първия от въпросите, по повод на който е допуснато касационно обжалване трябва да се има предвид, че в раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. В този смисъл е решение № 609/15.01.2009 година, постановено по т. д. № 323/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о.
С решение № 89/11.07.2011 година, постановено по т. д. № 716/2010 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че формираната сила на присъдено нещо с предходно решение по частичния иск, не се разпростира и върху останалия размер на вземането, предмет на следващо производство. Същевременно е уточнено, че предмет на силата на присъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. Посочено е, че в основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право, поради което установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо. С такава сила се ползват съдебно установените правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска. Със сила на присъдено нещо се ползват само възраженията за прихващане и подобрения-чл. 298, ал. 4 от ГПК, поради което възраженията срещу съществуването на породеното право не се ползват със сила на присъдено нещо. Такива биха могли да бъдат правоизключващите, правоунищожаващите и правопогасяващите възражения. Формираната сила на присъдено нещо по частичния иск, не преклудира възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право. Обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо са очертани с разпоредбата на чл. 298 от ГПК. Съгласно чл. 298, ал. 1 от ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Това означава, че силата на присъдено нещо обхваща само съществуването на спорното право, което е предмет на делото, така както същото се индивидуализира, чрез посочените от ищеца правопораждащи факти и чрез страните по него. Затова решението се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на установените в хода на производството правопораждащи факти само доколкото те са такива за спорното право, но не и когато те се претендират като самостоятелен факт, откъснат от спорното право, по повод на което е постановено решението. Противното би означавало, че в искането за защита на спорното право, се включват и самостоятелни искове за установяване на всеки един от правопораждащите го факти. Такова предположение обаче не е установено в закона. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК предмет на исковото производство могат да бъдат само спорните права, но не и фактите с правно значение, каквито са тези водещи до възникването на спорното право. Съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК искът за установяване на факти е допустим само в предвидените от закона случаи, като липсва изрично посочване, че такъв иск се включва в иска за защита на спорното право. Затова при уважен частичен иск фактическите констатации на съда в решението за уважаването му, касаещи правопораждащи спорното правно факти се ползват със сила на присъдено нещо само в последващото производство за остатъка от вземането, но и не в случаите, когато предмет на искането за съдебна защита е друго спорно право, различно от съдебно признатото по частичния иск дори и в случаите, когато двете претенции са основани на едно и също неизпълнение на длъжника-ответник, поради което съществуват факти, които са общи за двете вземания.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Варна е неправилно по следните съображения:
С обжалваното решение е прието, че на 19.09.2007 година, между Т. И. В., който е наследодател на И. Т. В., в качеството му на продавач и С. П. В., в качеството й на купувач е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на посочения по-горе имот за сумата от 6000.00 €, която е била заплатена от купувачката изцяло и в брой преди подписването на договора. Окончателният договор е трябвало да се сключи в едномесечен срок от снабдяването на продавача с документ за собственост на имота. Тъй като това не било направено с нотариална покана рег. № 201/15.01.2009 година на Е. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара С. П. В. е развалила предварителния договор. Нотариалната покана е била връчена на И. Т. В. на 19.01.2009 година. В раздел V-ти от предварителния договор, наименован „Срокове и неустойки” е уговорено, че при разваляне на договора по вина на продавача, същият дължи на купувача платената цена в троен размер, а ако развалянето е по вина на купувача той губи даденото капаро. Въз основа на тази уговорка с влязло в сила решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. по предявен от нея частичен иск сумата от 6000.00 €, представляваща част от общо дължимата, поради развалянето на договора по вина на продавача, сума от 18 000.00 €. В това производство е било прието, че развалянето на предварителния договор е било извършено с връчената на 19.01.2009 година нотариална покана от 15.01.2009 година и от този момент вземането на В. е станало изискуемо.
За да осъди И. Т. В. да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 € съставът на Окръжен съд Варна е приел, че е налице неизпълнение на предварителния договор от страна на И. Т. В., поради което неизпълнение е последвало развалянето на договора и затова се дължи претендираната от В. сума. Посочено е, че по отношение на общите факти между страните в производството има формирана сила на присъдено нещо по решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година. С отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК И. Т. В. е направил възражение по чл. 120 от ГПК като е твърдял, че вземането на С. П. В. по чл. 92 от ЗЗД е погасено с изтичането на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „б“, пр. 2 от ЗЗД. Изтичането на предвидената в закона погасителна давност води до погасяване на задължението на ответника към ищеца и затова при установяване на основателността на възражението по чл. 120 от ЗЗД предявеният иск трябва да бъде отхвърлен. Налице е направено от страна на ответника по иска И. Т. В. правопогасяващо възражение, което е въведено в предмета на спора в установения с чл. 131, ал. 1 във връзка с чл. 133 от ГПК. Затова съдът по същество е бил длъжен да го обсъди и да се произнесе по основателността му като определи кой е приложимият за спорното вземане давностен срок, налице ли е спиране и прекъсване на давността и изтекла ли е същата. Това е следвало да стане след като и на двете страни в производството бъде предоставена възможност да изразят становището си по това възражение и да представят доказателства във връзка с него. Видно от мотивите на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Варна не е обсъждал направеното от И. Т. В. възражение за изтекла в негова полза погасителна давност и не се е произнасял по него. Затова и в решението му не са излагани мотиви в тази насока. Необсъждането на това възражение от страна на въззивния съд представлява съществено процесуално нарушение и води до неправилност на обжалваното решение в тази му част и затова, както предвижда чл. 293, ал. 2 от ГПК, то трябва да бъде отменено в същата част. Доколкото обаче въззивният съд не е установявал спорните факти свързани с направеното от И. Т. В. възражение за изтекла в негова полза погасителна давност и не е посочил изводите си за тези факти в мотивите към решението си, то е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което лишава касационния съд от възможността да извърши преценка за основателността или не на това възражение. Поради това след отмяната по силата на чл. 293, ал. 3 от ГПК делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд варна в тази му част.
Същевременно с обжалваното въззивно решение е прието, че тъй като предварителния договор е развален, то И. Т. В. дължи на С. П. В. връщане на полученото по него, а именно продажната цена в размер на 6000.00 €. Въззивният съд е посочил, че на 13.06.2008 година И. Т. В. се е разпоредил с имота, предмет на предварителния договор, в полза на трето лице, което води до извода, че към този момент продавачът е разполагал с документ за собственост на имота. Предвид на това е прието, че едномесечният срок за сключване на окончателен договор е изтекъл на 13.07.2008 година и от тази дата е започнала да тече предвидената в чл. 110 от ЗЗД погасителна давност за задължението за възстановяването на сумата. Тъй като искът за това е бил предявен на 09.01.2014 година вземането било погасено по давност и затова въззивният съд е отхвърлил иска. Действително в чл. 5, ал. 1 от предварителния договор е налице уговорка, че окончателният договор е трябвало да се сключи в едномесечен срок от снабдяването на продавача с документ за собственост на имота. Същевременно с договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № **, том **, рег. № ** ***, дело № 246/2008 година на Р. К.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, И. Т. В. е прехвърлил правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на предварителния договор на Р. Д. М.. Именно това негово действие е дало повод на С. П. В. да развали предварителния договор като това е направено с нотариална покана рег. № 201/15.01.2009 година на Е. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, която е била връчена на В. на 19.01.2009 година. С оглед на тези факти съставът на Окръжен съд Варна е приел, че заплатената от С. П. В. сума от 6 000.00 €, представляваща цената на недвижимия имот подлежи на връщане. В този случай обаче въззивният съд е разгледал направеното от И. Т. В. възражение за изтекла н негова полза погасителна давност и в тази връзка е приел, че вземането на С. П. В. за връщане на заплатената от нея по предварителния договор цена е станало изискуемо на 13.07.2008 година, поради което от тази дата е започнала да тече и предвидената в разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД петгодишна погасителна давност. Същата е била изтекла на 13.07.2013 година, а искът бил предявен на 09.01.2014 година, т. е. след изтичане на предвидената погасителна давност. Поради тази причина съставът на Окръжен съд Варна е отхвърлил предявеният от С. П. В. срещу И. Т. В. иск за възстановяване на заплатената от нея по предварителния договор цена на имота
В посочената по-горе част, която е предмет на подадената от С. П. В. касационна жалба, въззивното решение се явява неправилно. Видно от изложеното въззивният съд е приел, че на 13.06.2008 година И. Т. В. е разполагал с документи за правото на собственост и затова на 13.07.2008 година е изтичал предвидения в чл. 5, ал. 1 от предварителния договор едномесечен срок, в който окончателният договор е могъл да бъде сключен доброволно. Изтичането на този срок обаче не поражда вземане на купувача по предварителния договор да иска възстановяване на заплатените по него суми, а само правото му да иска сключването на окончателния договор по реда на чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Затова от тази дата започва да тече само предвидената от закона погасителна давност за упражняване на правото на иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД. Предварителният договор обаче не се прекратява автоматично с изтичането на предвидения в него срок за доброволно изпълнение. Същият продължава да съществува и да обвързва валидно страните по него. Затова всяка едно от тях може да иска от другата изпълнение на задължението й по договора. Предвид на това не може да бъде претендирано връщането на сума, която една от страните по предварителния договор е предоставила на другата по силата на изрична уговорка в него. Тази възможност отпада с преустановяване на обвързващото действие на предварителния договор, което в случая е настъпило с развалянето му от страна на С. П. В., което е станало в момента, в който до И. Т. В. е достигнала нотариалната покана съдържаща изявлението на В. в този смисъл-19.01.2008 година. Затова от този момент се е породило правото на С. П. В. да иска възстановяване на сумата от 6000.00 €, представляваща заплатената от нея цена по предварителния договор и от този момент е започнала да тече погасителната давност за това вземане. Въззивната инстанция е квалифицирала претенцията на В. за тази сума като такава по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 1/228.05.1979 година в случаите на първия фактически състав на чл. 44, ал. 1 от ЗЗД и на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията, а при втория фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от настъпване невъзможността да се осъществи основанието, а при третия от отпадането на основанието. Предвид на тези задължителни указания вземането на С. П. В. по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД спрямо И. Т. В. е станало изискуемо на 19.01.2009 и от тази дата е започнала да тече предвидената от закона давност. Касае се за вземане, което се погасява с изтичането на предвидената в чл. 110 от ЗЗД обща петгодишна давност, която към момента на предявяването на иска-09.01.2014 година не е изтекла. Предвид на това обжалваното решение на Окръжен съд Варна е неправилно в тази му част и като такова подлежи на отмяна по силата на чл. 298, ал. 2 от ГПК. Доколко след отмяната му не се налага извършването на други процесуални действия или повтарянето на вече извършени такива след отмяната трябва да се постанови друго решение, с което искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД предявен от С. П. В. срещу И. Т. В. да бъде уважен.
И. Т. В. е изложил твърдения, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е недопустим. Това твърдение се основава на това, че сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание не е била заявена като самостоятелно вземане в първоначалната искова молба. В нея претенцията на В. е била формулирана като такава за заплащане на сумата от 12 000.00 €, представляваща разликата между присъдената й с решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година по предявен от нея частичен иск сумата от 6000.00 € и пълния размер на твърдяното вземане от 18 000.00 €, в който смисъл са и изложените фактически твърдения. При това С. П. В. е определила вземането си като такова за неустойка по чл. 5, ал. 2 от предварителния договор, така както същото е било квалифицирано и в решението, с което е уважен частичния иск. Едва с молба от 27.06.2014 година В. е посочила, че претендира сумата от 6000.00 € като заплатена на отпаднало основание, поради разваляне на предварителния договор, а останалата част до пълния размер на претенцията от 12 000.00 € като неустойка и без да прави изменение на изложените фактически твърдения е поискала на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК да бъде допуснато изменение на иска в този смисъл. И. Т. В. е оспорил искането като недопустимо, тъй като с него се предявявал нов иск, различен от вече заявения такъв, но с протоколно определение, постановено в проведеното на 27.06.2014 година съдебно заседание Районен съд Варна е допуснал исканото изменение. Поради това и двете съдебни инстанции са се квалифицирали иска в тази част по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В отговора на насрещната касационна жалба И. Т. В. поддържа становището си за недопустимост на изменението на иска и в тази връзка сочи, че въззивното решение е недопустимо в обжалваната от В. част, като той не е подал касационна жалба срещу същата поради липса на правен интерес от това. Същевременно В. твърди, че в тази част искът й е такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Във връзка с тези твърдения трябва да се има предвид, че в исковата молба, а впоследствие и в молбата от 27.06.2014 година, не са изложени отделни фактически твърдения за всяко едно вземане, което В. твърди, че претендира, а и двете са основани на едни и същи фактически твърдения. Същевременно с молбата от 27.06.2014 година не е прибавен нов петитум извън първоначално предявения такъв като вид на търсената защита и като размер на претендираната сума. С тази молба само е посочено, каква е правната квалификация, на която С. П. В. претендира част от общата сума и каква е същата за останалата част от сумата. Касае се до определяне на правната квалификация на претенцията, което е задължение на съда, а не на страната. Определената от нея правна квалификация на исковите претенции не обвързва съда и той не е длъжен да се съобрази с тази квалификация. Той е длъжен да се произнесе само по заявените в исковата молба факти и в рамките на направеното с нея искане за защита. Само в случай, че съдът излезе извън тези рамки постановеното от него решение ще е недопустимо. В случая това не е налице, доколкото съдът се е произнесъл в очертаните с исковата молба рамки, поради което решението му не е недопустимо.
С оглед на изхода на спора настоящият съдебен състав намира, че не следва да се присъждат разноски на страните в сегашното производство, а същите ще трябва да бъдат присъдени от Окръжен съд Варна при новото разглеждане на делото с оглед на окончателния изход на спора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 4/05.01.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2306/2014 година, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от С. П. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, с Е. [ЕГН] срещу И. Т. В. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 6000.00 € подлежаща на връщане, поради разваляне на предварителен договор от 19.09.2007 година, за покупко-продажба на имот № ****, намиращ се в местността „П.”, в землището на [населено място], [община], с площ от 600.00 м2, сключен между С. П. В. и праводателя на И. Т. В.-Т. И. В. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. Т. В. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] да заплати на С. П. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, сумата от 6000.00 € подлежаща на връщане, поради разваляне на предварителен договор от 19.09.2007 година, за покупко-продажба на имот № ****, намиращ се в местността „П.”, в землището на [населено място], [община], с площ от 600.00 м2, сключен между С. П. В. и праводателя на И. Т. В.-Т. И. В..
ОТМЕНЯВА решение № 4/05.01.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2306/2014 година, в частта му, с която И. Т. В. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] е осъден да заплати на С. П. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН], на основание чл. 92 от ЗЗД, сумата от 6000.00 €, представляващи неустойка за неизпълнение на предварителен договор от 19.09.2007 година, за покупко-продажба на имот № ****, намиращ се в местността „П.”, в землището на [населено място], [община], с площ от 600.00 м2, сключен между С. П. В. и праводателя на И. Т. В.-Т. И. В. като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда в тази му част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.