Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.10.2015 (четиринадесети октомври две хиляди и петнадесета) година в състав:
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3848 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от И. Т. В. касационна жалба с вх. № 5153/16.02.2015 година и подадена от С. П. В. насрещна такава с вх. № 12 148/20.04.2015 година, двете срещу решение № 4/05.01.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2306/2014 година.
С обжалваното решение е потвърдено решение № 3 772/16.07.2014 година на Районен съд Варна, ХІ състав, постановено по гр. д. № 199/2014 година, в частта му, с която И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 €, квалифицирана като неустойка, за неизпълнение на задължение по предварителен договор от 19.09.207 година, за покупко-продажба на имот № 0206, намиращ се в местността „П.”, в землището на [населено място], [община], с площ от 600.00 м², сключен между В. и наследодателя на В.. Заедно с това първоинстанционното решение е отменено в частта му, с която И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание, поради разваляне на посочения предварителен договор и е постановено друго такова, с което искът за заплащане на тази сума е отхвърлен като погасен по давност.
С подадената от него касационна жалба И. Т. В. атакува въззивното решение в частта му, с която е осъден да заплати на В. сумата от 6000.00 € като твърди, че в тази си част то е незаконосъобразно и необосновано, тъй като вземането било погасено с изтичане на предвидената в чл. 111, б. „б” от ЗЗД тригодишна давност, считано от 15.01.2009 година. Сочи, че в нарушение на съдопроизводствените правила нито първата, нито въззивната инстанция са се произнесли по това негово възражение. Поискал е въззивното решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Василев е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответницата по тази касационна жалба С. П. В. не е подала отговор на същата като не изразила становище по допустимостта и допустимостта й.
С подадената от С. П. В. насрещна касационна жалба решението на Окръжен съд Варна е атакува в частта му, с която предявеният от нея срещу И. Т. В. иск за заплащане на сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание е отхвърлен. Излагат се доводи за това, че въззивната инстанция неправилно е определила началната дата, от която е започнала да тече предвидената в чл. 110 от ЗЗД давност. Поискано е въззивното решение да се отмени в тази му част и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. В. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по насрещната касационна жалба И. Т. В. е подал отговор на същата с вх. № 21 267/03.07.2015 година, с който е изразил становище, че тя е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение, а въззивното решение потвърдено в атакуваната с нея част.
И. Т. В. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.01.2015 година като подадената от него касационна жалба е с вх. № 5153/16.02.2015 година, но е подадена по пощата на 12.02.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С. П. В. е получила препис от подадената от В. касационна жалба на 17.03.2015 година като подадената от нея насрещна касационна жалба е с вх. № 12 148/20.04.2015 година, но е подадена по пощата на 17.04.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 287, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за подаване на насрещна касационна жалба като същата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Насрещната касационна жалба е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение е прието, че на 19.09.2007 година, между Т. И. В., който е наследодател на И. Т. В., в качеството му на продавач и С. П. В., в качеството й на купувач е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на посочения по-горе имот за сумата от 6000.00 €, която е била заплатена от купувачката изцяло и в брой преди подписването на договора. Окончателният договор е трябвало да се сключи в едномесечен срок от снабдяването на продавача с документ за собственост на имота. Тъй като това не било направено с нотариална покана рег. № 201/15.01.2009 година на Е. Д.-нотариус с район на действие района на Районен съд Варна, вписана под № 190 в регистъра на Нотариалната камара С. П. В. е развалила предварителния договор. Нотариалната покана е била връчена на И. Т. В. на 19.01.2009 година. В раздел V-ти от предварителния договор, наименован „Срокове и неустойки” е уговорено, че при разваляне на договора по вина на продавача, същият дължи на купувача платената цена в троен размер, а ако развалянето е по вина на купувача той губи даденото капаро. Въз основа на тази уговорка с влязло в сила решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година И. Т. В. е осъден да заплати на С. П. В. по предявен от нея частичен иск сумата от 6000.00 €, представляваща част от общо дължимата, поради развалянето на договора по вина на продавача, сума от 18 000.00 €. В това производство е било прието, че развалянето на предварителния договор е било извършено с връчената на 19.01.2009 година нотариална покана от 15.01.2009 година и от този момент вземането на В. е станало изискуемо.
За да осъди И. Т. В. да заплати на С. П. В. сумата от 6000.00 € съставът на Окръжен съд Варна е приел, че е налице неизпълнение на предварителния договор от страна на И. Т. В., поради което неизпълнение е последвало развалянето на договора и затова се дължи претендираната от В. сума. Посочено е, че по отношение на общите факти между страните в производството има формирана сила на присъдено нещо по решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година. Въззивният съд обаче не е обсъдил направеното от В. с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност за това вземане. Същевременно е прието, че тъй като предварителния договор е развален, то И. Т. В. дължи на С. П. В. връщане на полученото по него, а именно продажната цена в размер на 6000.00 €. Въззивният съд е посочил, че на 13.08.2008 година И. Т. В. се е разпоредил с имота, предмет на предварителния договор, в полза на трето лице, което води до извода, че към този момент продавачът е разполагал с документ за собственост на имота. Предвид на това е прието, че едномесечният срок за сключване на окончателен договор е изтекъл на 13.08.2008 година и от тази дата е започнала да тече предвидената в чл. 110 от ЗЗД погасителна давност за задължението за възстановяването на сумата. Тъй като искът за това е бил предявен на 09.01.2014 година вземането било погасено по давност и затова въззивният съд е отхвърлил иска.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Т. В. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните материално и процесуално правни въпроси, които са обусловили решението му, а именно за задължението на съда по същество да обсъжда и да се произнесе по всички възражения на ответната страна; за това от кой момент започва да тече погасителната давност за неустойката в случаите когато същата е уговорена за забава и е без определен краен срок, от който възниква вземането, което води до неприложимост на правилото на чл. 114, ал. 4 от ЗЗД. Сочи, че по отношение на тези въпроси въззивното решение е постановено в нарушение на задължителната практика на ВКС, установена с ППВС № 1/13.07.1953 година, ППВС № 7/27.12.1965 година, ППВС № 1/10.11.1985 година и решение № 609/15.01.2009 година, постановено по т. д. № 323/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. С последното решение е даден отговор на въпроса от какъв порок страда въззивното решение, когато с него съдът не се е произнесъл по част от направените възражения за прихващане като е прието, че то е неправилно като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Този отговор е относим към поставения процесуално правен въпрос за задължението на съда да обсъди и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включително и това за изтекла погасителна давност. Произнасянето по това възражение има значение за изхода на спора, тъй като от неговата основателност или неоснователност може да бъде направен извод за дължимостта или за недължимостта на вземането предмет на иска. Затова на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК трябва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна по поставения от И. Т. В. процесуално правен въпрос, тъй като същият е разрешен в противоречие с формираната с посочените по-горе ППВС задължителна практика на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от Василев материално правен въпрос, тъй като по него няма произнасяне на въззивния съд, което се дължи на това, че възражението за изтекла погасителна давност по отношение на сумата, за която той е осъден въобще не е било разгледано. Затова и не е преценяван момента, от който започва да тече давността и този въпрос не е обусловил решението на въззивния съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. В. твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуално правния въпрос за това при уважен частичен иск ползват ли се със сила на присъдено нещо фактическите констатации на съда в решението по частичния иск, касаещи правопораждащи спорното право факти, в последващото съдебно производство за остатъка от вземането. Това твърдение е обосновано със съществуващото различие между предходното решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година, с което е прието, че вземането за сумата от 6000.00 €, представляваща част от общо дължимата, поради развалянето на договора по вина на продавача, сума от 18 000.00 €, определена като неустойка става изискуемо от развалянето на предварителния договор, което е било извършено с връчената на 19.01.2009 година нотариална покана от 15.01.2009 година и обжалваното решение, с което е прието, че вземането за сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание, поради разваляне на договора е станала изискуема от 13.07.2008 година. Сочи се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, като се прави позоваване на решение № 89/11.07.2011 година, постановено по т. д. № 716/2010 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Освен това касаторката твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата като се позовава на решение № 112/24.04.2013 година на Апелативен съд В., постановено по в. т. д. № 102/2013 година; решение № 85/08.07.2013 година на Апелативен съд Б., постановено по в. т. д. № 170/2013 година; решение № 11/05.03.2014 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 15/2014 година и решение № 436/08.12.2014 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по в. гр. д. № 440/2014 година. При преценката дали са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване по поставения от С. П. В. въпрос трябва да се има предвид, че сумата от 6000.00 €, квалифицирана като заплатена на отпаднало основание не е заявена като самостоятелно вземане в първоначалната искова молба. В нея претенцията на В. е била формулирана като такава за заплащане на сумата от 12 000.00 €, представляваща разликата между присъдената й с решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година по предявен от нея частичен иск сумата от 6000.00 € и пълния размер на твърдяното вземане от 18 000.00 €, в който смисъл са и изложените фактически твърдения. При това С. П. В. е определила вземането си като такова за неустойка по чл. 5, ал. 2 от предварителния договор, така както същото е било квалифицирано и в решението, с което е уважен частичния иск. Едва с молба от 27.06.2014 година В. е посочила, че претендира сумата от 6000.00 € като заплатена на отпаднало основание, поради разваляне на предварителния договор, а останалата част до пълния размер на претенцията от 12 000.00 € като неустойка и без да прави изменение на изложените фактически твърдения е поискала на основание чл. 214, ал. 1 от ГПК да бъде допуснато изменение на иска в този смисъл. И. Т. В. е оспорил искането като недопустимо, тъй като с него се предявявал нов иск, различен от вече заявения такъв, но с протоколно определение, постановено в проведеното на 27.06.2014 година съдебно заседание Районен съд Варна е допуснал исканото изменение. Поради това и двете съдебни инстанции са се квалифицирали иска в тази част по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В отговора на насрещната касационна жалба И. Т. В. поддържа становището си за недопустимост на изменението на иска и в тази връзка сочи, че въззивното решение е недопустимо в обжалваната от В. част, като той не е подал касационна жалба срещу същата поради липса на правен интерес от това. Същевременно В. твърди, че в тази част искът й е такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, като твърди, че по отношение на общите факти за неизпълнението на предварителния договор въззивният съд е трябвало да се съобрази със задължителната сила на решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година. С последното е разгледан спор между страните, който е квалифициран като такъв по чл. 92 от ЗЗД. По своето естество вземането по чл. 92 от ЗЗД е различно от това по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, дори и в случаите когато двете произтичат от неизпълнението на един и същи предварителен договор. В случая в исковата молба, а впоследствие и в молбата от 27.06.2014 година, не са изложени отделни фактически твърдения за всяко едно вземане, което В. твърди, че претендира, а и двете са основани на едни и същи фактически твърдения. Това създава възможност по делото да е предявено и да се претендира само едно вземане, а разделянето му на две части да е въпрос на извършена от страните и съда правна квалификация на фактите. Правилността на това действие е въпрос, който не може да бъде разрешаван в хода на производството по допускане на касационно обжалване, но съществуването на спор за това е предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. В случай, че е предявено едно вземане и то е това за разликата между частта от него присъдена с решение № 3384/19.07.2012 година на Районен съд Варна, постановено по гр. д. № 13 670/2010 година и пълния му размер то въпроса за началния момент на изискуемостта на същото е разрешен по различен начин в двете решения, като в обжалваното е приет друг такъв различен от определения в първоначалното решение. Затова решението на Окръжен съд Варна трябва да бъде допуснато до касационно обжалване в атакуваната от С. П. В. част по поставения от нея въпрос, уточнен по реда на т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.09.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а именно при уважен частичен иск ползват ли се със сила на присъдено нещо фактическите констатации на съда в решението по частичния иск, касаещи правопораждащи спорното право факти, в последващото съдебно производство за остатъка от вземането и дали тези факти се ползват с такава сила, в случаите когато предмет на съдебната претенция е друго вземане, различно от съдебно признатото по частичния иск, но което е основано на едно и също неизпълнение на ответника, поради което съществуват факти, което са общи и за двете вземания, за проверка на съответствието му с установената с решение № 89/11.07.2011 година, постановено по т. д. № 716/2010 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. задължителна практика, с която е прието, че със сила на присъдено нещо се ползват съдебно установените правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска. Тъй като се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд Варна, в обжалваната от С. П. В. част по реда на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не следва да се обсъждат основанията за допускане на такова по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.
На С. П. В. и И. Т. В. трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесат държавна такса в размер на 234.60 по сметка на ВКС, всеки един от тях и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадените от тях касационни жалби ще бъдат върнати, а образуваното въз основа на тях производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4/05.01.2015 година на Окръжен съд Варна, постановено по гр. д. № 2306/2014 година.
ДАВА на С. П. В. от [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, с Е. [ЕГН] и И. Т. В. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесат държавна такса в размер на 234.60 по сметка на ВКС, всеки един от тях и да представят доказателства за това като им се укаже, че ако не направят това в определения срок подадените от тях касационни жалби ще бъдат върнати, а образуваното въз основа на тях производство ще бъде прекратено.
ДЕЛОТО да се докладва след изтичането на едноседмичния срок или след изпълнение на указанието за внасяне на държавна такса.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.