6

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2578/2016 год.

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. М., подадена чрез адв. В. В., срещу въззивно решение от 21.03.2016год. на Монтанския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 72/2016 год., с което е потвърдено решение от 20.01.2016год., постановено по в.гр.д.
№ 343/2015год. на Монтанския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от С. В. М. против НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА – [населено място] искове за признаване за незаконно на уволнението му, извършено със заповед
№ 2/15.05.2015г., и за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „директор на Р. - М.“. В полза на ответника са присъдени разноски в размер на 760 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението. В жалбата се съдържа изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна - НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА /НЗОК/ - [населено място], в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационната жалба до разглеждане, а по същество за неоснователност на същата. Претендира присъждането на разноски, сторени в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което тези искове са отхвърлени, въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния. Обсъдил е наведените във въззивната жалба възражения, като е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че атакуваната заповед е постановена при нарушение на процесуалните правила, тъй като била връчена на ищеца непосредствено след връчването на протокол от 14.05.2015год. за извършена проверка, поради което същият е бил лишен от възможността да отстрани посочените в протокола нарушения. Въззивният съд приел е за установено, че издаването на заповед № 2 от 15.05.2015 год. на управителя на НЗОК, с която е наложено на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение”, е предшествана от извършена проверка от ръководителя на Инспекторат на ЦУ на НЗОК, съгласно доклад с вх.№ 21-03-80/11.05.2015 год., връчен на ищеца на 14.05.2015г. Между страните не съществувало спор, че на 15.05.2015г. на ищеца било връчено искане за обяснения по чл.193, ал.1 от КТ, с поставен краен срок за представянето им - 14 часа на деня, в който е издадена заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. Съдът е счел, че изложеното не обуславяло извод за допуснато нарушение на процедурата по чл. 193 КТ – правото на ищеца да изложи писмени обяснения, които са взети предвид при постановяване на заповедта, било обезпечено. Прието е също, че съгласно приложеното Л. на ищеца, а и от представените по делото доказателства, докладът, послужил като причина за налагане на дисциплинарното нарушение, не констатирал за първи път нередности във връзка с изпълнение на трудови задължения на ищеца, а установявал неизпълнение на конкретни указания, дадени му с предходен доклад с вх. № 21-01-238/20.01.2015 г.., за изпълнението на които не било необходимо поставянето на нов срок. Неоснователен бил доводът на жалбоподателя за пропускане на срока по чл. 194 КТ за налагане на наказанието, тъй като ищецът е санкциониран за неотстраняване на нарушения, съдържащи се в доклад с вх.№ 21-03-80/11.05.2015 год., които били вече отразени в предходния доклад, входиран в НЗОК с № 12/35-00-1767 от 23.12.2014 год., и наказанието е наложено именно за неотстраняването им. В този смисъл моментът на налагане на наказанието - четири дни след запознаването с доклад с вх.№ 21-03-80/11.05.2015 год., попадал срокът, предвиден в чл. 194 КТ. По твърдението, че посочените в заповедта нарушения не са извършени въззивният съд е приел за установено, че в изпълнение на заповед № РД - 25 -41/20.11.2014 год. на управителя на НЗОК и заповеди на Р. - [населено място] е извършена съвместна проверка на лечебните заведения за болнична помощ на територията на Р. – [населено място]; че констатациите от нея били обективирани в доклад, входиран в НЗОК с № 12/35-00-1767 от 23.12.2014 год., в който били посочени допуснатите нарушения; че в изпълнение на заповед № РД-25-123/05.05.2015 год. на управителя на НЗОК бил извършен реодит на проверка на дейността на Р. – [населено място] от ръководителя на инспектората на НЗОК, във връзка с проверката, извършена по заповед № РД-25-388 от 03.11.2014 год.; че въз основа на докладът от тази проверка е издадена процесната заповед. Посочил е, че за да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание - уволнение, работодателят е счел, че допуснатите и подробно описани нарушения са нарушения на трудовата дисциплина, съгласно чл.187 т.10 КТ във вр. с т.5.2, 5.4, 5.10, 5.12, 5.25 от длъжностната характеристика, както и във вр. с чл.76а ал.3 ЗЗО, чл.20 ал.1 т.2 ЗЗО, чл.39 т.6 от Правилника за устройство и дейността на НЗОК. По отношение на възражението на жалбоподателя, че ответникът не е представил никакви доказателства за цитираните нарушения и не е конкретизирал кога, къде и как са извършени, въззивният съд е заключил, че същите се установявали от неоспорените доклади на Инспектората към ЦУ на НЗОК и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Същевременно ищецът не оспорвал факта на осъществяване на посочените в заповедта деяния, а твърдял, че същите не съставлявали нарушения. Въззивният съд изложил подробни съображения и по отношение на спора за съставомерността на бездействието на ищеца да събере сумите, заплатени без основание на посоченото лечебно заведение по КП 116.2. Позовавайки се на изричната норма на чл.76а ЗЗО и чл.5, т.12 обосновал, че за ищеца, в качеството му на директор, е съществувало задължението да издаде писмена покана за възстановяване на сумите, получени без основание, което той не извършил за периода м.януари-м.април 2015г., въпреки дадените му изрични указания. Аргументирал е противно на заявеното от жалбоподателя, че извършените нарушения са значими по смисъла на пар.1 от Допълнителните разпоредби на Инструкция за осъществяване на контрол от ЦУ на НЗОК върху дейността на структирните звена в Р. № РД-16-28/06.08.2013г. на управителя на НЗОК, като попадащи в приложното поле на пар.1,т.1.2 от същата. За неоснователно е прието и възражението за липса на процесуална правоспособност на лицето, подало отговор по чл. 133 ГПК, тъй като неразполагало с надлежна представителна власт, доколкото действията на директора на Р. - [населено място] са потвърдени от управителя на НЗОК с изрично изявление в тази насока.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Същият поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.3 ГПК, по въпроса: „може ли директорът на Р. – М. да извършва валидно процесуално представителство по гражданско дело № 70343/2015г. на Районен съд – Монтана, съгласно даденото му от управителя на НЗОК пълномощно от 27.07.2015г., с оглед разпоредбата на чл. 32 от ГПК“
Твърди, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК по въпроса за „немотивиране на заповедта за изпълнение, както и извършено ли е тежко значимо дисциплинарно нарушение на закона.“ В тази връзка се позовава на Решение № 608/13.09.1994г. по гр. д. № 367/1994г. на ВКС, III г.о., Решение № 10/03.06.1994г. по гр. д. № 825/1993г. на ВКС, III г.о., Решение № 2232/10.01.2006г. на ВКС, III г.о и Решение № 2232/10.01.2006г. на ВКС, III г.о.
Настоящият състав на съда приема, че първият формулиран от касатора правен въпрос не е включен в предмета на спора и не е обусловил правната воля на въззивния съд, обективирана в решението, поради което не съществува общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос касае преценката за редовност на извършено процесуално действие, за което съдът следи служебно, съобразно чл. 7 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че касаторът не обосновава и наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК. Не се обосновава приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма да няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или правната уредба да е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или разглеждането на делото от касационната инстанция да допринесе за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или да се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
По същество подробно изложените съображения на касатора са насочени към защитаване на тезата за липса на процесуално правоспособност на директора на Р. да подаде отговор на исковата молба от името на НЗОК, което е възприето и от въззивния съд. Именно изводът за липса на процесуално представителство е наложило още в първоинстанционното производство потвърждаването на действията от лицето, което е прието за надлежно от съда. Съдебната практика, на която касаторът се позовава не попада в приложното поле нито на ал. 1, нито на ал. 2 на чл. 280 ГПК. В посочените определения, обаче, е дадено същото правно разрешение, каквото и на въззивния съд по въпроса за възможността лица извън посочените в чл. 32 ГПК да извършват процесуално представителство.
Вторият въпрос на касатора не е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същият е поставен във връзка с несъгласието на касатора с извършените от въззивния съд фактически констатации и формираните правни изводи. Преценката за правилността на решението е предмет на фазата по разглеждане на касационната жалба по същество, а не в тази по селектирането й. При липсата на общата предпоставка, безпредметно се явява разглеждането на поддържаната от касатора специфична такава по ал. 1 на чл. 280 ГПК. Следва само да се посочи, че посочените решения не представляват задължителна съдебна практика, съобразно дадените указания в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а евентуално при наличието на противоречие с въззивното решение ще обуслови наличието на основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК. Въззивното решение не в противоречие с възприетото в сочената практика. В него се съдържат мотиви за съответствието между тежестта на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на нарушенията, които са индивидуализирани в достатъчна степен в заповедта за уволнение. Несъгласието с конкретните изводи, до които е достигнал въззивният съд е оплакване за неправилност на съдебния акт.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Основателно е искането на ответника по касацията за присъждане на сторени разноски в размер на 560 лева, съобразно договор за правна защита и съдействие от 26.05.2016г., за заплащането на които е представено банково извлечение от 27.05.2016г.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.03.2016г. на Монтанския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 72/2016 год.
ОСЪЖДА С. В. М. да заплати на НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА – [населено място] сумата от 560 лева, представляваща разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: