26

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети юни 2018 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

при секретар И. ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора от ВКП С. АТАНАСОВА, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 485/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред Върховния касационен съд е образувано по протест на Апелативна прокуратура – Бургас, по жалба на подсъдимия Д. Г. Д., депозирана чрез упълномощените му защитници – адв. А. и адв. П., и по две жалби на повереници на частния обвинител и граждански ищец М. И. П. – съответно на адв. К. и адв. К., срещу въззивно решение № 197 от 05.02.2018 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по ВНОХД № 227/2017 г.
В производство по Глава двадесет и седма от НПК, при проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т. 1 от НПК, с присъда № 154 от 26.06.2017 г. по НОХД № 1086/2016 г. Окръжен съд – Бургас е признал подсъдимия Д. Г. Д. за виновен в това, че на 15.11.2015 г., около 19:40 ч, в [населено място], [улица], пред арт-клуб „О.“, при превишаване пределите на неизбежната отбрана, умишлено умъртвил И. В. П., поради което и на основание чл. 119 вр. чл. 54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години, като го оправдал по първоначално предявеното му обвинение за извършено престъпление по чл. 116 ал. 1 т. 6 предл. последно вр. чл. 115 от НК.
Със същата присъда подсъдимият е бил признат за виновен и в това, че на неустановена дата придобил и до 15.11.2015 г. държал огнестрелно оръжие – пистолет „М.“ № ...... и боеприпаси – девет броя патрони чешко производство „S.&B.“, калибър 9×18 мм, без да има за това надлежно разрешение, поради което и на осн. чл. 339 ал. 1 вр. чл. 54 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за срок от три години.
На осн. чл. 23 ал. 1 от НК на подс. Д. е определено едно общо наказание от четири години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим. Съдът е приспаднал от така определеното общо наказание лишаване от свобода времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ в рамките на настоящото наказателно производство, произнесъл се е по веществените доказателства и по разноските по делото.
С присъдата е бил уважен предявеният от М. И. П. граждански иск за сумата от 100 000 лева, представляващи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от престъплението, като гражданският иск е бил отхвърлен, като неоснователен, до пълния предявен размер от 300 000 лева.
С атакуваното решение № 197 от 05.02.2018 г., постановено по ВНОХД № 227/2017 г., Апелативен съд - Бургас потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Осъдил подс. Д. да заплати на частния обвинител и граждански ищец П. направените във въззивното производство разноски в размер на 3000 лева.
В касационния протест се съдържат твърдения за наличие на две от касационните основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК. Релевираният довод за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на касационното основание на чл. 348 ал. 1 т.2 от НПК, в частта на оправдателния диспозитив за престъплението по чл. 116 ал. 1 т. 6 вр. чл. 115 от НК,се изразява в липса на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото, което е довело до неразкриване на обективната истина,нарушаване на чл. 14 от НПК и задължението на съда по чл. 107 ал. 5 от НПК.Твърди се, че доказателственият анализ на въззивния съд относно поведението на пострадалия И. П. в заведението „О.“ и неговото напускане, както и по въпроса за изчакването му от подс. Д. и свидетелите Н. Г. и С. К. е непълен, едностранчив и затова необективен. Тезата на обвинението била отхвърлена декларативно, като неотговаряща на доказателствената съвкупност, без обаче да бъдат изложени конкретни мотиви за това. Както в тази им част, така и в цялост мотивите на апелативния съд, макар и многословни, били консолидирани около обясненията на подс. Д. и показанията на свидетелите Н. Г. и С. К., които подкрепяли позицията на подсъдимия. В същото време, въззивният съд проявил завишена критичност към показанията на свидетелите Г. Г. и Д. С.. Макар и останали непроменени от датата на първия им разпит, свидетелските показания на тези двама свидетели били определени като пристрастни към пострадалия и била възприета за достоверна само онази част от тях, която съвпадала или подпомагала защитата на подсъдимия.
За да приеме нови фактически положения и обоснове правния си извод, въззивният съд отхвърлил съществена част от експертните заключения с единствен аргумент – несъответствието им с обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Г. и К.. Пренебрегнал и отхвърлил експертни заключения, замествайки ги с лични впечатления и разсъждения. С оглед лансирана теза от защитата на подс. Д. за броя на изстрелите и броя на входните рани съдът допуснал да бъде въвлечен в процесуални действия и анализ в повече от необходимото за предмета на доказване.
В обсега на допуснатото нарушение на материалния закон се твърди, че превратната оценка на доказателствата, едностранчивият подход при извършения анализ са довели до неправилно приложение на института на превишаване пределите на неизбежната отбрана, с преквалификация по по-леко наказуемия текст по чл. 119 от НК. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на твърдението, че пострадалият П. не е имал заплашително, заканително и демонстративно поведение при излизането си от заведението. Твърди се, че подсъдимият и свидетелите Г. и К. са спрели в близост до заведението и са изчакали излизането на П. от него, като Г. е бил въоръжен с нож, а подсъдимият с пистолет, което сочело на предприети действия по подготовка за конфликтен сблъсък с пострадалия.
По отношение на квалифициращия признак „по начин и средства, опасни за живота на мнозина“ се твърди, че изводът на съда е неправилен, тъй като в близост до пострадалия са били свидетелите Г. и С., чиито здраве и живот са били застрашени от стрелбата. С протеста се иска отмяна на атакуваното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда досежно оправдаването на подс. Д. по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 116 ал. 1 т. 6 вр. чл. 115 от НК и връщане на делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Касационната жалба, подадена от адв. К. от името на частния обвинител и граждански ищец М. И. П., релевира всички касационни основания. По отношение на твърдените допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от контролирания съд най-общо е посочено, че същият е нарушил своето основно задължение за провеждане на пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства, вменено му с разпоредбата на чл. 14 от НПК. Въззивната проверка е формално проведена и приключила с потвърждаването на постановената присъда като правилна и законосъобразна, защото въззивният съд не само е пропуснал да установи сериозните нарушения, допуснати от първата съдебна инстанция, а всячески се постарал да неглижира оплакванията и възраженията, наведени от страната на частния обвинител и граждански ищец и държавното обвинение, в старанието си да подкрепи и приеме за достоверна защитната теза, изложена от подсъдимия Д. и неговите защитници.
Във връзка с приетото за установено от апелативния съд, че констатациите, извършени при изготвената съдебномедицинска експертиза (СМЕ), обосноваваща чрез аутопсионни изследвания на трупа на пострадалия и чрез физикохимични изследвания на неговите дрехи наличието на 9 входни рани, от които 6 в предната част и 3 в гърба на пострадалия, същият е игнорирал заключенията на назначените по делото съдебни експертизи и съвсем произволно е решил да ги замени със свои собствени дефиниции и констатации, които са довели до изграждането на съвсем различни изводи. В същото време, не е назначил изготвянето на повторна СМЕ с цел установяването на броя на входни/изходни рани, както повелява чл. 144 от процесуалния закон. На последно място, във връзка с касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се твърди, че контролираният съд бил приобщил частен документ, представен от подсъдимия, и представляващ разпечатка от уебсайта на чешката фирма „S.&B.“, който видимо бил послужил на съда при обосноваване на постановения съдебен акт, при все че този документ нито бил изготвен и приобщен по надлежния ред, нито имало каквато и да било гаранция за неговата достоверност и автентичност.
По отношение на нарушението на материалния закон повереникът сочи, че въззивната инстанция неправилно е приложила чл. 119 от НК, като е приела, че действията на подсъдимия са били извършени при превишаване пределите на неизбежната отбрана. В подкрепа на това твърдение е заявено, че пострадалият е бил провокиран от действията на Д. и компанията му, преминали пред заведението с цел да го предизвикат да ги последва. Сочи се, че подсъдимият и свидетелите Г. и К. в момента на нападението са се намирали на по-малко от 10 метра от входа на заведението, въпреки че от пристигането им до излизането на пострадалия са изминали 99 секунди, през които те са причаквали П. встрани от входа на заведението, въоръжени с ножове и пистолет. Твърди се, че ако са продължили да вървят и са били изминали 99 секунди, е нямало да се срещнат с П., тъй като са щели да се намират на повече от 100 метра. На последно място, в жалбата се съдържа и касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 3 от НПК с оглед изводите на апелативния съд, че наложеното от първоинстанционния съд наказание от четири години лишаване от свобода се явявало твърде занижено и явно снизходително, но същото, обаче, било справедливо и относимо като размер при приетия от контролирания съд брой куршуми. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на първата или въззивната съдебна инстанция.
Касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и 2 от НПК са релевирани и в жалбата, подадена от адв. К., също повереник на частния обвинител и граждански ищец.В обсега на основанието по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК се сочи,че Апелативен съд – Бургас е направил погрешна интерпретация както на гласните и писмените доказателствени средства, така и на изготвените по делото експертизи. Отразеният в мотивите доказателствен анализ не бил обективен, а част от съществените факти били отхвърлени неправилно, без да са противоречиви или непоследователни. Избирателният подход към показанията на свидетелите и вещите лица бил неправилен и в противоречие с разпоредбата на чл. 107 ал. 5 от НПК.
В нарушение на принципите за разкриване на обективната истина и за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, установени в чл. 13 и чл. 14 от НПК въззивният съд не бил обсъдил в своя акт редица съществени обстоятелства по делото и не бил анализирал задълбочено и пълно всички събрани доказателствени средства. Излагат се твърдения и за нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 371 т. 1 от НПК. Превратната оценка на доказателствата обвързала извършеното от подсъдимия деяние с разпоредбата на чл. 12 ал. 2 от НК, с което било допуснато нарушение на материалния закон, както и налагане на по-леко наказание. Прави се искане на отмяна на решението на Апелативен съд – Бургас и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Бургас, от стадия на съдебно заседание.
С жалбата, подадена от процесуалните представители на подсъдимия Д., се релевира наличието на допуснато нарушение на материалния закон. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК се визира налична силна уплаха и смущение у подсъдимия по време и при извършване на инкриминираното деяние, което той е осъществил в условията на неизбежна отбрана, установено според защитата от повторната комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза(КСППЕ) и изложеното от вещите лица в съдебно заседание. В тази насока са изложени подробни съображения, като се твърди, че въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбата на чл. 12 ал. 4 от НК.
Навеждат се доводи за наличието на явна несправедливост на наложеното наказание, като се акцентира върху наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, въз основа на който наложеното наказание за престъплението по чл. 119 от НК следва да бъде редуцирано под две години лишаване от свобода, а за това по чл. 339 от НК следва да бъде намалено до предвидения в закона специален минимум. Твърди се, че въззивният съд е взел предвид като отегчаващо отговорността обстоятелство употребата на марихуана, без да е отчел, че от събрания доказателствен материал несъмнено не е установено дали към момента на деянието подсъдимият е бил употребил наркотични вещества или ги е употребил след това. По отношение на приложението на чл. 66 от НК сочи, че следва да се отчете тежкото здравословно състояние на подсъдимия.
В подкрепа на заявената гражданска претенция се твърди, че присъдената сума в размер на 100 000 лева за обезщетение за неимуществени вреди не съответства на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението съдът не е взел предвид съпричиняването на вредоносния резултат и отношенията между пострадалия и гражданската ищца. Предлага на съда да намали присъдения граждански иск между 20 000 лева и 30 000 лева.
Прави се искане за изменение на въззивното решение, като се приложи чл. 12 ал. 4 от НК, алтернативно - намаляване на наложените наказания и по двете престъпления и размера на гражданския иск, както и отмяна на присъдените разноски на частното обвинение.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста със сочените в него касационни основания, изложени съображения и направени искания. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна, а касационните жалби на частния обвинител и гражданския ищец счита за основателни, като изложените в тях доводи съвпадат с тези на държавното обвинение.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец П., адв. К., поддържа изцяло депозираната касационна жалба. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец П., адв. К., поддържа изцяло депозираната касационна жалба. В пледоарията си акцентира на отразеното в жалбата във връзка с приложението на чл. 371 т. 1 от НПК. Сочи се, че видно от материалите по делото подсъдимият преди започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд е депозирал молба по реда на чл. 371 т. 1 от НПК, потвърдено и пред този съд, с посочване в нея кои свидетели да бъдат разпитани. Вместо Окръжен съд – Бургас да уважи това искане на подсъдимия си е позволил да допълни искането му, като сочи, че по свое усмотрение следва да бъдат разпитани още четирима свидетели, а именно свидетелите Н. Г., Г. Г., Д. С. и С. К.. Тези действия на първоинстанционния съд повереникът счита за неправилни, тъй като с тях била изразена предубеденост по отношение на доказателствата, които следва да бъдат събрани.
Повереникът на частния обвинител и гражданския ищец, адв. К., споделя критиките както против въззивното решение, отправени в протеста и защитени пред ВКС от представителя на държавното обвинение, така и визирани в касационните жалби, подадени от поверениците на частния обвинител и граждански ищец - адвокатите К. и К., и направените искания. Твърди, че и двете предходни инстанции са нарушили правата на частния обвинител и граждански ищец П., тъй като в хода на съдебното следствие, както при първоинстанционното разглеждане, така и пред въззивното такова, абсолютно „декоративно“ е отбелязано в началото и в края на съдебните заседания неговото явяване, без да е искано неговото становище по каквито и да е било въпроси в хода на съдебното следствие. Частният обвинител и граждански ищец М. П., лично, изразява несъгласие с решението на въззивната инстанция, в това число с възприетата правна квалификация за престъпление по чл. 119 от НК. В допълнение на жалбите на поверениците й счита, че правата й като частен обвинител били нарушени,тъй като не било зачетено казаното от нея пред апелативния съд.
Пред ВКС защитникът на подсъдимия, адв. Д. М., моли за уважаване на депозираната касационна жалба, с релевираните в нея оплаквания и отхвърляне на тези, които се твърдят в протеста и другите касационни жалби.
Защитникът на подсъдимия, адв. П., също поддържа касационната жалба с всички възражения, изложени в нея, както и касационните основания за нарушения на материалния закон, явна несправедливост на наказанието и за проверка на въззивния акт по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди по гражданския иск на наследницата на починалия. Присъединява се към становището на адв. М. и счита, че не са налице процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд, както твърдените от поверениците на частния обвинител нарушения по чл. 371 от НПК, така и посочените в касационния протест нарушения по чл.154, ал. 1 и 2 от НПК.
Самият подсъдим Д. Г. Д. в своя защита изразява съжаление за случилото се и поддържа тезата на защитниците си изцяло. Твърди, че срещу него е имало нападение от пострадалия и той се е защитавал срещу него.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
По допустимостта на жалбите и протеста:
Касационният протест, жалбата от защитниците на подс. Д., както и жалбата, подадена от повереника на частния обвинител и граждански ищец П. - адв. К., са допустими, депозирани в законоустановения петнадесетдневен срок за обжалване на въззивното решение и са подадени от активно легитимирани лица.
Касационната жалба, подадена от повереника на частния обвинител и граждански ищец - адв. К., е процесуално недопустима, поради следните съображения:
Апелативен съд – Бургас е изпълнил задължението си по чл. 340 ал. 2 от НПК да съобщи писмено на частния обвинител и граждански ищец П. /както и на другите страни в съдебното производство по конкретното дело/ за изготвянето на въззивното решение и възможността същото да бъде обжалвано в петнадесетдневен срок от получаване на съобщението, което частният обвинител и граждански ищец е получил лично на 15.02.2018 г. /л. 341 от въззивното дело/. Апелативен съд - Бургас, обаче, неправилно е изпратил съобщение и до поверениците на посочената страна, в т.ч. на подалия касационна жалба адв. К., получено от същия на 26.02.2018 г. /л.л. 348 и 349 от въззивното дело/. Повереникът не е сред посочените в разпоредбата на чл. 340 ал. 2 от НПК лица, на които въззивният съд е длъжен писмено да съобщи, че решението е изготвено.
В предвидения срок за подаване на касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец, изтекъл на 02.03.2018 г., срещу въззивното решение не е постъпила такава в Апелативен съд - Бургас нито от частния обвинител и граждански ищец М. П., нито от повереника й адв. К.. Жалбата е депозирана едва на 13.03.2018 г., подадена от М. П. чрез повереника й адв. К..
Съгласно разпоредбата на чл. 253 от НПК повереникът не е самостоятелна страна в съдебното производство, поради което не разполага с правата на страните в него. Съгласно чл. 100 ал.3 от НПК по отношение на повереника са приложими ограничен кръг норми, касаещи статута на защитника в наказателния процес. Подаването на жалба не е сред самостоятелните права на повереника. Той черпи своите права от процесуалните права на своя доверител, в случая – на частния обвинител и граждански ищец П.. Касационна жалба срещу въззивното решение частният обвинител и граждански ищец е могъл да подаде чрез повереника си адв. К., но само в собствения за тази страна (М. П.) срок, който е изтекъл на 02.03.2018 г. По аргумент на това, следва да се приеме, че касационната жалба с регистрационен индекс и дата на Апелативен съд – Бургас 1837/13.03.2018 г., подадена от адв. В. К. - повереник на частния обвинител и граждански ищец М. П., е депозирана след изтичане на петнадесетдневния срок, считано от съобщаване на частния обвинител и граждански ищец за постановеното въззивно решение по ВНОХД № 227/2017 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, поради което същата се явява подадена след срока за обжалване.
По тези съображения, поради просрочие на жалбата, същата е процесуално недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. С изключение на доводите за нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 371 т. 1 от НПК, изтъкнати и в жалбата на адв. К., и в пледоарията му пред ВКС, голяма част от аргументите на този повереник за допуснати съществени процесуални нарушения са идентични със заявените в протеста и в касационната жалба на адв. К., с оглед на което същите ще получат надлежен отговор. Предвид значимостта на повдигнатия въпрос за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение при провеждане на процедура на съдебно следствие по реда на чл. 371 т. 1 от НПК ще бъде даден отговор и на това възражение на повереника на частния обвинител и граждански ищец адв. К..
1. По наведените доводи за допуснати съществени процесуални нарушения:
Доколкото в протеста, жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец - адв. К., пледоариите пред касационния съд на поверениците адв. К., адв. К. и адв. К., както и на частния обвинител и граждански ищец П. някои от аргументите за допуснати съществени процесуални нарушения са идентични, настоящият съд групира тази част от възраженията, за да им даде надлежен отговор.
Преди това, обаче, касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че голяма част от релевираните в касационния протест възражения по естеството си представляват такива за необоснованост на въззивния съдебен акт. Необосноваността не е касационно основание по смисъла на чл. 348 ал. 1 от НПК и поради това не може да бъде предмет на проверка и произнасяне от касационния съд. Той не може да приема нови фактически положения, които да подменят установените от предходните инстанции, които са такива по фактите.
В противен случай би се стигнало до недопустима от процесуалния закон подмяна на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. На проверка в обсега на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК подлежи единствено юридическата правилност на формираното вътрешно убеждение, т.е. външно проявената процесуална дейност, чрез която въззивният съд е изградил убеждението си по фактите, а вследствие на това – и по приложимото право. Когато съдът се е позовал на недопустими доказателствени източници, не е изпълнил задължението си да оцени годните за ползване такива самостоятелно и в съвкупност, когато не е проявил активност с оглед принципа на чл. 13 от НПК, то извършената от него процесуална дейност следва да се дефинира като такава, извършена в разрез с процесуалния закон и следователно претенцията за наличието на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК би се явила основателна. Ето защо, настоящият състав намира за нужно да се произнесе на първо място по твърдението за наличие на това касационно основание, доколкото само при констатация за неговата липса съдът би могъл да премине към произнасяне за наличие на останалите основания по чл. 348 ал. 1 от НПК.
Посочените в протеста и жалбата на повереника адв. К. възражения относно допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата не намират обективна опора в материалите по делото. В мотивите на решението, които отговарят на изискванията на чл. 339 ал. 1 и ал. 2 от НПК, Апелативен съд - Бургас е изложил подробни съображения кои факти е приел за установени и въз основа на какви доказателства. В изпълнение на задължението си по чл. 13 от НПК въззивният съд е извършил обстоен анализ на доказателствената съвкупност и е изложил подробни съображения защо кредитира определени гласни доказателствени източници и как установените от тях факти се отнасят към предмета на доказване.
В мотивите на въззивното решение /л. 165 - 172/ контролираният съд е изразил ясно и точно убеждението си защо намира, че следва да кредитира изцяло показанията на свидетелите-очевидци С. К. и Н. Г. от групата на подс. Д., както и на св. Д. С. от групата на пострадалия П., с изключение на чутите и възприети от този свидетел брой изстрели. Показанията на другия пряк свидетел - Г. Г., също от групата на пострадалия, не са кредитирани в отделни техни части: относно действията на пострадалия и на този свидетел на паркинга пред хранителен магазин „М.”; поведението на пострадалия и на подсъдимия преди и по време на стрелбата, както и досежно броя на произведените изстрели от подсъдимия, механизма на осъществяване на деянието и поведението на подс. Д. и на св. Н. Г.. Показанията на св. Г. в посочените части не са били просто пренебрегнати и игнорирани от въззивния съд, а са дискредититрани и опровергани по убедителен и несъмнен начин. Отказът на съда да даде вяра изцяло или частично на показанията на определени свидетели не представлява процесуално нарушение, стига същият да посочи аргументирано съображенията си, поради които достига до съответните доказателствени изводи. В контекста на цялата доказателствена съвкупност въззивният съд е анализирал и приел за обективни и достоверни обясненията на подс. Д., тъй като са били подкрепени от показанията на свидетелите К., Г. и С..
На следващо място, прочитът на мотивите на апелативния съд установява, че той е споделил изводите на първоинстанционния съд във връзка с приетите фактически обстоятелства, с две разлики /л. 175 - л. 177 от мотивите на решението/: 1. приел, че по пострадалия П. били изстреляни не девет, а шест на брой куршума; и 2. че огнестрелните рани били шест входни и три изходни. В хода на въззивното съдебно следствие съдът приел като писмено доказателство представена от защитник на подсъдимия разпечатка, в заверен превод от английски език, от интернет-страницата на производителя на боеприпаси „S.&B.“ /л. 112 от ВНОХД и л. 175 от решението/ относно характеристиката на патроните, изстреляни в тялото на пострадалия. Същата е послужила на въззивния съд, за да направи той своите изводи относно характеристиките на раните по тялото на пострадалия П. и въз основа на това да стигне до заключение кои от тях са входни и кои изходни.
Следва да се отбележи, че въззивният съд е изцяло свободен да прави анализ на гласните доказателства и въз основа на тях да приеме различни фактически положения, каквито са тези относно броя на произведените изстрели към тялото на пострадалия. При условие, че апелативният съд е анализирал подробно показанията на свидетелите - очевидци, както и на тези, които са били посетители на заведението „О.“, и е изложил аргументи кои от тях кредитира и кои не, той не може да бъде упрекнат относно приетото ново фактическо положение относно обстоятелството за броя на произведените изстрели. Не така стои въпросът с приетото второ ново фактическо положение, касаещо въпроса за това кои огнестрелни наранявания са входни и кои – изходни.
Във връзка с последното настоящата инстанция намира, че няма пречка представеният документ – разпечатка от интернет – сайта на производителя на боеприпасите, с които е бил снабден пистолетът, с който са произведени изстрелите, да бъде приет като писмено доказателство по делото. Неправилно, обаче, той е интерпретиран от въззивния съдебен състав, за да обори изводите на комплексната съдебно медицинска и балистична експертиза. Видно от съдържанието на съдебния акт /л.46- л.48/, независимо от многократното деклариране, че не са необходими специални знания, за да се направят изводи кои рани по тялото на П. са входни и кои изходни, всъщност съдебният състав е направил точно това – използвал е специални знания от областта на техниката /обективирани в писменото доказателство от сайта на производителя на боеприпасите/ и науката /обективирани в научния труд на проф. Р. „Съдебна медицина“/. Обстоятелството, че източниците, които ползва съдът, са общодостъпни, не означава, че в тях не са отразени специални технически и научни познания, които принципно съдията като упражняващ юридическа професия, а и останалите участници в процеса, не се очаква да притежават. Дори и на собствено основание членовете на съдебния състав да имат основание да направят съответните научни изводи, те нямат нито задължението, нито правото да сторят това. При положение, че за направата на определени фактически изводи са нужни специални познания, съгласно чл. 144 ал.1 от НПК е необходимо използването на експертни познания и назначаването на експертиза.
Експертизата е специфичен способ за доказване в наказателния процес. При нея от едни известни факти – в случая брой рани по тялото на жертвата и техния външен вид, както и описание на раневите канали, с използването на специални знания /от техниката и науката/ се правят изводи за разстоянието, от което са произведени изстрелите и положението между жертвата и стрелеца при произвеждането на изстрелите. Съдът е длъжен винаги, когато констатира, че са постъпили нови доказателства по делото, които му дават основание да се усъмни или да изрази несъгласие с депозирано експертно заключение, да назначи допълнителна или повторна експертиза /чл. 153 от НПК/. Вярно е, че съгласно чл. 154 от НПК експертното заключение не е задължително за съда и че съгласно ал.2 при несъгласие с него съдът е длъжен да се мотивира. Изложеното в мотивите на л. 46-л.48 от въззивното решение, обаче, не може да бъде прието като мотиви за несъгласие на съда, тъй като то не съдържа само фактически и правни аргументи, но и специални технически и научни познания. Последните принципно са присъщи само на експертите, които следва да изготвят писмено заключение, отговарящо на изискванията на чл. 152 от НПК. Само тогава то може да стане достояние на страните, да бъде изслушано, да бъдат задавани въпроси на изготвилите го експерти и да се изслушат становища по неговото приемане или не от съда. В конкретния случай съдът е пренебрегнал това свое задължение, като сам е влязъл в ролята на експерт и използвайки технически и научни медицински данни, е направил свои фактически изводи, а именно: наранявания от 1 до 6 в тялото на П. са входни огнестрелни наранявания, а тези от 7 до 9 – изходни. Констатираното представлява нарушение на процесуалните правила, което принципно би следвало да бъде прието за съществено. В конкретния случай настоящият касационен състав счита, че допуснатото нарушение не е съществено и не налага връщането на делото за ново разглеждане. Това е така, тъй като съгласно СМЕ на труп и на комплексната СМЕ и балистична експертиза безспорно е установено, че смъртта на И. П. е резултат от изстрела, причинил рана № 3 - несъвместимо с живота нараняване на сърцето.
Безспорно е прието от съдебните инстанции въз основа на експертните заключения и свидетелските показания, че тази рана е входящо нараняване, причинено при фронтално разположение на стрелеца /подсъдимия/ и пострадалия /И. П./, както и, че другите огнестрелни рани не са относими към генезата на смъртта. По този въпрос страните не са имали спор до момента. След като е изяснен по несъмнен начин механизмът на причиняване на смъртоносното увреждане, то въпросът за действията, с които подс. Д. е умъртвил пострадалия П. са изяснени по начина, изискуем от чл. 303 ал. от НПК. Разбира се, от значение за фактологията на инцидента имат и нараняванията под №№ 7-9, но след като те не са смъртоносни, те не са относими пряко към причината за смъртта. Следователно, допуснатото нарушение на процесуалните правила от въззивния съд, касаещо изводите му относно характера на наранявания с №№ 7-9 по тялото на пострадалия, в конкретния случай не се оценява като съществено, тъй като допускането му от въззивния съд не засяга изводите за съставомерността на деянието.
В пледоарията пред ВКС на повереника адв. К. /ВКС не обсъжда този довод, посочен в просрочената касационна жалба/ се сочат нарушения при провеждане на процедурата по чл. 371 т. 1 от НПК от първоинстанционния съд. Посоченото възражение на представителя на частното обвинение е било наведено и пред контролираната инстанция и по мнение на настоящия съдебен състав е получило подробен и мотивиран отговор в мотивите на въззивния съдебен акт /л. 138, л. 139 и л. 194/. Извършената проверка на касационния съд не констатира да е било допуснато нарушение на разпоредбите на процесуалния закон при протичане на производството пред първата инстанция по реда на съкратеното съдебно следствие на основание чл. 371 т. 1 от НПК, което да обуславя наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК. С писмена молба /л.50/ защитата на подс. Д. е изявила желанието му за провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.1 от НПК, като е заявила желание да се разпитат само свидетели под №№ 1 и 2 и част от експертите, а по отношение на останалите лица, включени в списъка за призоваване към обвинителния акт е изразила воля да не се разпитват в съдебно заседание, а съдържанието на протоколите за техните разпити да се използват при постановяване на присъдата.
В съдебно заседание, проведено на 19.12.2016 г. /л. 55/, прокурорът е изразил позиция за желание за непосредствен разпит на свидетелите под №№ 1-6 и 10, което в следващото съдебно заседание /л.75/ е променил, като е поискал разпит само на свидетелите под №№1 и 2 /М. П. – майка на пострадалия и конституирана в същото съд. заседание като частен обвинител и граждански ищец, и С. П. – брат на пострадалия/. От протокола от проведеното съдебно заседание на 18.01.2017 г. е видно, че първостепенният съд, по инициатива на подсъдимия и неговите защитници, и при изразено съгласие на страните по реда на чл. 371 т. 1 от НПК, с нарочно определение по чл. 372 ал. 3 от НПК е одобрил изразеното съгласие да не се провежда разпит на вещите лица, както и на всички свидетели, освен тези под №№ 1 и 2, както и четирима други свидетели, посочени в списъка към обвинителния акт под №№ 3, 5, 6 и 10, които съдебният състав по собствена инициатива, независимо от съгласието на страните да не бъдат разпитвани в съдебно заседание, е допуснал до непосредствен разпит. Провеждането на съдебното следствие при условията на чл. 371 т. 1 от НПК не лишава съда от възможност да събира доказателства при неизяснена в пълнота фактическа обстановка.
Следва да се отбележи, че и при посочената диференцирана процедура в пълна степен намира приложение основното начало на наказателния процес за разкриване на обективната истина, поради което съдът не е освободен от задължението си да положи максимални усилия за това, като изпълни задълженията си по чл. 107 ал. 2 и 3 от НПК. Макар Глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371 т. 1 от НПК да предвижда възможност да се съкрати съдебната фаза на процеса, като не се провежда съдебното следствие или то бъде значително съкратено, тя не освобождава съда от задължението му да постигне необходимия баланс между бързината на производството и задължението за разкриването на обективната истина по чл. 13 ал. 1 от НПК. Не би могло да се поддържа успешно тезата, че щом страните в съдебната фаза са постигнали съгласие да не се разпитват определени свидетели, посочени с обвинителния акт, то на това съгласие корелира задължение на съда да го одобри.
Съдът е суверенен в правото си да преценява процесуалната издържаност, задълбоченост и пълнота на протоколите за извършени разпити на досъдебната фаза на наказателното производство и при необходимост да проведе личен и непосредствен разпит на определени свидетели, по отношение на които намира, че следва да стори това в изпълнение на задълженията си по чл. 13 и чл. 14 ал.1 от НПК. За разлика от хипотезата на провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК, при която подсъдимият изцяло признава фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, при хипотезата на чл. 371 т.1 от НПК тези факти не са признати от подсъдимия, което означава, че съдът носи отговорност да установи дали те са се осъществили или не и дали това е станало точно по начина, описан в обвинителния акт, с всички средства и способи на доказване, дори и тогава, когато страните бездействат / аргумент от чл. 107 ал.2 от НПК/. С оглед на изложеното, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила с отказа си да одобри съгласие по чл. 371 т. 1 от НПК да не се провежда разпит на свидетелите-очевидци Н. Г., Г. Г., С. К. и Д. С. /първите трима разпитани в съдебно заседание на Окръжен съд - Бургас на 14.02.2017 г., а св. С. - на 26.05.2017 г./, което е мотивирал на л. 76 гръб от НОХД, което напълно се споделя от настоящата инстанция по причините, изложени по-горе. Не е допуснато аргументираното от повереника адв. К. процесуално нарушение, че с това си определение съдът е изразил предубеденост по доказателствата. И четиримата свидетели, допуснати до личен разпит в съдебната фаза, са свидетели-очевидци на инкриминирания инцидент, които чрез показанията си са в позиция да допринесат за максималното изясняване на фактите, свързани с предмета на доказване по делото, каквито са и съображенията на първоинстанционния съд, за да прецени необходимостта да извърши техен непосредствен разпит.
В определението не се съдържат съображения, които да поставят под съмнение убедеността на състава на съда относно достоверността или не на тези показания, нито дали фактите, за които са свидетелствали свидетелите, са се осъществили или не. Съдът не е сторил нищо повече от това да постанови мотивирано определение по чл. 372 ал.3 от НПК /какъвто трябва да бъде всеки съдебен акт/, но в тези мотиви липсва каквато и да е предубеденост по доказателствата. Не намира опора нито в закона, нито в съдебната практика твърдението на адв. К., че съдът е длъжен първо да разпита онези свидетели, за които страните са поискали това, а едва след това да прецени дали по свой почин да събира доказателства или не. Съгласно цитираната по-горе норма, съдът с определение одобрява изразеното съгласие на страните, но само ако съответните действия по разследването са извършени при условията и по реда, предвидени в НПК. След като съдът счита, че обстоятелствата, за които определени свидетели са дали показания, не са били изяснени в достатъчна степен, това означава, че техните разпити на досъдебната фаза не са проведени пълноценно и задълбочено, така, както изисква чл. 139 ал.5 и ал.6 вр. чл.138 ал. 4 и 5 от НПК. Това не само му дава право, но и го задължава да извърши личен и непосредствен разпит на тези свидетели, което означава, че не би могъл да одобри постигнато съгласие между страните да не се провежда разпит именнo на тези свидетели. Именно произнасянето по чл. 372 ал.3 от НПК е процесуалният момент, в който съдът трябва да вземе становище по този въпрос.
След като законът задължава съдът да постанови определение с определено съдържание, не може да се твърди, че изпълнявайки това си процесуално задължение, съдът е допуснал нарушение на това процесуално правило. Друг би бил въпросът, ако съдебният състав е мотивирал съдебния си акт със съображения, с които би изразил предварително отношение към достоверността на показанията на свидетелите, каквото в настоящия случай категорично не е налице. Недоумение буди в настоящия състав аргументът на същия повереник, че в тази хипотеза съдът е следвало първо да разпита тези свидетели, за които страните са постигнали съгласие да бъдат разпитани в съдебната фаза, а едва след това – тези, чиито разпит е допуснал по свой почин. След произнасяне на определението по чл. 372 ал. 3 от НПК в съдебното заседание на 18.01.2017 г. повереник на частния обвинител и граждански ищец е направил искане да бъдат разпитани майката и наследник на пострадалия - св. П., както и неговият брат - св. С. П., което е сторено в същото съдебно заседание /л. 77- л. 79/. Едва след това – на 14.02. и 26.05. 2017 г., са разпитани свидетелите Г., Г., К. и С., за които съдът не е одобрил съгласието на страните да не бъдат разпитвани в съдебната фаза. Дори това да не беше така, следва да се отбележи, че няма норма в процесуалния закон, която императивно да предписва кои свидетели в каква поредност да се разпитват.
Съгласно чл. 280 ал.1 от НПК най-напред следва да се разпитат свидетелите, посочени от обвинението, а след това останалите. При необходимост съдът може да промени този ред. В конкретния случай всички допуснати до разпит при провеждането на съкратеното съдебно следствие свидетели са били посочени от прокурора в списъка на лицата за призоваване, т.е – те са свидетели на обвинението и разпитът на който и да е от тях не би накърнил правата на която и да е страна, още по-малко на частния обвинител. Дори и да не бяха такива допуснатите свидетели, то съдът е органът по ръководството и решаването на процеса в неговата съдебна фаза, поради което законодателят му е предоставил възможността да определя реда на провеждането на съдебното следствие, като при необходимост да промени този ред. Ето защо ВКС в настоящия му състав не намира за основателен който и да е от посочените доводи на повереника К. за допуснато съществено процесуално нарушение при провеждането на съкратеното съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т.1 от НПК, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.
Доводите за допуснати нарушения на процесуалните правила, изложени в пледоариите пред ВКС лично от частния обвинител и граждански ищец М. П. и един от поверениците й - адв. К., за нарушаване на процесуалните права на тази страна, са неоснователни. В производството пред първата и въззивната инстанция частният обвинител и граждански ищец П. е участвала лично и със своите упълномощени повереници /адвокати Д., К. и К./ и активно е упражнявала правата си чрез процесуалните си представители. Самата тя, както беше отбелязано по-горе, е била разпитана в качеството си на свидетел от първата инстанция. Нещо повече, видно от съдебния протокол за проведено заседание на 18.01.2017 г., частният обвинител и граждански ищец П. самостоятелно е била изслушана по повод становището й за провеждане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371 т.1 от НПК /л.76/. Самата П., макар и присъствала на всички съдебни заседания по делото, след това не е заявявала лично отношение по фактическите и правни въпроси на делото, вкл. отправяйки свои доказателствени искания.
Видно от приложените протоколи от първоинстанционното и въззивно съдебни производства, частният обвинител и граждански ищец е била активно подпомагана с професионална правна помощ от гореизброените повереници, които не са участвали формално в процеса, били са активни, в т.ч. с отправени доказателствени искания, и няма данни частният обвинител и граждански ищец П. да се е противопоставяла на професионалната им помощ и подкрепа в процеса. При провеждането на съдебните прения пред първата инстанция тя е била изслушана /л. 243/. Неоснователно е твърдението й, че не било зачетено казаното от нея пред апелативния съд. Видно от съдебния протокол на единственото съдебно заседание пред въззивния съд, проведено на 07.11.2017 г., при съдебните прения пред втората инстанция частният обвинител е посочил, че предвид емоционалния момент за него моли съда да изслуша неговите записки. Изложените обстойни аргументи са протоколирани от стр. 25 до средата на стр. 31 от ВНОХД. Доводите й са обсъдени от въззивния съд в решението. При условие, че те съвпадат с тези на поверениците й и на прокурора, съдът не им е дължал самостоятелен отговор, щом като е изложил аргументи, с които е изразил своята позиция по тях. Съдебните инстанции не са длъжни да изброяват всяко възражение на всяка страна в процеса, а имат пълното право по свое усмотрение да групират доводите, още повече в случаите, когато те са еднопосочни, и да им дадат общ отговор. Важното е да бъдат изложени основанията, поради които не се приемат определени аргументи и искания. С тази задача и двете съдебни инстанции са се справили безупречно, поради което не могат да търпят каквато и да е критика от касационната инстанция. Не се констатира въззивният съд да е ограничил в хода на пренията частният обвинител и граждански ищец П. да изрази своята позиция по делото. Видно от съдебния протокол /л.122-125/, нейната пледоария е била по-продължителна от тези на нейните повереници. Ако самата тя или нейните процесуални представители са считали, че съдебният протокол не отразява вярно или в пълнота казаното в съдебно заседание, е следвало своевременно да упражнят правата си по чл. 312 ал.1 от НПК, което те не са сторили. Съгласно чл. 31 ал.1 т.6 от НПК съдебният протокол трябва да отразява „кратко“ съдържание на съдебните прения. Това съдържание трябва да бъде такова, че да отразява позицията на съответната страна или на нейния процесуален представител по основните въпроси от предмета на доказване по делото. Важното е в съдебния акт доводите от пледоарията да са получили надлежен отговор.
В конкретния случай не се оспорва липсата на отговор на повдигнатите от страната въпроси в съдебния акт, а се изразява несъгласие с дадените отговори от страна на съда. С това обаче не са нарушени правата на частния обвинител и граждански ищец по чл. 79 и чл. 87 от НПК. При тези съображения касационната инстанция не намери да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, с което да е ограничено правото на М. П. като страна в процеса.
2. По наведените доводи за нарушение на материалния закон:
В рамките на процесуално законосъобразно установените фактически положения, правилно и съобразно разпоредбите на материалния закон тези факти са квалифицирани като извършено от подсъдимия престъпление по чл. 119 от НК. Установени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. От гласните доказателствени средства - показанията на свидетелите К. и Н. Г., които са преки очевидци на инцидента, обясненията на подсъдимия, показанията на свидетеля С., които са в синхрон и с възприетото от посетителите и персонала на заведението „Омара“, от снимките от видеозаписите на охранителните камери, приложени към техническата експертиза, и иззетото при огледа на местопроизшествието веществено доказателство – нож, намерен в непосредствена близост до пострадалия, е безспорно установено, че произведените от подсъдимия изстрели са в условията на започнало спрямо него от пострадалия П. и незавършено противоправно нападение с нож. Пострадалият внезапно, неочаквано за останалите, е напуснал А.-клуб „О.“, като е сторил това прескачайки верандата на заведението и отправяйки се бързо и право към подсъдимия и свидетелите Г. и К. с викове „Ще ви изкормя! Ще ви изколя!“ и държейки нож в ръка.
Наведените от прокуратурата доводи, че пострадалият П. не е имал заплашително, заканително и демонстративно поведение при излизането си от заведението, а подс. Д. е предприел действия, сочещи подготовка за насилствен конфликтен сблъсък с пострадалия, изчаквайки го извън заведението с готов за стрелба пистолет, са изцяло неоснователни. На първо място, след като пострадалият П. от вътрешността на заведението е забелязал минаващия отвън подсъдим, веднага на бегом е напуснал заведението, като е прескочил верандата в посока наляво от изхода му /в каквато посока е преминал подсъдимия/, озовавайки се на пътеката, където са се намирали Д. и придружаващите го свидетели К. и Н. Г., отправяйки на висок глас заплахи за телесната неприкосновеност на последните и с нож в ръка. Установено е по делото, че автомобилът, с който П. и свидетелите Г. и С. са пристигнали в клуб „Омара“, е бил паркиран точно пред сградата, леко вдясно от входа. Въпреки това, пострадалият не е тръгнал към автомобила, за да напусне мястото, на което е било възможно възникването на конфликт предвид развилите се отношение между него и подс. Д. същия и предходния ден, а целенасочено е последвал последния и спътниците му в посоката, в която те са преминали.
С поведението си пострадалият П. ясно и демонстративно е манифестирал желанието си за разправа с подсъдимия, заплашвайки го словесно и с оглед наличието на нож в ръката си, безспорно е афиширал намерението си за нападение и нанасяне на телесни увреждания, каквито всъщност ден по-рано е бил нанесъл на Д. с гумен чук /довели по-късно до оперативна интервенция/. Извършените от пострадалия действия са били провокативни и заплашителни, очевидно са целели реално и непосредствено нападение срещу подсъдимия и неговите спътници, които по никакъв начин към онзи момент не са предизвикали подобна реакция. Въпреки липсата на реализирано нараняване на подсъдимия или на някого от съпровождащите го лица, правилно предходните инстанции са приели, че действително е била налице реална и непосредствена опасност от застрашаване живота и здравето на подсъдимия и двамата придружаващи го свидетели, предотвратена единствено от изстрелите, произведени от подс. Д., срещу пострадалия П.. В тази връзка, отчетени от инстанциите по същество са и близкото един от друг разстояние между двамата участници в инцидента при произвеждането на първия изстрел (около 7-10 метра), което при бързото движение на пострадалия към подсъдимия е било преодолимо за кратко време, както и агресивният нрав на пострадалия особено при употребата на наркотични вещества /каквито са били установени в кръвта му/, и непредвидимостта на агресивното му поведение и склонността му към саморазправа. За основателното възприемане на нападението на П., като реална и непосредствена опасност за живота и телесната неприкосновеност са допринесли и предхождащите случилото се събития ден по-рано, а именно: нанесеният на подсъдимия от пострадалия удар с гумен чук в областта на кръста /при условие, че е знаел за претърпяната от подсъдимия бъбречна трансплантация/ и инцидентът пред магазин „М.“, където П. /държейки нож в ръка/ и придружаващият го свидетел Г. направили опит да нападнат подс. Д. и свидетеля П., които успели да избегнат нападението, като се скрият в магазина.
При така установените факти основателно е прието от съдебните инстанции, че подс. Д. е бил в правото си да осъществи активни действия в своя защита, произвеждайки изстрел срещу пострадалия, които действия са били спонтанни, а не предварително обмислени и преднамерени. Обосновано въззивният съд е приел за установено, че защитата срещу пострадалия е била прекомерна, тъй като очевидно не е съответствала на характера, естеството и опасността от нападението, тъй като подсъдимият Д. е произвел не един, а шест изстрела в тялото на пострадалия. Доколкото целта на действията при неизбежната отбрана е отблъскване, преустановяване на започнатото нападение, то изстрелването на шест куршума от толкова близко разстояние в тялото на П., прави явно несъответна защитата на подсъдимия. От гласните доказателствени средства по делото – показанията на свидетелите-очевидци, несъмнено се установява, че след първия изстрел срещу П., той е започнал да прикляква и да се навежда към земята, свидетелят Г. е започнал да бяга, а свидетелят С. се е скрил, което сочи, че нападението е било преустановено и такова на практика вече не е съществувало. Въпреки това, подсъдимият е продължил да стреля, виждайки че пострадалият в действителност не би могъл да осъществи замисленото нападение с нож. Всеки следващ произведен изстрел е бил излишен, ненужен и явно несъответстващ на вече отблъснатото нападение. От заключенията на вещите лица по СМЕ на труп, КСМЕ и балистичната експертиза е видно, че рана № 3 /нараняване в сърдечната област/ е довела до бързата и неминуема смърт на пострадалия. В случая, е налице явно несъответствие между предприетото от П. нападение с нож, придружено с вербални заплахи, и активните действия на подсъдимия за защита, който с първия изстрел вече е бил отблъснал нападението и то е било очевидно прекратено, но въпреки това е продължил да стреля в тялото на П.. Поради това активните действия за защита, реализирани от подс. Д., правилно, съобразно разпоредбите на закона и в синхрон с трайната съдебна практика, от обективна и субективна страна са квалифицирани като убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежна отбрана по чл. 119 от НК.
Несъответно на установените факти по делото е твърдението на прокуратурата за наличието на предварителна подготовка и намерение у подсъдимия за силов сблъсък, а не за разговор, тъй като подсъдимият бил изчакал П. пред заведението с пистолет в ръка. От доказателствения материал по делото не се установява да е налице предварителна подготовка или план за физическа разправа от страна на подсъдимия спрямо пострадалия, а напротив, в опровержение на твърдяното от държавното обвинение е констатирано, че подсъдимият и свидетелите К. и Г. са търсили единствено контакт с пострадалия, с цел провеждане на разговор за предходните събития, изясняване на взаимоотношенията и връщане обратно на взетите от П. мобилни телефони на подсъдимия и ключове от лек автомобил, собственост на свидетеля Е. Г.. Безспорно от гласните доказателствени средства и записите от охранителните камери, приложени към техническата експертиза, се установява, че подсъдимият и придружаващите го свидетели въобще не са влезли в Арт клуб "О.“, дори не са се приближили до входа, а са взели решение да се оттеглят, тъй като времето и мястото не били подходящи за провеждане на разговор с пострадалия. В подкрепа на това са и разпечатките от изходящите повиквания от мобилния телефон на свидетеля Н. Г., от които е видно, че той се е опитал да телефонира на П.. С категоричност по делото е установено, че пострадалият, забелязвайки подсъдимия, на бегом е излязъл от заведението, като е прескочил верандата, насочвайки се наляво пряко към подсъдимия и придружаващите го, с нож в ръка и заплашвайки ги вербално.
С провокативното си поведение пострадалият П. демонстративно е изразил желанието си за разправа с подсъдимия. В тази връзка, правилно от предходните инстанции е прието, че независимо че подсъдимият е бил засегнат от агресивното поведение на пострадалия, това не дава основание да се приеме, че той е търсил саморазправа и е имал преднамерено и демонстративно намерение да предприеме убийството на дългогодишния си приятел, с който към онзи момент били в обтегнати отношения. По делото липсват доказателствени източници, които да са в подкрепа на заявеното от прокуратурата за целенасочено решение у подсъдимия за физически сблъсък с пострадалия. Активно действащото лице в случая е бил пострадалият, а не подсъдимият.
Аргументирани доводи за приложението на чл. 12 ал. 4 от НК – превишаване на пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение, са били правени от защитата на подсъдимия и пред двете предходни инстанции. Същите са обстойно и задълбочено обсъдени в мотивите към първоинстанционната присъда и въззивното решение и правилно са били приети за неоснователни, с което настоящият съдебен състав се солидаризира. Прилагането на тази норма е допустимо, само когато уплахата и смущението са последица от психически стрес в резултат на внезапни и неочаквани действия от страна на пострадалия, предприел нападението. Силната уплаха и смущението представляват такова психическо състояние, при което значително се намалява и ограничава възможността на дееца правилно да възприема и да оценява обстановката и адекватно да се защитава в пределите на неизбежната отбрана. Те корелират със спонтанно, внезапно чувство на страх, предизвикано от неочакваното нападение и отразило се по този начин на отбраняващия се, който не е имал време спокойно да обмисли и да възприеме цялостната обстановка около него.
Заявената от защитниците на подсъдимия претенция за наличие на силна уплаха и смущение у подсъдимия, е изцяло несъстоятелна. Безспорно от комлексната психолого-психиатрична експертиза е видно, че подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, имал е нормално протичащ абстрактно-логически мисловен процес и е бил годен да възприема и преценява различни факти и обстоятелства. Този извод кореспондира изцяло и с приетото по делото заключение по повторната комлексна психолого-психиатрична експертиза, от което се установява, че към момента на извършване на деянието подсъдимият Д., не се е намирал в състояние на уплаха и смущение, което да е намалило или ограничило възможностите му да възприема и оценява действителната обстановка. Следователно той е имал способността да контролира собственото си поведение и да избира какви действия да предприема. Пред съдебния състав на първата инстанция вещите лице по повторната КППЕ /л. 187/, са поддържали представеното заключение, като отново са потвърдили същите крайни изводи, че подсъдимият към момента на осъществяване на деянието не е бил в особено състояние на уплаха или смущение, което да е ограничило в значителна степен възможностите му да прецени обстановката.
Вещите лица са уточнили, че изложеното в отговора по т. 3 от писменото заключение /в който сочат, че във времето след инцидента до арестуването освидетелстваният се е чувствал силно напрегнат и изплашен, но не е изпаднал в състояние на прострация или сън/ се отнася единствено до състоянието на подсъдимия в рамките на времевия период след инцидента и до арестуването на подсъдимия, тъй като за това време са имали обективни данни за преценка, изхождащи от свидетелските показания, а уплахата, за която твърди подс. Д., че е изпитвал преди и по време на извършването на деянието, е хипотетична и е единствено по данни на освидетелствания. Тези експертни изводи се подкрепят и от показанията на свидетеля Н. Г., от които се установява, че преди деянието подсъдимият последователно и подробно му е разказал за случката пред магазин „М.“, като двамата са обсъждали и влошените вече взаимоотношения между пострадалия и Д., че предвид невъзможността за осъществяване на телефонен разговор с П., са взели решение да го потърсят в града и да проведат личен такъв. Когато подсъдимият видял местонахождението и обкръжението на П., решил, че не е било подходящо времето и мястото за провеждане на разговор, и заедно със свидетелите К. и Г. предприели действия по отдалечаване от верандата на заведението. Тези действия предполагат реална и адекватна преценка на ситуацията и последователност при взетото решение, а не на наличен страх.
Не е налице превишаване пределите на неизбежната отбрана поради уплаха и смущение, когато деецът е очаквал нападението, какъвто се явява настоящия случай. Предвид дългогодишните приятелски отношения между П. и подсъдимия, последният е бил добре запознат с избухливия и невъздържан нрав на П., както и че той винаги е ходил въоръжен с нож. Предшестващите инкриминираното деяние събития неминуемо са сочели на очаквана последваща агресивна реакция и нападение от страна на пострадалия, независимо от мястото и времето. В действителност, неочаквано и изненадващо е било единствено конкретното нападение от страна на пострадалия, прескачайки верандата и насочвайки се на бегом към подсъдимия с нож в ръка, но проявената агресия срещу него не е била неочаквана, а предвидима. Въпреки това, подсъдимият не е изпитал твърдените от защитниците му силна уплаха и смущение, той е осъзнал и възприел прякото и непосредствено нападение, насочено срещу него, като веднага е предприел активна защита с цел запазване живота и телесната си неприкосновеност, стреляйки по П.. Подсъдимият адекватно и логично е преценил и се е ориентирал в обстановката, в която се е намирал.
Наведеното възражение от прокуратурата за наличието на квалифициращия признак „по начин и средства, опасни за живота на мнозина“ с аргумент, че в близост до пострадалия са били свидетелите Г. и С., чиито здраве и живот са били застрашени от стрелбата, не е основателно. За да е налице квалифициращият признак по чл. 116 ал. 1 т. 6 от НК не е достатъчно употребеното средство да е изначално опасно за живота на мнозина, а е необходимо такава опасност за мнозина да е съществувала реално в конкретния случай. От съвкупния анализ на доказателствения материал по делото и по-конкретно от гласните доказателствени средства, несъмнено е установено, че на мястото на инцидента, на пътеката до остъклената веранда на заведението са се намирали подсъдимият, пострадалият /зад когото непосредствено е вървял свидетелят Г./, и по-назад от тях свидетелят С., който след първия изстрел се е скрил зад вратата на верандата, където опасността за него вече не е била налице. Свидетелите Г. и К. са се намирали зад стрелящия подсъдим – посока, обратна на тази на произвеждане на изстрелите, които са били насочени само към пострадалия, а не са били безразборни, поради което опасност за живота и здравето им не е съществувала. Такава не е била налице и за персонала и клиентите на заведение „Омара“, които едва след приключване на инцидента са разбрали за него. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че правилно въззивният съд е приел заявената от държавното обвинение претенция за наличието на реална опасност за живота на мнозина, за неоснователна.
3. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание:
Аргументирано въззивният съд е определил санкцията на подсъдимия за извършеното престъпление по чл. 119 от НК при превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства, а именно наказание лишаване от свобода за срок от 4 години. Не се констатира наложеният размер на наказанието да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. При индивидуализацията на последното апелативният съд е взел предвид установените по отношение на подсъдимия смекчаващи обстоятелства – чистото му съдебно минало /настъпила реабилитация по право/, тежкото му здравословно състояние, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина и в двете фази на наказателния процес. Предходната инстанция правилно е отчела като отегчаващо отговорността обстоятелство, многобройните и тежки по естеството си причинени на пострадалия наранявания, предизвикани от шестте последователни изстрела. Настоящият съд не може да не се съгласи с извода за необходимост от отчитане на употребата на наркотично вещество от подсъдимия като отегчаващо обстоятелство. Макар да липсват доказателства, че той е бил под въздействието му към момента на осъществяване на деянието, то безспорно е установено при извършената физико-химическа експертиза. Дори употребата на наркотик да е станала след деянието /каквито обяснения дава подс. Д./, то това обстоятелство също характеризира неговата личност в негативен аспект, доколкото се касае до употребата на забранено наркотично вещество.
При определяне на наказанието съдът е съобразил както високата степен на обществената опасност на деянието, с оглед обществените отношения, които се засягат с него, многобройността и интензивността на изстреляните куршуми в тялото на П., което се е случило в непосредствена близост до остъклена веранда на заведение с множество посетители, така и завишената степен на обществена опасност на дееца. Взети са предвид и провокативното, агресивно и демонстративно поведение на пострадалия, упоритостта му за саморазправа с подсъдимия, обективирани по време на двете нападения преди инкриминираното деяние, както и влошените взаимоотношения между тях. Не се установяват нови или неотчетени от апелативния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, които биха довели до намаляване на наказанието, поради което и не може да бъде удовлетворена претенцията на защитата за определянето му при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства.
Влошеното здравословно състояние на подсъдимия не се явява фактор с водещо значение, който да доведе до допълнително облекчаване на наказателно-правното му положение в повече от това, което вече инстанциите са отчели. Подобен подход би бил проява на едно прекомерно и неоправдано снизхождение, за което не са налице нито законовите, нито моралните основания, още повече, че подс. Д., въпреки пълното съзнание за здравословното си състояние, съзнателно е попадал в кризисни ситуации. Съгласно Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и Наредба № 2 за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, са налице редица правила и гаранции, даващи възможност на подсъдимия да получава необходимите медицински грижи в съответното пенитенциарно заведение. Поради това, няма основание за ревизия на въззивния съдебен акт и съответно за намаляване размера на наложената с него санкция. Определеното на подсъдимия Д. наказание от четири години „лишаване от свобода“ е справедливо, съответно на обществената опасност на деянието и на дееца и ще изпълни целите на специалната и генерална превенции.
Правилно и законосъобразно при индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание за престъплението по чл. 339 от НК второинстанционният съд е отчел като смекчаващи отговорността обстоятелства същите факти, съобразени при определяне на наказанието за престъплението по чл. 119 от НК, и е констатирал липсата на отегчаващи такива. Въззивната инстанция е взела предвид, че с незаконно притежаваното огнестрелното оръжие и боеприпаси е реализирано и друго престъпление, което е завишило обществената опасност на деянието. Наложеното наказание лишаване от свобода за срок от 3 години е отмерено при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, под средния, към минималния предвиден в закона размер, и се явява справедливо и отговарящо на целите, визирани в нормата на чл. 36 от НК. Съобразно разпоредбите на закона, доколкото двете престъпления са осъществени в реална съвкупност, е определено едно общо най-тежко наказание от 4 години лишаване от свобода.
4. По доводите в жалбата на подсъдимия за явна несправедливост на размера на уважения граждански иск:
Липсва основание въззивният съдебен акт да бъде ревизиран и в гражданко-осъдителната му част. Апелативният съд е съобразил всички обстоятелства, имащи значение към правилното отмерване на понесените от М. П. неимуществени вреди и законосъобразно е определил размера на последните на 100 000 лева, като обосновано е отхвърлил иска до пълния му размер от 300 000 лева като неоснователен. Изложени са подробни и убедителни съображения в тази насока, с които ВКС напълно се солидаризира.
Така посоченият размер, определен с оглед вътрешното убеждение на съда за критерия за справедливост, съответства на константната съдебна практика и е достатъчен да възмезди болките и страданията на една майка от безвъзвратната загуба на детето й, които несъмнено ще търпи до края на живота си. Правилно при определянето на съответното дължимо обезщетение и двете предходни съдебни инстанции са взели предвид и съпричиняването от пострадалия П., който с поведението си е предизвикал осъществяване на деянието от подсъдимия, след като сам противоправно е предприел нападение, с нож към Д.. В този смисъл въззивният съд се е съобразил с нормата на чл. 52 от ЗЗД и не може да бъде упрекнат в определяне на несправедливо или занижено обезщетения.
Основателно е искането на частния обвинител и граждански ищец М. П. да й бъдат присъдени направените пред касационната инстанция разноски, представляващи адвокатското възнаграждение за упълномощените от нея трима повереници - на по 3 000 лева за адв. М. К. и адв. Д. К. и на 1 500 лева на адв. К.. Общият им размер от 7 500 лв. следва да бъде възложен в тежест на подсъдимия Д..
С оглед изложените съображения ВКС не констатира предходните инстанции да са допуснали сочените в протеста и жалбите нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебните си актове, които да са довели до неправилно приложение на материалния закон, както и не е налице явна несправедливост на наложеното наказание.
Предвид изложените аргументи, настоящият съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за намеса в атакувания съдебен акт, поради което той следва да бъде оставен в сила.
Водим от това и на основание чл. 351 ал. 1 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 197 от 05.02.2018 г. на Апелативен съд - Бургас, постановено по ВНОХД № 227/2017 г.
ОСЪЖДА подсъдимия Д. Г. Д. да заплати на частния обвинител и граждански ищец М. И. П. направените от нея разноски пред настоящата инстанция в размер на 7 500 /седем хиляди и петстотин/ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец М. И. П., адв. В. К., срещу въззивно решение № 197 от 05.02.2018 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по ВНОХД № 227/2017 г.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.