Р Е Ш Е Н И Е
№381
София, 25.10.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи септември през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 37 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. М. П., чрез пълномощника му адвокат Д. Д., против решение от 17.07.2009 г., постановено по гр.д. № 211 по описа за 2009 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решение от 27.02.2009 г. по гр.д. № 147 от 2008 г. на Районен съд-Монтана за отхвърляне на предявения от П. М. П. против А. И. А., Й. П. А. и И. Г. С. иск по чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване на ½ ид.ч. от описаната двуетажна еднофамилна жилищна сграда за сумата 17343.50 лв., представляваща ½ част от цената по договора за покупко-продажба, извършен с нотариален акт № 168, том ХХІІІ, д. № 4018 от 20.12.2007 г. на нотариус Б. П., рег. № 113 при НК с район на действие на Районен съд-Монтана.
В касационната жалба са наведени доводи за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата, необоснованост и неправилно приложение на материалния закон с оглед извода на съда, че правата на ищеца П. П. са придобити чрез давностно владение от А. А.. Иска се отмяна на атакуваното решение и уважаване на предявения иск, като се възстановят направените по делото разноски, съгласно приложен списък.
Ответниците по касационната жалба А. И. А. и Й. П. А. оспорват същата, а И. Г. С. не е изразила ставище.
С определение № 470 от 10.05.2010 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поради наличието на противоречиво разрешаван правен въпрос относно това дали съсобственика, упражняващ фактическата власт, следва да демонстрира спрямо неползващия съсобственик намерението си да владее имота изцяло за себе си.
По настоящото дело въззивният съд е установил, че през 1995 г. на П. М. П. и на А. И. А. е учредено право на строеж за 15 жилища, от които три за учредителите на правото на строеж и 12 за приемателите-строители. През същата година е разработен архитектурния проект, издадено е разрешение за строеж и е започнало строителството. На 29.03.1996 г. А. И. А., действащ като едноличен търговец е сключил предварителен договор[населено място] С. за покупко-продажба на процесната сграда, която продавачът се е задължил да построи до края на юни 1997 г. През месец декември 2007 г. А. И. А. е признат за собственик на сградата на основание учредено право на строеж и давностно владение и с договор от 28.12.2007 г., заедно със съпругата му са я продали на И. Г. С.. При горните факти съдът е приел, че в края на 1997 г. собственици на построените в резултат на реализираното право на строеж сгради са станали П. П. и А. А.. Възприел е мотивите на районния съд, че от построяването на процесната сграда през месец май 1997 г. до месец декември 2007 г. А. А. не само е изградил със собствени средства процесната сграда, но и е упражнил явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху нея, манифестирайки намерението си, че свои имота за себе си. В мотивите на съда липсват съображения дали и по какъв начин завладяването на целия имот от А. А. е демонстрирано на П. П., т.е. прието е, че не е необходимо подобно демонстриране.
Според решение № 169 от 17.03.2006 г. по гр.д. № 754/2005 г. на ВКС, І г.о., за да бъде придобита цялата вещ само от ползващия я съсобственик по давност, е необходимо същият да манифестира спрямо неползващия съсобственик намерението си да упражнява фактическата власт върху вещта не по смисъла на чл.31 ЗС, а само и изключително за себе си, считайки я изцяло за своя.
Правилна е практиката по приложеното към касационната жалба и посочено по-горе съдебно решение. За да се отговори на поставения въпрос следва да се направи разграничение между двете хипотези на упражняване на фактическа власт, съответстваща по съдържание на определено вещно право, на които законът придава правна релевантност – държане и владение. Разликата между двете е в субективния елемент от фактическия състав, т.е. в намерението, с което се упражнява фактическата власт – владелецът свои вещта, а държателят няма намерение за своене. Съгласно чл.79, ал.1 ЗС може да бъде придобито вещно право въз основа на осъществявано десетгодишно владение, което следва да е явно и необезпокоявано. Според презумцията на чл.69 ЗС предполага се, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумцията на чл.69 ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл.79, ал.1 ЗС.
В хипотезата на съпритежание на вещно право е налице регламентация на вътрешните отношения между съсобствениците във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ - чл.30-чл.32 ЗС. Съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, а следователно този който ползва вещта, е придобил фактическата власт на правно основание, поради което се явява държател на правата на останалите съсобственици, а съответно за да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в намерението си чрез действия, които отричат правата им.
По основателността на касационната жалба:
Въззивното решение е процесуално допустимо, но е необосновано и неправилно.
Съдът е сезиран с иск по чл.33, ал.2 ЗС, предявен от П. М. П. против А. И. А., Й. П. А. и И. Г. С. за изкупуване на ½ ид.ч. от недвижимия имот, за който е сключен договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 168, том ХХІІІ, с. № 4018/20.12.2007 г. на нотариус Б. П.. Ответниците А. И. А. и Й. П. А. са оспорили иска с твърдение, че първият от тях е построил процесната сграда, от който момент я владее и съответно по време на брака си са придобили правата на ищеца. Ответника И. Г. С. е оспорила иска с твърдения, че ищецът и първите двама ответници не са съсобственици.
Безспорно по делото е, че с нотариален акт № 85, том ІІІ, дело № 876/1995 г. в полза на П. М. П. и А. И. А. е учредено право на строеж за петнадесет жилища, като приемателите-строители да станат собственици на дванадесет от тях, включително и процесната сграда. Разрешението за строеж въз основа на одобрените проекти е издадено на 13.11.1995 г. На 29.03.1996 г. между А. И. А. и И. Г. С. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесното жилище с гараж. С нотариален акт № 48, том ХХІ, рег. № 33540, дело № 3516/2007 г. на нотариус рег. № 113 с район на действие Районен съд Монтана А. И. А. е признат за собственик на процесната сграда, придобита на основание право на строеж и давност и с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 168, том ХХІІІ, рег. № 36674, дело № 4018/2007 г. на същия нотариус е прехвърлил имота на И. Г. С. за сумата 34687 лв.
Спорът по делото е свързан с наведеното от ответниците А. възражение за придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС. Преценката налице ли е съсобственост е част от спорния предмет по иска по чл.33, ал.2 ЗС, като съдът се произнася по този елемент на фактическия състав на правото на изкупуване в зависимост от наведените от страните твърдения и възражения. В този смисъл неоснователна е поддържаната във възражението по чл.276 ГПК на А. А. и Й. А. теза, че е недопустимо да се разглежда спор за собственост, доколкото няма предявен нарочен иск за това и за недопустимост на исковото производство, а съответно и на въззивното решение.
В настоящия случай с оглед твърденията на страните, в тежест на ответниците А. А. и Й. А. е да докажат, че са завладели правата на ищеца П. П., като намерението им е намерило външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на съсобственика и съответно са ги придобили след изтичането на десетгодишния давностен срок. Към момента на възникване на съсобствеността – изграждането на обекта в груб строеж – фактическата власт се е упражнявала от А. А., който е реализирал строителството. С оглед даденото по-горе тълкуване същият е бил държател на правата на другия съсобственик П. П.. За да почне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо да докаже, че чрез явни действия е отрекъл правата на съсобственика си, т.е. че явно ги е завладял. Подобни доказателства по делото не са ангажирани – разпитаните свидетели установяват само, че строителството е осъществено само от А. А., както и заплащането на консумативните разноски и данъците за построените сгради и разходите на поддръжката им. Касае се за действия в изпълнение на поети договорни задължения /по построяване на сградите/ и търпими действия, които не отричат правата на другия съсобственик, като отношенията между съсобствениците във връзка с такива действия са регламентирани в чл.30, ал.3 ЗС. Следователно осъществяваното от А. А. владение е било опорочено /не е било явно/ и не е могло да доведе до придобиване по давност на правата на съсобственика П. П..
Към момента на изповядване на договора за покупко-продажба от 20.12.2007 г. по нотариален акт № 168, том ХХІІІ, д. № 4018 от 20.12.2007 г. на нотариус Б. П., рег. № 113 при НК с район на действие на Районен съд-Монтана процесното жилище е било съсобствено между П. П. и А. А.. Безспорно е, че на ищецът не е предлагано изкупуване съгласно чл.33, ал.1 ЗС. Липсват и доказателства да е изтекъл преклузивния срок за предявяване на иска по чл.33, ал.2 ЗС. От показанията на свидетеля Н. Н. се установява само, че ищецът е знаел за някаква сделка и че има издаден нотариален акт на един от собствениците, но липсват данни, че разговорът е касаел именно процесния договор за покупко-продажба.
С оглед горните изводи, въззивното решение следва да бъде отменено като необосновано и неправилно и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи иска по чл.33, ал.2 ЗС при условие, че П. П. заплати на И. С. в едномесечен срок от влизане в сила на решението сумата 17343.50 лв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответните следва да възстановят направените от ищеца разноски в съдебното производство в размер на 4248.07 лв.
По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 17.07.2009 г., постановено по гр.д. № 211 по описа за 2009 г. на Окръжен съд-Монтана и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПУСКА, на основание чл.33, ал.2 от ЗС, по иска предявен от П. М. П., ЕГН [ЕГН],[населено място], [улица], вх.В, ап.32 против А. И. А., ЕГН [ЕГН], Й. П. А., ЕГН [ЕГН], двамата от[населено място], ж.к.”П.” бл.33, ап.4 и И. Г. С., ЕГН [ЕГН],[населено място], ж.к.”П.” бл.6, вх.Б, ап.25, И. от страна на П. М. П. на ½ /една втора/ идеална част от двуетажна еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 60 кв.м., с идентификатор 48489.9.79.15, построена в югоизточната част на поземлен имот с идентификатор 48489.9.79 по кадастралната карта на[населено място] и състояща се от приземен етаж с гараж, мазе, предверие със стълбище, склад за гориво и котелно, първи жилищен етаж-входно антре със стълбище, мокро помещение и тоалетна, кухненски бокс, трапезария и дневна с тераса, втори жилищен етат-предверие със стълбище и лоджия, баня с тоалетна, три спални помещения и лоджии към две от тях, дрешник, подпокривно пространство с таванско складово помещение и сушилня с лоджия, находяща се в[населено място], [улица], цялата до съседи: от североизток-двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 48489.9.79.14 и от три страни двор, с право на ползване на 142.47 кв.м. от дворното място около същата сграда, а по нотариален акт № 85, том ІІІ, нот.дело № 876/1995 г. на Районен съд-Монтана – построена в имот пл. № 5814, включен в парцел І от кв.333 по плана на[населено място] при условията, договорени на 20.12.2007 г. от А. И. А. и Й. П. А. от една страна и И. Г. С. от друга страна и обективирани в нотариален акт № 168, том ХХІІІ, д. № 4018 от 20.12.2007 г. на нотариус Б. П., рег. № 113 при НК с район на действие на Районен съд-Монтана и ПРИ УСЛОВИЕ, че в едномесечен срок от влизане на решението в сила П. М. П. заплати на И. Г. С. сумата 17 343.50 лв. /седемнадесет хиляди триста четиридесет и три лева и петдесет стотинки/.
ОСЪЖДА А. И. А., ЕГН [ЕГН], Й. П. А., ЕГН [ЕГН], двамата от[населено място], ж.к.”П.” бл.33, ап.4 и И. Г. С., ЕГН [ЕГН],[населено място], ж.к.”П.” бл.6, вх.Б, ап.25 да заплатят на П. М. П., ЕГН [ЕГН],[населено място], [улица], вх.В, ап.32 разноски за съдебното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в размер на 4248.07 лв. /четири хиляди двеста четиридесет и осем лева и седем стотинки/.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: