Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

при секретаря Райна Стоименова и с участието на прокурор Антонова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5061 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК, а се разглежда по реда до ЗИДГПК (обн. ДВ, бр. 86/ 2017 г.) - § 74 от преходните му и заключителни разпоредби.
До касационно обжалване е допуснато решение № 173/ 23.06.2017 г., с което Пернишки окръжен съд, потвърждавайки решение № 1360/ 11.01.2017 г. по гр. д. № 781/ 2015 г. на Пернишки районен съд, е осъдил Главна дирекция „Национална полиция“ при Министерство на вътрешните работи на Република България да заплати на В. И. Т. и на П. И. Т. на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ суми от по 2 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди поради незаконното използване на специални разузнавателни средства, ведно със законните лихви от 01.07.2014 г., а исковете са отхвърлени до предявените размери от по 15 000 лв.
Решението е допуснато до касационен контрол при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) по въпроса: Кой държавен орган е надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ?
По въпроса настоящият състав на Върховния касационен съд намира, По иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата е органът, поискал разрешение за използване на специални разузнавателни средства, - когато разрешението е издадено; органът, приложил специални разузнавателни средства, когато разрешението не е издадено (не е поискано или е отхвърлено, или е нарушен чл. 18, ал. 1 ЗСРС); съответно - органът, използвал резултатите от специалните разузнавателни средства. Съдът не е надлежен ответник по този иск. Мотивите са следните:
С влизане в сила на изменението и допълнението на ЗОДОВ с ДВ бр. 17/ 06.03.2009 г. законодателят включи незаконното използване на специални разузнавателни средства сред съставите на обективна отговорност на държавата за вреди от незаконни актове на правозащитни органи. Това означава, че от влизане в сила на това изменение на ЗОДОВ отговорността на държавата за тази група незаконни актове на тези нейни органи се реализира пред гражданския съд по специалния ред в ЗОДОВ: изборна местна подсъдност, процесуална субституция на страната на ответника (чл. 7 ЗОДОВ), проста държавна такса, особени правила за разноските по делото и участие на прокурор, който следи за спазване на законността когато Прокуратурата на Република България не е ответник по иска (чл. 9 и чл. 10 ЗОДОВ, вр. чл. 127, т. 6 КРБ). За надлежната процесуална легитимация на ответника по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ от значение са конкретните твърдения в исковата молба, но и възможната причинно-следствената връзка между вредите и закононарушението. Тя е всякога обективна, а надлежен ответник, процесуален субституент на държавата по предявения иск, е онзи държавен орган, от чийто незаконен акт е обективно възможно да произтекат вредите, чието обезщетяване се претендира. Правозащитни по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ са органите, компетентни да направят искане за издаване на разрешение за специални разузнавателни средства, да издадат разрешението за използването им, да приложат специални разузнавателни средства, да ги съхраняват и да използват получените резултати. Съгласно чл. 3 и 4 ЗСРС, дейността на тези държавни органи има за цел предотвратяване и разкриване на престъпленията, визирани в чл. 3, или защита на националната сигурност (чл. 4 ЗСРС). Следователно тяхната дейност е правозащитна по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ, а отговорността на държавата за вредите от действията в нарушение на ЗСРС на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (сега Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество) се реализира по специалния състав в чл. 2а ЗОДОВ.
В чл. 13 ЗСРС са органите, които съобразно компетентността си могат да искат разрешение за използване на специални разузнавателни средства. В чл. 14 ЗСРС са изискванията за надлежно сезиране на органа по чл. 15 ЗСРС, компетентен да разреши използване на специални разузнавателни средства: онези обстоятелства и доказателства, с които следва да е обосновано (мотивирано) при изискване да се посочи и конкретният оперативен способ. Органът, компетентен да разреши използването на специални разузнавателни средства, е председателят на Софийски градски съд, съответните окръжни или военни съдилища, на специализирания наказателен съд, или оправомощен от тях заместник-председател. В чл. 15 ЗСРС са и правилата за подсъдност и срока за произнасяне. Срокът за прилагане на специални разузнавателни средства е в чл. 21 ЗСРС. Органът по чл. 15 ЗСРС не разполага с всички доказателства, коментирани в искането и не може да извърши пълна преценка за неговата основателност, а го уважава или отхвърля по вътрешно убеждение въз основа на обоснован извод, че специалните разузнавателни средства са годни, респ. негодни да обслужат целите по чл. 3 или чл. 4 ЗСРС. Въз основа на разрешението органът по прилагане на специални разузнавателни средства издава разпореждане за използването им (чл. 16 ЗСРС). В чл. 18 ЗСРС са основанията, които допускат (по изключение) да се използват специални разузнавателни средства без разрешение на органа по чл. 15 ЗСРС. В чл. 20 ЗСРС са органите, които осигуряват и прилагат специалните разузнавателни средства. В глава IV-та ЗСРС е редът за нанасяне, съхраняване и предоставяне на информацията, събрана чрез използваното специално разузнавателно средство, включително за нейното унищожаване, а в чл. 32 ЗСРС е забраната резултатите чрез използваните специални разузнавателни средства да послужат за цели, различни от тези по чл. 3 и чл. 4 ЗСРС.
Установеният в ЗСРС ред, разпределя компетентността (правомощията) на държавните органи - участници в процеса по искане, разрешаване, прилагане, съхраняване, използване и унищожаване на специалните разузнавателни средства, предопределя и обективно възможната причинно-следствената връзка между вредите, чието обезщетение се претендира чрез иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ и конкретното (твърдяно) закононарушение. По иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ надлежно легитимиран като процесуален субституент на държавата е органът, поискал разрешение за използване на специални разузнавателни средства, - когато разрешението е издадено; органът, приложил специални разузнавателни средства, когато разрешение не е издадено (не е поискано или е отхвърлено, или е нарушен чл. 18, ал. 1 ЗСРС); съответно - органът, използвал резултатите от специалните разузнавателни средства.
По този иск съдът не е надлежен ответник. Държавата не отговаря за вреди поради разрешението за специални разузнавателни средства. Когато разрешението е издадено по надлежно искане, незаконният акт на органа по чл. 13 ЗСРС е обективно възможната причина за вредите. Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ не може да проверява вътрешното убеждение на органа, издал разрешението по чл. 15 ЗСРС. Подобен е случаят, когато органът по чл. 13 ЗСРС със своето искане е надхвърлил компетентността си, или когато разрешението е издадено поради друга незаконосъобразност на искането или е била нарушена подведомствеността по чл. 15 ЗСРС. Обективно възможната причина за вредите е искането на органа по чл. 13 ЗСРС и точно то следва да е незаконно. Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ не може да проверява вътрешното убеждение на органа по чл. 15 СРС, когато разрешението е издадено надлежно, нито нарушената подведомственост (сама по себе си) е обективно годна да причини вреди. Съдът не е и орган по прилагане на специалните разузнавателни средства. Незаконно използване на резултатите, получени чрез тях, е възможно само от друг правозащитен орган, различен от съда. Влязлата в сила присъда, поражда задължителните си последици, дори когато е основана на недопустими доказателствени средства (чл. 413 НПК). Допуснатото нарушение е сред основанията по чл. 422 ГПК, но съдът не представлява държавата като процесуален субституент по никой от исковете по чл. 2 ЗОДОВ, дори когато наказателното производство е било възобновено, а лицето – оправдано (ТР № 5/ 15.06.2015 г. по тълк.д. № 5/ 2013 г. ОСГК на ВКС).
Тези отговори, дадени от настоящия състав на Върховния касационен съд, не противоречат на това тълкувателно решение, а го доразвиват според спецификата на иска по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ, а доразвиват и решение № 166/ 03.08.2018 г. по гр.д. № 4454/ 2017 г. ВКС, ГК, IV-то отд. по чл. 290 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира за неоснователна жалбата от ответника Главна дирекция „Национална полиция“ при Министерство на вътрешните работи, а насрещните жалби от ищците - частично основателни. Съображенията са следните:
Правилно въззивният съд е приел, че Главна дирекция „Национална полиция“ е надлежно легитимираният ответник да представлява държавата по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ за сумите от по 15 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди. Твърденията, с които претенциите са обосновани, а тяхната вярност е била установена, са, че по две искания (рег. № RB202206-001-07/ 12-с-22/ 03.01.2014 г. и рег. № RB 202206-001-07/12-с-989/ 24.02.2014 г.) на Главна дирекция „Криминална полиция“ на МВР председателят на Софийски градски съд е издал две разрешения № 14-3/ 03.01.2014 г. и № 14-631/ 24.02.2014 г. за подслушване чрез използване на технически средства при подслушване и за документиране чрез фотографиране, видеозаписване, звукозаписване и филмиране (специални разузнавателни средства по чл. 6 и чл. 11 ЗСРС) за срок от 60 дни, считано от 03.01.2014 г. и от 120 дни, считано от 04.03.2014 г. Установено е, че исканията са били изготвени с цел установяване местонахождението на И. В. Т. – лице, издирвано от органите на МВР. Той е син на ищците П. И. Т. и В. И. Т., който е бил осъден с влязла в сила присъда, че е лишил от живот повече от едно лице при наложено наказание „доживотен затвор“. Разрешените специални разузнавателни средства са приложени от органите на Държавна агенция „Технически операции“ към Министерски съвет, а в периода 03.01.2014 – 01.07.2014 г. са подслушвани мобилните и домашния (стационарен) телефон на ищците. Отчитайки обстоятелството, че Главна дирекция „Национална полиция“ е правоприемник на Главна дирекция „Криминална полиция“ (§ 79, ал. 1 от ЗИД на ЗМВР, обн. в ДВ бр.14/ 2015 г.), въззивният съд правилно е заключил, че този ответник (орган по чл. 13ЗСРС) е поискал разрешенията за използване на специални разузнавателни средства. Точно той, а не Държавна агенция „Технически операции“ – органът, който ги е приложил, е надлежен ответник по предявените искове.
Както бе обяснено, държавните органи, които участват в процеса по използване на специални разузнавателни средства, са правозащитни по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ. За незаконните актове на К. (също орган по чл. 13 ЗСРС) отговорността на държавата се реализира на различно основание - по специалния състав в чл. 2а ЗОДОВ. Неоснователно е оплакването в жалбата от Главната дирекция, че структурната й връзка с органите на изпълнително-разпоредителната власт (тя е част от тази система), изключва принципно възможността да представляват държавата по предявените искове по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. Неоснователно е и оплакването, че от закона произтича изискване за специален ред (и/ или предварителна отмяна) на незаконния акт. Н.СРС е независим държавен орган, овластен от закона да проверява и удостоверява надлежно всички факти и обстоятелства, които са от значение за законосъобразното провеждане на държавната дейност, свързана с прилагане на специални разузнавателни средства (глава I. ЗСРС). Тя има компетентност, а ЗСРС предвижда и ред за издаване на актове, с които Н.СРС констатира допуснатите нарушения. Тези актове се ползват с материална доказателствена сила (чл. 179 ГПК), а тя е задължителна за съда по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ. Преценката за (не)законосъобразността на акта, с който този иск е обоснован, е правомощие на съда, който е сезиран с иска. Фактът е сред правопораждащите обективната отговорност на държавата, а за неговото установяване законът не предвижда самостоятелно (нарочно) производство.
Правилно въззивният съд е съобразил материалната доказателствена сила на изготвения доклад и решението на Н.СРС според установените в тях факти, а изводът, че използваните спрямо ищците специални разузнавателни средства са незаконни, е неправил самостоятелно. Правилно въззивният съд е приел, че установяването местонахождението на лице, издирвано от органите на МВР, надхвърля целите на чл. 3 и чл. 4 ЗСРС, а двете искания на органа по чл. 13 ЗСРС са незаконни. Въззивният съд е приел, че двата незаконни акта засягат неимуществени права на ищците, които намират своето основание в нормативните актове от най-висока степен, действащи на територията на Република България (чл. чл. 32 – 34 КРБ и чл. 8 ЕКПЧ) и е достигнал до правилния извод, че има основание да ангажира обективната отговорност на държавата за причинените неимуществени вреди.
При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД), въззивният съд е квалифицирал някои от установените по делото обстоятелства като свързани с незаконните искания за разрешаване на специалните разузнавателни средства: изпитаното от ищците омерзение след писмото от 05.12.2014 г, с което Н.СРС ги уведомява, че са били обект на неправомерно подслушване, а личният им живот е бил документиран, степента на засягане на тяхната психика и търпените неудобства поради това, че подозренията им за подслушване, базирани на заглъхване в телефонните разговори, чуване на пращене и микрофония, се оказват основателни. Въззивният съд е отказал да определи обезщетението за онези обстоятелства, които нямат връзка с двата незаконни акта – влошено здравословно състояние на ищците. Правилно въззивният съд е приел, че връзката не е категорично установена, а възможната причина за това е в притесненията на двамата родители, че с влязла в сила присъда на сина им е наложено най-тежкото наказание „доживотен затвор“, а той се укрива от органите на МВР и така допълнително усложнява положението си. Въззивният съд е определил по справедливост обезщетение в размер на по 2 000 лв. за всеки ищец, но макар да е посочил като релевантно обстоятелство продължителността на използваните специални разузнавателни средства, той е омаловажил конкретното негово проявление. Този период от пет месеца е близък до максимално допустимия. В редакцията на ЗСРС, приложима към издадените разрешения, максимално допустимият е 6 месеца. Частично основателна е насрещната жалба от ищците, че определеното обезщетение е несправедливо. Допуснатото нарушение на чл. 52 ЗЗД касационната инстанция следва да поправи, като присъди дължимата разлика до 4 000 лв. за всеки един от ищците.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на Главна дирекция „Национална полиция“ при МВР – ответникът, надлежно легитимиран да представлява държавата, - следва да се поставят и суми от по 95.38 лв. – разноските, направени от всеки ищец пред настоящата инстанция, съобразно основателната част от жалбата.
При тези мотиви, съдът
ОТМЕНЯ решение № 173/ 23.06.2017 г. по гр. д. № 237/ 2017 г. на Окръжен съд – Перник в частта, с която исковете срещу Главна дирекция „Национална полиция“ при МВР са отхвърлени над суми от по 2 000 лв. до 4 000 лв.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Национална полиция“ да заплати на В. И. Т. ЕГН [ЕГН] и на П. И. Т. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОДОВ суми от по 2 000 лв. (разликата между присъдените по 2 000 лв. и дължимите 4 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законните лихви от 01.07.2014 г, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на всеки сума от 95.38 лв. – разноски пред Върховен касационен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 173/ 23.06.2017 г. по гр.д. № 237/ 2017 г. на Окръжен съд – Перник в останалата част, с които исковете са отхвърлени.

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.