Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1321/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Е. Ш. К., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 492/17.11.2017 г., постановено от Русенския окръжен съд по в. гр. д. № 644/2017 г.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 762/08.10.2018 г. по следния процесуалноправен въпрос: при вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът.
Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:
Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени не само от доктрината, но и от съдебната практика – най-общо в т. 8 ППВС № 1/1985 г., както и в решения на състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Така, нищожност на съдебното решение е налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, или чрез поправяне по чл. 247 ГПК. Възможно е неяснотата в съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2 ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск.
По касационните оплаквания:
Касаторът излага съображения, че въззивното решение е вътрешно противоречиво, неясно и абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори и чрез тълкуване, като счита, че поради това то е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. Обжалваното решение е неправилно и защото неточно е приложен чл. 50 ЗЗД, а още и поради това, че въззивният съд от една страна приема, че е налице хипотезата на чл. 50 ЗЗД, а от друга – отхвърля иска, което е касационен довод за необоснованост. Моли обжалваното решение да бъде обявено за нищожно, евентуално да бъде обезсилено, евентуално - изцяло отменено и „оставено в сила решението на първата инстанция“. Претендира направените съдебноделоводни разноски.
Насрещната страна Н. Н. Н., чрез адв. С. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. Моли да му се присъдят направените пред касационната инстанция съдебни разноски.
Другият ответник по касация ЗК “Лев Инс”АД, представлявано от М. Г. и П. Д., чрез юрисконсулт Л. С., също е подал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Е. Ш. К. е предявил субективно съединени, при условията на евентуалност, искове за заплащане на обезщетение от 6000 лв. за претърпени от непозволено увреждане имуществени вреди – унищожаване на собствен лек автомобил “Форд Фокус”, против Н. Н. Н., евентуално против „ЛЕВ Лев Инс”АД – застраховател на първия ответник.
Русенският окръжен съд, като е отменил решението на първостепенния Русенски районен съд, отхвърлил иска против Н. Н. - “заявен на две правни основания - чл.50 ЗЗД и чл.45 ЗЗД”, както и евентуалният - против Застрахователна компания “Лев Инс”АД, на осн. чл. 429 КЗ.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 19.06.2016 г. през нощта, в лекия автомобил на ищеца Е. Ш. К. – „Форд фокус“, челно се ударил лек таксиметров автомобил „Д. Л.“, собственост на ответника Н. Н., в резултат на което автомобилът на Е. К. изгорял. Причината за пожара било късо съединение в електрическата инсталация на таксиметровия автомобил, при което същият самоволно се е придвижил напред, блъснал се в колата на ищеца и така пожарът се разпространил и върху нея. Въззивната инстанция направила извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 50 ЗЗД: вреда, произлязла от вещ, без върху последната да е въздействано от физическото лице - собственик на тази вещ, тоест при липса на виновно човешко поведение. Имало основания за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на собственик на лекия автомобил, причинил вредите, в резултат от самозапалването му. Окръжният съд обаче намерил, че за обезщетяването на ищеца било необходимо претендираните вреди да са произлезли от лекия автомобил на ответника, а в конкретния случай К. определял като вреда покупната цена на автомобила си, пък тя нямало как да бъде пряка последица от деликта. В допълнение, ищецът не успял да докаже размера на продажната цена, а и след инцидента ищецът К. продал опожарения лек автомобил на вторични суровини, срещу което получил някаква сума.
Според въззивната инстанция не били налице предпоставките за реализиране отговорността на ответника Н. и по чл. 45 ЗЗД, тъй като липсвали елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно – противоправно деяние, извършено виновно от ответника и причинна връзка между виновното деяние и настъпилата за ищеца вреда. В конкретния случай вредоносният резултат – увреждането на лекия автомобил на ищеца, се дължал на случайно събитие.
С тези мотиви искът срещу ответника Н. бил отхвърлен и на двете основания – чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД.
Относно предявения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ евентуален иск, Русенският окръжен съд намерил, че същият е неоснователен предвид обусловеността му от иска срещу застрахования.
Въззивното решение не е нищожно. Мотивите са вътрешно противоречиви, но волята на съда – да отхвърли иска, е ясна, а съображенията – установими, макар и изведени без да са съобразени с правилата на формалната логика, опита и научното знание. Касае се за необоснованост (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12) – порок на неправилното съдебно решение.
Въззивният съд прави смешение на понятия не само според вложеното в материалноправните норми, но и в общоприетия им смисъл; не прави разлика между конкретна имуществена вреда и начина, по който се определя размерът й, между причина и следствие. Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане). Казаното значи, че съдът трябва да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидните умозаключения – неговите изводи и заключения трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки) – така решение № 246/28.12.2018 г., постановено по гр.д. № 4719/2017 г., IV г.о. на ВКС
Въззивният съд сам е посочил, че ищецът търси обезщетение за свое увреждане, причинено от вещ, собственост на ответника, но в същото време приел, че при така очертания предмет на иска (той се определя от ищеца чрез страни, правопораждащи юридически факти и петитум), е сезиран едновременно с две отделни претенции („основания“) – и по чл. 50 ЗЗД, и по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Съдът е този, който квалифицира материалните права, чиято защита са потърсили страните, а и дори да изследва приложимостта на повече от една материалноправна норма, за да се произнесе по спора, това не значи, че се касае за повече от една претенция. В случая, искът срещу Н. Н. е един, а под коя материалноправна норма следва да се подведе, съдът определя с оглед установените по делото факти. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е за увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка с действия или бездействия на лицата, които я ползват или на лицата, под чийто надзор е тя. В този смисъл, отговорността е налице и в случаите, когато не е известна причината за повредата на вещта, от която са произлезли вредите, вкл. когато не е съществувала техническа възможност за пълното й обезопасяване. Ако причинените от вещ вреди на трети лица, не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното й съхраняване, или други човешки действия, отговорността е по чл. 45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД. Когато вредите са причинени в резултат на дефект на стоката и увреденият е потребител, отговорността не се подчинява на правилата на деликта по ЗЗД, а на Закона за защита на потребителя. Както е изяснено в Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС на Република България, когато вредите са настъпили в резултат едновременно на вещта, така и от виновното поведение на дадено лице, тогава отговорността се дължи на две основания – чл. 50 и чл. 45, ал. 1 ЗЗД; когато вредата е причинена поради свойствата на вещта, но и от виновното поведение на изпълнителя на определена работа, неговата отговорност ще е по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а отговорността на този, който му е възложил работата – по чл. 49 ЗЗД, щом деянието, причинило увреждането, съставлява изпълнение на възложената работа или е по повод на същата; ако възложителят е същевременно и собственик на вредоносната вещ или тя се е намирала под негов надзор, отговорността му ще се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД.
В случая, искът следва да бъде квалифициран по чл. 50 ЗЗД.
Ищецът по настоящото дело твърди, че увреждането му се изразява в запалване и унищожаване на негов автомобил, поради което претендира имуществено обезщетение в размер на 6000 лв. Дали действително с толкова се е обеднил ищецът, съответно как трябва да бъде изчислено обедняването му, е въпрос на приложение на материалния закон и на доказване. Имущественото обезщетение се равнява на сумата, с която реално се е намалил патримониумът на ищеца в резултат на деянието и съдът не е обвързан от начина, по който страните – ищец, ответник и трети лица, определят намалението. Така също, с оглед събраните данни, съдът може да приеме не пълно, а частично увреждане и съответно да присъди суми за поправка на вещта, а не обезщетение, представляващо паричната й равностойност.
При причинено увреждане на вещ, съдът установява вида на повредата и, ако тя е до степен вещта да не може да бъде ползвана по предназначение, тогава имуществото на собственика се е намалило с пазарната й стойност, определена по цени и в състоянието й към датата на увреждането. При положение, че части от вещта могат да се ползват, включително като материали, тяхната пазарна оценка в състоянието им към увреждането, се приспадат от дължимото обезщетение. По същия начин се постъпва и, когато увредената вещ или части от нея са продадени, вкл. и при предаването им за вторични суровини – получената цена се приспада от пазарната оценка на вещта.
По делото ищецът счита, че паричното обезщетение за погиването на автомобила му се равнява на заплатената от него цена на закупуване. Това, както стана ясно, нито определя предмета на иска, нито задължава съда. Необосновано и в противоречие с материалния закон въззивният съд приел, че искът е неоснователен, защото покупната цена на автомобила не била вреда, „произлязла от автомобила на ответника“. Вредата – унищожаване на автомобила, собственост на ищеца, е произлязло от самозапалването на вещта - собственост на ответника. Имуществената оценка на увреждането не се равнява на покупната цена на моторното превозно средство, както стана ясно и от изложените по-горе съображения. По делото обаче не е установена релевантната пазарната цена на повредения автомобил към датата и в състоянието му към инцидента, което се дължи на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд. Винаги, когато съдията няма необходимите специалния знания, поради което не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област – решение № 346/19.02.2018 г. на IV г.о. на ВКС. Съдът в доклада по чл. 146 ГПК, изяснявайки, че фактът е спорен и релевантен, следва да допусне служебно съдебна експертиза и без искане на страна, като определи задачата и избере специалист с нужните знания и умения и укаже кой, в какъв размер и в какъв срок следва да внесе депозит, съответно страните или трети лица трябва ли и какви допълнителни данни, документи, вещи и пр. да представят за ползване на вещото лице. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом са налице условията на чл. 195 ГПК сам, служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК ВКС, т. 3).
Обстоятелството, че ищецът Е. Ш. К. е продал части от автомобила след унищожаването му, съответно, че е получил заплащане при предаването му на вторични суровини, също не изключва отговорността на ответника да му заплати обезщетение, а има значение за размера на същото. Установяването на горните обстоятелства подлежи на доказване от страната, която ги твърди.
По изложените съображения, въззивното решение като неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, следва да се касира.
Касационната инстанция не може да пререши спора, поради което делото следва да върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд - чл. 293, ал. 3 ГПК, който да допусне съдебна експертиза със задача да даде пазарна оценка на повредения автомобил - собственост на ищеца, към датата на пожара и в състоянието му него момент; останали ли са части или материали от колата, които са могли да бъдат ползвани като резервни и, съответно каква е и
тяхната пазарна цена към същия момент и в състоянието, в което са били тогава.
Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта по евентуалния иск, който също е отхвърлен. Разглеждането му зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание. Ако главният иск бъде уважен, но при обжалване въззивният съд стигне до различно решение и го отхвърли, въззивният съд, който е съд по съществото на спора е длъжен сам да се произнесе по евентуалните искове последователно, в посочената от ищеца поредност, доколкото естеството им не налага друго (чл. 271, ал. 2 ГПК).
Въззивният съд следва да се произнесе по съдебноделоводните разноски, вкл. за настоящата инстанция, съобразно разрешението по материалноправния спор.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

ОТМЕНЯ въззивно решение № 492/17.11.2017 г., постановено от Русенския окръжен съд по в. гр. д. № 644/2017 г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.