Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.12.2015 (девети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5533 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място], срещу част от решение 19 255/18.12.2014 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-а състав, постановено по гр. д. № 16 133/2013 година, касационна жалба с вх. № 17 165/10.02.2015 година.
С обжалваното решение изцяло е обезсилено първоинстанционното решение № 10 462/09.09.2013 година на Софийски районен съд, 62-ри състав, постановено по гр. д. № 44 212/2012 година и е прекратено производството по предявените от касатора срещу [фирма] [населено място], Д. М. П. и Я. Д. Л. два иска. С първия от тях е било поискано да се признае за недействителен по отношение на касатора сключеният на 17.07.2012 година, между [фирма] [населено място], в качеството му на продавач и Д. М. П., в качеството й на купувач, договор за покупко-продажба на пет дяла от капитала на [фирма] [населено място], всеки един от тях на стойност 500.00 лева за сумата от 2500.00 лева. С втория е било поискано да бъде признато за установено по отношение на касатора, че при сключването на договора за покупко-продажба на дружествени дялове от 17.07.2012 година, с който Я. Д. Л. е закупила от Д. М. П. притежаваните от последната пет дяла от капитала на [фирма] [населено място], всеки един от тях на стойност 500.00 лева за сумата от 300 000.00 лева Л. е действала недобросъвестно като е знаела и е съдействала за увреждането на интересите на В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място] като кредитор на [фирма] [населено място]. Предмет на сегашното производство е касационната жалба в частта й, с който се атакува въззивното решение за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по втория от исковете. Сочи се, че искът е с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и е предявен само срещу Я. Д. Л.. Същият целял да установи, че Л. в качеството си на трето лице-приобретател по втора поред сделка, е действала недобросъвестно при сключването й, с цел да може да й бъде противопоставено съдебното решение, с което първата по ред сделка ще бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора по реда на чл. 135 от ЗЗД. Затова според касатора този иск не е поставен в зависимост от иска по чл. 135 от ЗЗД и последният не обуславя допустимостта му. Поискано е въззивното решение да бъде отменено в обжалваната му част и делото да се върне на Софийски градски съд за произнасяне по съществото на спора. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът поддържа, че на налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Я. Д. Л. е подала отговор с вх. № 49 791/17.04.2015 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение.
Ответницата по касационната жалба Д. М. П. е подала отговор с вх. № 50 437/20.04.2015 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, поради което такова не трябва да се допусне, а ако това бъде направено жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано да бъде оставена без уважение.
Касаторът е бил уведомен за обжалваното решение на 19.01.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 17 165/10.02.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В мотивите на решението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място] твърди, че е кредитор на [фирма] [населено място], тъй като с договор за цесия от 04.06.2012 година е придобил част от вземането на [фирма] срещу първото дружество в размер на 800 000.00 лева главница и 153 060.70 лева лихва, като е заплатил сумата от 100 000.00 лева. Твърдял е, че [фирма] [населено място] е било уведомено за цесията на 07.06.2012 година. Впоследствие на 17.07.2012 година дружеството, действащо чрез едноличния собственик на капитала и негов управител Д. М. П. е продало на същата като физическо лице притежаваните от него пет дяла от капитала на [фирма] [населено място], всеки един от тях на стойност 500.00 лева за сумата от 2500.00 лева. На същата дата Д. М. П. е продала на Я. Д. Л. същите дялове за сумата от 300 000.00 лева.
С оглед на така изложената фактическа обстановка и формираните в петитума на исковата молба искания съставът на Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на първата сделка. Прието е, че такъв иск срещу Д. М. П. и Я. Д. Л. за обявяване на относителна недействителност на втората сделка не е предявяван. Въззивният съд е приел, че вторият иск е предявен само срещу Я. Д. Л. и е такъв за установяване на факт, а именно дали Л. е знаела за основанията за относителна недействителност на сделката, с която нейната праводателка е придобила дружествените дялове и дали е била недобросъвестна при сключването на договора за покупко-продажба на тези дялове. Посочил е, че исковете за факти с правно значение са допустими само в предвидените от закона случаи, а в случая такова предвиждане нямало. Това, което било формулирано като претенция на срещу Л. в исковата молба не е било иск, а прогласено от закона по чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД защитно-противопоставимо действие на вписването на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД, когато по този ред се атакуват сделки за вещни права върху недвижими имоти. Посочено е, че третите лица, придобили имуществото от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка след вписването на исковата молба, са обвързани от съдебното решение за обявяване на относителната недействителност. Третите лица, придобили имуществото от приобретателя по обявената за относително недействителна сделка преди вписването на исковата молба запазват правата си, освен ако са били недобросъвестни т.е. ако са знаели, че съществуват основания придобивната сделка на праводателя им да бъде обявена за относително недействителна или са могли да узнаят това при полагане на необходимата грижа. В тази връзка са изложени съображения, че въпросите кога е сключена сделката между приобретателя на длъжника и третото лице и недобросъвестно ли е било то, доколкото не се атакува по реда на чл. 135 от ЗЗД и тази сделка (между приобретателя на длъжника и третото лице), касаят обстоятелството доколко тази сделка е противопоставима на кредитора, предявил иска по чл. 135 от ЗЗД, т. е. основателността на същия. Ако при приложение нормата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД правата на третото лице следва да бъдат зачетени, искът ще е неоснователен, ако обаче са непротивопоставими-искът ще е основателен. В заключение въззивният съд е посочил, че елементи от въпросната противопоставимост не може да са предмет на отделен установителен иск, както било в случая.
По горните съображения съставът на Софийски градски съд е приел, че определящото в случая е, че исковата молба по чл. 135 от ЗЗД не е вписана, тъй като атакуваната с нея сделка е за продажба на дружествени дялове и не подлежи на вписване по реда на чл. 112 и следващите от ЗС. След като актът не подлежи на вписване нямало как да съществува произтичащото от вписването защитно противопоставимо негово действие и съответно да се разрешава конкуренция на права при зачитане на последиците му. Ето защо, при такава хипотеза обстоятелството извършена ли е втора сделка, следваща атакуваната по реда на чл. 135 от ЗЗД, но преди подаване на исковата молба по чл. 135 от ЗЗД, ще е относимо към допустимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД, защото касае правния интерес от предявяването му. В тази връзка въззивният съд е намерил за основателно възражението на Д. М. П. за недопустимост на първоинстанционното решение и в частта му по иска по чл. 135 от ЗЗД. Според съда след като втората сделка не се атакува по реда на чл. 135 от ЗЗД, правен интерес от насочване на Павловия иск само срещу първата сделка няма. Това било така, тъй като преди предявяване на иска имуществото на длъжника [фирма] [населено място] е излязло от патримониума на насрещната страна по атакуваната сделка-Д. М. П. и е преминало в патримониума на трето за тази сделка лице-Я. Д. Л.. След като нито някоя от сделките, нито исковата молба не подлежала на подлежала на вписване по реда на ЗС и съответно не е била вписана, последиците на втората сделка трябвало да бъдат зачетени, което означавало, че към момента на предявяване на иска по чл. 135 от ЗЗД правата на длъжника [фирма] [населено място] не се притежават от насрещната страна по атакуваната като увреждаща сделка Д. М. П.. Така искът по чл. 135 от ЗЗД оставал лишен от предназначението си. То било кредиторът да се удовлетвори от имуществото, предмет на разпоредителното действие, което по силата на обявената относителна недействителност се счита да е останало в патримониума на длъжника му. В случая относителната недействителност не могла да възстанови подобно състояние, защото имуществото е излязло от патримониума на насрещната страна по сделката с длъжника преди да се предяви иска. Затова според въззивния съд уважаването му не можело да предизвика целта си-имуществото да се счита за такова на длъжника в отношенията му с кредитора-ищец и така съгласно чл. 133 от ЗЗД да служи за общо удовлетворение на кредитора, т.е. липсвало правен интерес от прогласяване на относителна недействителност на сделката, по която прехвърлител е длъжникът.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са били включени в предмета на делото и са обусловили съдебното решение, а именно: Допустим ли е иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на последваща сделка срещу последващия приобретател на имуществото на длъжника?; Допустимо ли е предявяването на иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД при съществуване на последваща сделка с имуществото на длъжника и следва ли двата иска да бъдат обективно съединени, с оглед установяването на правния интерес?; Допустим ли е искът по чл. 135 от ЗЗД по отношение на материално правоотношение имащо за предмет имущество, което не е недвижим имот?; В случай, че е допустим какво е значението на вписването на исковата молба като процесуална предпоставка по отношение на допустимостта на иска?; В случай, че възможността за вписване на исковата молба е процесуална предпоставка, то как се разрешава въпроса по отношение на иск, произтичащ от материално правоотношение имащо за предмет имущество, различно от недвижим имот? Поставен е и въпроса за това дали е налице правен интерес за кредитора да предяви установителен иск срещу трето лице, което се явява последващ приобретател на имуществото на длъжника, за да установи неговата недобросъвестност при придобиването, с цел да му бъде противопоставено съдебното решение по чл. 135 от ЗЗД, по което третото лице не е било страна и да могат да бъдат упражнени правата по решението, които са поставени в зависимост от тази недобросъвестност.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в оспорваната му от касатора част, която е предмет на сегашното производство, по отношение на част от втория, третия, четвъртия и петия от посочените по-горе въпроси. Въпросът дали е допустимо предявяването на иск по чл. 135 от ЗЗД при съществуване на последваща сделка с имуществото на длъжника е разглеждан от състава на Софийски градски съд, но във връзка с правния интерес от предявения срещу [фирма] [населено място] и Д. М. П. иск, с това правно основание. При това е прието, че тъй като както първоначалната, така и последващата сделка не подлежат на вписване, а на такова не подлежи и исковата молба, с която е предявен иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, то при липса на предявен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на последващата сделка между Д. М. П. и Я. Д. Л. същата е породила действие и може да бъде противопоставена на кредитора. Оттам е направен извода, че дори искът да бъде уважен не могат да бъдат постигнати целените с него последици, тъй като правата на последващия приобретател ще могат успешно да се противопоставят на кредитора. Това водело до липса на правен интерес от иска по чл. 135 от ЗЗД, поради което въззивният съд е обезсили първоинстанционното решение в частта му, с която този иск е бил уважен и е прекратил производството по делото. Този въпрос не е бил разглеждан от въззивният съд по отношение на предявения срещу Я. Д. Л. иск. За него е прието, че такъв за установяване на факт, а именно дали ответницата по него е знаела за основанията за относителна недействителност на сделката, с която нейната праводателка е придобила дружествените дялове и дали е била недобросъвестна при сключването на договора за покупко-продажба на тези дялове. Освен това е посочено, че иск по чл. 135 от ЗЗД, за оспорване на сключената между Д. М. П. и Я. Д. Л. не е предявен. Въззивният съд е направил извод, че исковете за факти с правно значение са допустими само в предвидените от закона случаи, а в случая такова предвиждане нямало. Поради това съображение е приел, че искът е недопустим, като е обезсилил първоинстанционното решение в тази част и е прекратил производството по делото. Следователно въпросът за допустимостта на предявения срещу Л. иск не е поставян и разглеждан от въззивния съд с оглед на това дали е налице сделка, която следва атакуваната по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД като увреждаща кредитора такава. Въпросът за допустимостта на този иск не е бил разглеждан и във връзка с това дали сделката и исковата молба, с която тя се оспорва подлежат на вписване. Затова третият, четвъртият и петият въпрос също са неотносими към спора за допустимостта му. Същите са относими към спора за допустимостта на предявения от В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място] и Д. М. П. иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, който обаче не е предмет на сегашното производство.
Не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по въпроса за това дали е налице правен интерес за кредитора да предяви установителен иск срещу трето лице, което се явява последващ приобретател на имуществото на длъжника, за да установи неговата недобросъвестност при придобиването, с цел да му бъде противопоставено съдебното решение по чл. 135 от ЗЗД, по което третото лице не е било страна и да могат да бъдат упражнени правата по решението, които са поставени в зависимост от тази недобросъвестност. Във връзка с този въпрос трябва да се посочи, че самият касатор квалифицира предявеният от него срещу Я. Д. Л. иск като установителен, което е възприето и от двете съдебни инстанции. Затова, ако се приеме това становище, изводът на въззивния съд не би бил в отклонение от установената съдебна практика. Съгласно нея фактите с правно значение за определено правоотношение могат да се установяват в съответното исково производство имащо за предмет това правоотношение. Извън този спор фактите с правно значение могат да бъдат установявани по исков ред само в предвидените от закона случаи-чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК, като ако това условие не е налице предявеният иск е недопустим. Дали приобретателят по определена сделка е бил добросъвестен или не, при сключването й е факт с правно значение, за който не е предвидено самостоятелно установяване по исков ред. Такава възможност не е създадена с разпоредбата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД, тъй като тя не урежда самостоятелен иск, а само случаи, при които последващата сделка с имуществото на длъжника би била противопоставима на кредитора. Извършените след първоначалната увреждаща сделка други такива също водят до увреждане на кредитора, тъй като чрез тях имуществото на длъжника се прехвърля на трети лица, различни от страните по първата сделка. По този начин се създава конкуренция между правата на кредитора и тези на последващите приобретатели, която може да затрудни или да направи невъзможно упражняването на правата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД. Тази конкуренция трябва да бъде разрешена с оглед на вида на последващата сделка и добросъвестността на приобретателя по нея. Затова кредитора има възможност да иска, по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, да бъде обявена за относително недействителна по отношение на него не само първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и последващите такива, ако те го увреждат. В този случай от значение за уважаването на иска е и това дали приобретателят по последващата възмездна сделка е бил добросъвестен или не към момента на сключването й. Спорът за това обаче ще трябва да се разреши в производството за обявяване на относителната недействителност на последващата сделка, а не в отделно исково производство.
Във връзка с горното въпросът допустим ли е иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на последваща сделка срещу последващия приобретател на имуществото на длъжника не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обусловил решението му. Този въпрос би бил относим, ако бъде прието, че е предявен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД не само за първоначалната, но и за последващата сделки и ако се приеме, че увреждането е извършено с двете сделки. В този случай последващата сделка може да бъде оспорвана по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, както е посочено в решение № 163/27.07.2011 година, постановено по гр. д. № 672/2010 година и решение № 218/11.10.2013 година, постановено по гр. д. № 1778/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В случая в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения както за наличието на задължение на [фирма] [населено място] към В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място], така и за двете сделки, а също така и за това, че чрез извършването им се уврежда кредитора. Предвид на това са налице изложени фактически твърдения сочещи на оспорването на двете сделки по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. В петитума на исковата молба обаче искане в тази насока е формулирано само по отношение на сделката между [фирма] [населено място] и Д. М. П., но не и между последната и Я. Д. Л.. Вместо това е поискано да бъде установен факт с правно значение, а именно, че Л. е била недобросъвестна при сключване на сделката. Този факт обаче е част от фактическия състав на относителната недействителност по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД и подлежи на установяване в производството за обявяването й. С оглед на това е налице разминаване на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, което може да се дължи на неправилно формулирано искане или на неточно тълкуване на правилото на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД. И в двата случая обаче ще е налице нередност на исковата молба. В тази връзка съдът не е обвързан от дадената от страната правна квалификация на фактите и формулирания от нея въз основа на тези факти петитум, а трябва сам да определи предмета на спора. Затова ако установи несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, съдът е длъжен да предприеме мерки за отстраняването му. Това е от значение не само за определяне на предмета на спора, но и за това кои са страните по него, тъй като ако искът е по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а не по чл. 124, ал. 1 и ал. 4 от ГПК то ответник по него би била не само Я. Д. Л., но и нейната праводателка по оспорваната сделка Д. М. П.. Освен посоченото трябва да се вземе предвид и това, че искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е оценяем като цената му се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, както изрично е посочено в определение № 397/29.06.2010 година, постановено по ч. гр. д. № 176/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Определянето на цената на иска е от значение за родовата подсъдност по чл. 104, т. 4 от ГПК, за която по силата на чл. 119, ал. 1 от ГПК съдът следи служебно. Такава цена обаче не е посочена в исковата молба. Съгласно чл. 129, ал. 2 във връзка с чл. 128, т. 2 от ГПК внасянето на дължимата се държавна такса е условие за редовността на исковата молба, а оттам и за надлежното упражняване на правото на иск. Пред първоинстанционния съд касаторът е представил доказателства за внесена държавна такса в размер на 80.00 лева, който размер не отговаря на размера на държавната такса, която е трябвало да бъде внесена по двата иска. Въпреки това не са предприети действия за събирането на пълния размер на таксата. Предвид на това както първоинстанционният, така и въззивният съд, са се произнесли по нередовна искова молба, което създава възможност въззивното решение да е недопустимо в обжалваната му част. Затова съгласно дадените в т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания обжалваното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за задължението на съда служебно да извърши проверка за редовността на исковата молба, като в случай на констатирани нередовности на същата, предприеме действия по отстраняването им и за привеждането на молбата в съответствие със законовите изисквания, макар този въпрос да не е бил поставян от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Освен това касационно обжалване трябва да бъде допуснато и по въпроса за първия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси на касатора и по втората част от втория въпрос, тъй като същите имат значение за допустимостта на предявените искове, а оттам и за допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част. Съгласно т. 1, изр. 2 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС тези въпроси трябва да се конкретизират в смисъл дали може да се обяви за относително недействителна по реда на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД последваща сделка с имуществото на длъжника, без да се обяви по този ред за относително недействителна първоначалната увреждаща сделка; представлява ли предявяването и уважаването на иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на първоначалната увреждаща сделка условие за допустимост на иска за обявяване на относителна недействителност на последващата сделка или е предпоставка за основателността му; с оглед на връзката между двете оспорвания трябва ли същите да бъдат разгледани в едно производство или е допустимо това да стане в отделни производства.
На В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 40.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ДОПУСКА касационно обжалване на решение 19 255/18.12.2014 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-а състав, постановено по гр. д. № 16 133/2013 година в частта му, с която е обезсилено решение № 10 462/09.09.2013 година на Софийски районен съд, 62-ри състав, постановено по гр. д. № 44 212/2012 година за признаване за установено по отношение на В. И. Ш., в качеството му на [фирма] [населено място], че при сключването на договора за покупко-продажба на дружествени дялове от 17.07.2012 година, с който Я. Д. Л. е закупила от Д. М. П. притежаваните от последната пет дяла от капитала на [фирма] [населено място], всеки един от тях на стойност 500.00 лева за сумата от 300 000.00 лева Л. е действала недобросъвестно като е знаела и е съдействала за увреждането на интересите на кредитора и е прекратено производството по делото в тази му част.
ДАВА на В. И. Ш., в качеството му на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 40.00 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.