5

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА


като разгледа докладваното от съдия Генчева т. д. № 60007 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 254 от 09.02.2016 г. по в.т.д. № 1921/2015 г. на Софийски апелативен съд е отменено решение № 552/26.03.2015 г. по т.д.№8500/2013 г. на Софийски градски съд и са уважени предявените искове по чл.55, ал.1, пр.3 и чл.86 ЗЗД – ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма] сумата от 530689,73лв., представляваща връщане на заплатена цена за услуга - достъп на фотоволтаичната електроцентрала на ищеца към електроразпределителната мрежа на ответника за периода септември 2012г. – септември 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от завеждането на иска, както и 1477,09 лв. - мораторна лихва за периода от 10.12.2013 г. до датата на предявяване на иска.
Въззивният съд е приел, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 530 689,73 лв., представляваща цена за достъп на фотоволтаичната електрическа централа на ищеца в [населено място], [община] до електроразпределителната мрежа на ответника през периода 30.09.2012 г. - 30.09.2013 г. Тази цена е определена административно въз основа на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /сега КЕВР/. С последващо решение № 4753/ от 04.04.2013 г. по адм. д. № 12424/2012 г. на ВАС посоченото по-горе решение на ДКЕВР е отменено. С това е отпаднало и основанието за плащането на цената за достъп. Подчертано е, че съгласно чл.177 АПК, с отмяната на административния акт, който по силата на закона има предварително изпълнение, отпадат с обратна сила последиците от този акт, като в случая се заличава задължението на ищеца да плати. Наличието на сключен договор между страните не може да е самостоятелно основание за плащане на цената на услугата, след като е отменен административният акт, който определя тази цена. Задължението на производителите на електрическа енергия за заплащане на цена за достъп до електропреносната и разпределителна мрежа може да възникне само при наличието на държавно-властнически акт, издаден от компетентен държавен орган – ДКЕВР. Този акт определя не само размера, но и самото основание на задължението. Съдът се е позовал и на последващо решение на ДКЕВР № Ц-6 от 13.03.14 г., според което окончателната цената на достъп на до електроразпределителната мрежа на [фирма] е 0 лв.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [фирма].
Жалбоподателят поддържа, че непосредствен източник на правоотношението по осъществяване на достъп до електроразпределителната мрежа е договорът за мрежова услуга по чл.26 от Правила за търговия с електрическа енергия, който е възмезден. Този договор в случая е изричен /анекс от 17.10.2012 г./ и мълчаливо потвърден чрез извършените периодичните плащания. Решението на ДКЕВР, с което са определени пределни временни цени на услугата за достъп, не може да замести волята на страните. Правните последици от отмяната на това решение са различни от тези, приети от въззивния съд. Тъй като се касае за отмяна на административен акт, на който от закона е било придадено предварително изпълнение, разпоредбата на чл.177 АПК е неприложима. По аналогия следва да се приложи чл.105 АПК, като се приеме, че отмяната на акта няма обратно действие по отношение на правата на трети добросъвестни лица. Освен това в случая предмет на решението на ДКЕВР са пределни временни цени за мрежова услуга. От отсъствието на такива цени не може да се прави извод за недължимост на заплащане на мрежовата услуга до момента на определяне на окончателната цена. И на последно място - доколкото е недопустима претенция за неоснователно обогатяване при страни, които са обвързани от валидно облигационно правоотношение с източник – действащ договор, то е недопустим и иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на даденото по този договор.
В изложението към жалбата се поставя на първо място въпросът за допустимостта на предявения иск, а оттам и за допустимостта на обжалваното решение. Жалбоподателят поддържа, че наличието на валиден възмезден договор, по който е извършено плащане, изключва възможността да се търси връщане на даденото на извъндоговорното основание по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Във връзка с твърдяната неправилност на решението се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електропреносната мрежа да има друг, недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и нещо друго/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход.
2. Допустимо ли е реализиране на кондикационен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорноустановени парични задължения до датата на отпадане на основанието. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона за изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки. По първите два въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради значимостта им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и едновременно с това – основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречието им с решения по гр.д. № 12946/15 г. на СГС; решение № 1938 по гр. д. № 2412/2014 г. на В.; решение №1483/27.07.2015 г. по гр. д. № 1483/2015 г. на В.; решение №468/16.03.2015 г. по гр. д. № 3/2015 г. на В.; решение №750/20.04.2015 г. по гр. д. № 260/2015 г. на В.; решение по гр. д. №11899/2014 г. на СГС; решение по гр. д. № 2768/2014 г. на В.; решение по гр. д. № 2549/2014 г. на В.; решение по гр. д. № 8059/2014 г. на СГС; решение по гр. д. № 1520/2015 г. на В.; решение по гр. д. №363/2015 г. на В.; решение по гр. д. № 850/2015 г. на В.; решение по гр. д. № 3001/2014 г. на В.; решение по гр. д. № 50502/2014г. на СРС.
3. Допустимо ли е, след промяна на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд по реда на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, въззивният съд да изгради изводите си на недоказаност на претенция /искова или възражение/, без да е изпълнил задължението си за: а/ ново изложение на обстоятелствата, които са релевантни по смисъла на чл.146, ал.1, т.1 ГПК; б/ без да е указал на страната, че не сочи доказателства за обстоятелствата, чиято релевантност е определил съобразно новата правна квалификация.
По този въпрос жалбоподателят поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №721/03.01.2011 г. по г.д.№401/09г. на ВКС, IV ГО.
4. Допустимо ли е съдът, при обосноваване на своите правни изводи, да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти.
По този въпрос обжалваното решение влизало в противоречие с раздел втори на ППВС №1/1953 г.; т.19 на ТР №1/04.01.2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №318/06.07.2012 г. по гр. д. №615/2010 г. на ВКС, I ГО и решение №246/27.05.2011 г. по гр.д.№1265/2010 г. на IV ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускането и до разглеждане от ВКС, тъй като в изложението към нея липсват правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд; въпросите не били правни и не покривали общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Цената на предявения иск е над 20 000 лв., поради което не е налице пречката на чл.280, ал.2, т.1 ГПК за разглеждане на жалбата.
Не съществува вероятност въззивното решение да е процесуално недопустимо, поради което по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване. Предявеният иск разкрива характеристиките на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и съдът е разгледал именно такъв иск за връщане на даденото на отпаднало основание. Доколко е правилна конструкцията на съда, че може да се иска връщане на платена цена по валиден договор след отмяната на административния акт, с който е определена тази цена, е въпрос по правилността, а не по допустимостта на въззивното решение.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите въпроси:
Първият въпрос е за основанието, от което произтича задължението за плащане на цена за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа – договор, административен акт или смесен фактически състав. По този въпрос не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е налице ясна законодателна уредба, която не се нуждае от тълкуване – от една страна чл.84 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в приложимата редакция след измененията с ДВ бр.54/2012 г., който въвежда задължение за производителите на електрическа енергия да сключат договори за достъп с оператора на електроразпределителната и/или електроразпределителната мрежа, в които се определят правата и задълженията на страните по диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, а в §197, ал.1 ПЗР на ЗИД ЗЕ /ДВ 54/2012г./ се определя срок за сключване на тези договори, а от друга страна – чл.32, ал.4, вр. чл.30, ал.1, т.10 и т.13 ЗЕ и §197, ал.2 ПЗР на ЗИД ЗЕ /ДВ 54/2012г./, които вменяват на ДКЕВР /сега КЕВР/ задължението да регулира цените за достъп, включително и да определя временни цени за достъп, в случай на забавяне на сключването на договори. В настоящия случай страните са изправени пред хипотезата на определени от ДКЕВР временни цени по реда на чл.32, ал.4, вр. чл.30, ал.1, т.10 и т.13 ЗЕ, вр. § 197 ПЗР на ЗИД ЗЕ /ДВ 54/2012г./, т.е. касае се до цена, определена по административен ред. От тази нормативна уредба следва, че непосредственият източник на задължението за заплащане на цена за достъп в случая е административният акт - решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР /сега КЕВР/. Решението на този административен орган не може да бъде заместено от волята на страните или от съда, а последиците от отмяната на това решение са изяснени в задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК: решение №157/11.01.2016 г. по т. д. № 3018/2014 г. на ІІ ТО; решение №155/11.01.2016 г. по т. д. № 2611/2014 г. на ІІ ТО; решение №75/16.08.2016 г. по т. д. №206/2015 г. на І ТО и др.
Договорът между страните от 09.09.2011 г. има за предмет използването на разпределителната мрежа от производителя [фирма]. Той е сключен преди изменението от 2012 г. на чл. 84, ал.2 ЗЕ и има различен предмет от предмета на договора по чл.84, ал.2 ЗЕ. В него страните са уговорили само заплащане на цена на пренос на произведената от [фирма] електрическа енергия през разпределителната мрежа на [фирма]. Към този момент цената на достъп до мрежата е компонент от цената на пренос – чл.23, ал.1 и ал.2 от действалата Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия от 2004 г. /отм./. Определените от ДКЕВР на основание §197, ал.2 ПЗР на ЗИД ЗЕ /ДВ 54/2012г./ временни цени да достъп до мрежата са единствените, които по задължителен начин са обвързали страните, но впоследствие те са отменени. По делото няма друг договор и по-конкретно – посоченият от жалбоподателя анекс от 17.10.2012 г./. Такъв анекс не е коментиран от съда в обжалваното решение.
По поставения въпрос не възниква и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като приложените от жалбоподателя решения на въззивни съдилища влизат в противоречие с посочената практика на ВКС и не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос за връщане на даденото по реда на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД се поставя в контекста на първия и е логично негово продължение. По тази причина изложените по-горе съображения са относими и към този въпрос, който също не може да даде повод за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос е за задълженията на въззивния съд, когато прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна. Този въпрос е неотносим към спора по настоящото дело, тъй като и двете инстанции са разгледали спора на предявеното основание – чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Различният резултат по двете дела произтича от различната оценка на факта на отмяната на решението на ДКЕВР от 2012 г., с което се определят временни цени за достъп на потребителите до електропреносната и разпределителна мрежа. Първоинстанционният съд е приел, че определяща в случая е законодателната рамка, която вменява на потребителите да заплащат цена на достъп до мрежата, както и фактически създадените между страните договорни отношения. Въззивният съд е достигнал до друг извод – че определящо е обратното действие на отмяната на решението на ДКЕВР и че дори наличието на договорна връзка между страните не е основание за плащане на цена за достъп, след като липсва административният акт на определения в закона орган, който единствен има правомощието да определя тази цена. Въззивният съд не е давал друга правна квалификация на предявения иск и затова не е бил длъжен да действа в съответствие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение №721/03.01.2011 г. по гр.д.№401/09г. на ВКС, IV ГО. Промяната в резултата на делото във втората инстанция не се дължи на процесуално нарушение на въззивния съд, изразяващо се в неразпределена доказателствена тежест при промяна в правната квалификация. Затова липсва противоречие между въззивното решение и посочената задължителна практика на ВКС.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по четвъртия въпрос, който отразява неправилното виждане на жалбоподателя, че въззивният съд не е посочил материалноправната норма, която прилага. Във въпроса е отразено несъгласието на жалбоподателя с мотивите на съда, а не действително противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВС и ВКС. Ето защо и по този въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до разглеждане по същество. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция, на ответника следва да се присъдят сторените разноски в размер на 19 739,39 лв. съгласно приложения списък и фактура от 07.09.2016 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,




О П Р Е Д Е Л И:


НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 254 от 09.02.2016 г. по в.т.д. № 1921/2015 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с адрес [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 19739,39 лв. разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: