Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 5165 по описа за 2016 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 44/26.04.2016 на Бургаския апелативен съд по гр. д. № 96/2016, с което е потвърдено решение № 46/26.11.2015 на Ямболския окръжен съд по гр. д. № 407/2014, с което са уважени предявените искове за сумата 702.028 лева обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, изразяващо се в отчуждаването на имущество на ищеца за удовлетворяване на вземане на държавата от трето лице – акционер на дружеството ищец съгласно § 8 ПЗР ЗПСК, на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД и е отменено същото решение в отхвърлителната част, като са уважени предявените искове за сумата 4.225 лева обезщетение за имуществени вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, изразяващо се в разноски по проведеното без успех касационно производство за защита на правото му на собственост, на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД. Обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправните въпроси: пред кой съд и по кой процесуален ред следва да се разгледа искът за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, произтичащо от акт на висшата националната юрисдикция, която се е произнесла като последна инстанция по отнесения до нея правен спор; легитимирано ли е Народното събрание да представлява държавата като процесуален субституент по искове за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС; за допустимостта на съдебното решение по отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС, без по противоконституционността на този закон да се е произнесъл компетентния Конституционен съд; за допустимостта по иск за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз съдът да се произнесе по правилността на определение по допускане на касационното обжалване, с което е оставено без уважение искане за отправяне на преюдициално запитване; длъжен ли е Върховният касационен съд да отправи преюдициално запитване съгласно чл. 629, ал. 3 ГПК преди да се е произнесъл по допускане на касационното обжалване, ако искането е свързано с касационните оплаквания срещу въззивното решение, а не с повдигнатите правни въпроси, които са основание за допускане на касационното обжалване; задължен ли е Върховният касационен съд да отправи преюдициално запитване, ако касационното обжалване не е допуснато; както и по материалноправните въпроси: при кои предпоставки държавата отговаря за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз и налице ли е причинна връзка между поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на ЕС и вредите от неговото приложение, предвид непосредственото действие на Конституцията и уредения в нея примат на правото на Европейския съюз пред вътрешното законодателство; обусловена ли е отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз от обстоятелството, че пострадалият не е „чуждестранно лице” по смисъла на чл. 63 ДФЕС; съставлява ли ограничение на свободното движение на капитали или ограничение върху плащанията по смисъла на чл. 63 ДФЕС, вписването и реализирането на законна ипотека върху имущество на дружеството за дълг на негов акционер; засяга ли се дейността на търговското дружество от ограничаването на свободното движение на капитали; както и действително претърпяна вреда ли е заплатеният от неправомерно отстранения собственик на имота наем в размера, който той е уговорил с наемодателя и обвързан ли е съдът от размера на уговорения наем.
Прокуратурата на Република България взема становище, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено е от надлежно сезиран съд срещу надлежни ответници (процесуални субституенти на държавата съгласно чл. 7 ЗОДОВ) и в пределите на правораздавателната власт на съда. Исковете са предявени преди допълването на ЗОДОВ от 2019 г. и съгласно § 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) разглеждането им продължава от съдилищата, пред които исковете са висящи, включително при настоящото касационно обжалване. Решението е и по същество правилно, тъй като ищецът е претърпял реална вреда, причинена от прилагането на разпоредба от националното право – § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК (Обн. в ДВ бр.72/2006), която (разпоредба) е съставлявала неправомерно ограничение на свободното движение на капитали по смисъла на чл. 63 ДФЕС и свободното право на установяване по смисъла на чл. 49 ДФЕС – първично право на Европейския съюз, което има директен ефект, тъй като ограничението е от естество да разубеди и да възпре други лица да инвестират в съответната държава-членка. Без правно значение е, че процедурата за нарушение и отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС не е приключила с осъдително за България решение на Съда на Европейския съюз, тъй като отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от Народното събрание като мярка в тази процедура и законовата промяна е мотивирана изрично с нарушаването на правото на Европейския съюз, което съставлява признание за противоправността на отменената разпоредба.
По повдигнатите процесуалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че според общото правило на чл. 14, ал. 1 ГПК всички граждански дела са подведомствени на гражданските съдилища. Споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз са гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. С измененията на чл. 1 ЗОДОВ (ДВ, бр. 30 от 2006 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени исковете за отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като същите се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. Това очевидно включва и исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз от тези органи и лица. С новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) от подведомствеността на гражданските съдилища са изключени и се разглеждат по реда на АПК и исковете за отговорността на държавата от нарушение на правото на Европейския съюз от правораздавателната дейност на административните съдилища.
От кой съд и по и по кой процесуален ред е разглеждано делото до 02.12.2019 г. е без правно значение, тъй като съгласно § 6, ал. 1 ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, а съгласно ал. 2 неприключилите до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване.
В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, също и когато делото е подсъдно на гражданските съдилища. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК (отм.), когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма.
Положението на ВКС, като висшата националната юрисдикция, която се произнася като последна инстанция по отнесения до нея правен спор не изключва възможността иск за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз да бъде предявен срещу него, като процесуален субституент на държавата, когато се претендира нарушението на правото на Европейския съюз да произтича от практиката на този съд. Не съставлява пречка за това и обстоятелството, че ако въззивното решение по иска за обезщетение подлежи на касационно обжалване и то бъде допуснато, от ВКС ще бъде разгледан и искът за обезщетение, тъй като двете дела имат различни страни и различен предмет. Единствената правна последица от това, че първото дело е разгледано от съдии от състава на ВКС е, че второто дело не може да бъде разпределено за разглеждане от същите съдии, а ако са налице други основания за отвод на съдиите, на които делото е разпределено, те са длъжни служебно да се отведат от неговото разглеждане.
Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Тази отговорност го легитимира като процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон, който се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз. Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията съответствието на законите с правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал. 5 и 6 на Закона за Конституционния съд и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на Европейския съюз и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на Конституционния съд имат решенията на Съда на Европейския съюз, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор.
Правото на Европейския съюз има особено положение в системата на българското право. Както беше изяснено по-горе, то има международен произход, което налага неговото автономно тълкуване и поставя в особено положение Съда на Европейския съюз, като източник на задължителна съдебна практика. Международният произход на това право обуславя и неговото надмощно положение по отношение на националното право съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 2 на Конституцията. Подобно на международното публично право, което урежда отношения между държави, но може да уреди и публичните отношения между държавите – страни по договора и техните граждани (напр. ЕКПЧОС) и подобно на международното частно право, което намира приложение при частноправни отношения с международен елемент (напр. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки), но може да уреди и частноправни отношения без международен елемент (напр. Конвенцията на ООН за правата на детето); правото на Европейския съюз, като част от вътрешното право на страната съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 1 на Конституцията урежда, както публичните отношения между държавата-членка и нейните граждани в обществено значими области като свободата на движение на хора, стоки, услуги и капитали, и др., така и частноправните отношения с международен елемент (напр. в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение), но също и частноправни отношения без международен елемент, напр. защитата на потребителите.
Задължението на съда, който разглежда дело като последна инстанция да отправи преюдициално запитване е диференцирано. Той е длъжен да отправи такова запитване, когато се постави въпрос за валидността на акт на органите на Европейския съюз и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на Европейския съюз, въпреки че Конституционният съд в свое решение е приел, че несъответствие няма. Съдът от последна инстанция няма нужда да отправя запитване, ако отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейския съюз или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение, което позволява да се приеме без колебание, че противоречие съществува или не съществува.
Актовете на съда имат различна обвързваща сила и следва да бъдат зачитани в различни аспекти според правното им естество. Те могат да са обжалваеми или необжалваеми, но когато са постановени от Върховния касационен съд, те не може да бъдат обжалвани поради изчерпване на инстанционния ред. Определението за недопускане на касационното обжалване е необжалваемо и след като е породило съответните правни последици, те не може да отпаднат в последствие. Това обаче не изключва възможността по последващ иск за обезщетение да бъде установена противоправността на акта, ако той нарушава достатъчно съществено (предпоставка, въведена изрично от 02.12.2019 г. с влизането в сила на чл. 2в ЗОДОВ, изм. и доп. ДВ, бр. 94 от 2019 г.) правото на Европейския съюз, тъй като това няма да засегне неговите правни последици – те ще продължат да са неотменими. (Необжалваеми актове на Върховния касационен съд може да бъдат отменяни и по реда на чл. 307 ГПК.)
Когато е наложително Върховният касационен съд да отправи преюдициално запитване, той може да направи това, както в производството по допускане на касационното обжалване, така и в производството по разглеждане касационната жалба. Запитването следва да бъде отправено в производството по допускане на касационното обжалване, когато някой от повдигнатите правни въпроси е за съответствието на приложима към спора разпоредба от националното право с правото на Европейския съюз; а в производството по разглеждане касационната жалба – когато някое от касационните оплаквания е за съответствието на приложима към спора разпоредба от националното право с правото на Европейския съюз (от такова касационно оплакване може да не е изведен правен въпрос). До изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017) Върховният касационен съд не можеше да извежда правния въпрос от посочените в касационната жалба касационни оплаквания вън от изключенията, посочени в т. 1, ТР № 1/19.02.2010, ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 1/2009 и т. 10, ТР № 1/17.07.2001, ВКС, ОСГК по тълк. д. № 1/2001. При действието на изменения чл. 280, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 86/27.10.2017) съдът не е ограничен от посочените тълкувателни решения и може да изведе правния въпрос от касационните оплаквания вън от посочените в двете тълкувателни решения изключения, което му позволява, при наличието на оплакване за очевидна неправилност, да отправи преюдициално запитване още в производството по допускане на касационното обжалване по правен въпрос, който той служебно е формулирал.
По повдигнатите материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите.
За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т.е. отговорността за вреди е обективна. Отговорността по ЗЗД е виновна, т.е. деецът има възможност да се екскулпира, като докаже по несъмнен начин, че е положил дължимата грижа; и това изключва неговата отговорност. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“; но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др.
Както е посочено по-горе, в чл. 5, ал. 4 на Конституцията е уреден механизъм за предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, чрез овластяването на всички правоприлагащи органи – от местната и държавната администрация до Конституционния съд – да преценяват съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право с приоритет пред националния закон, но съществуването на този механизъм не освобождава, нито Народното събрание от отговорността, че е приел и/или поддържа националния закон в несъответствие с правото на Европейския съюз, нито държавата – от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил ефективно и вреди са причинени. Причинният процес започва от приемането или поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. Поведението на различните държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение.
Що се отнася до съществувалата в националното право възможност да бъде вписана и реализирана законна ипотека върху имущество на търговско дружество за дълг на негов акционер, тя е съставлявала ограничение на свободното движение на капитали по смисъла на чл. 63 ДФЕС и свободното право на установяване по смисъла на чл. 49 ДФЕС, тъй като позволява в интерес на държавата едно лице да отговоря с имуществото си за задължение на друго лице, без първото да е учредило по своя воля надлежно реално обезпечение на чуждия дълг. Реализирането на такава възможност не може да не засегне дейността на дружеството и е от естество да разубеди и да възпре други лица да инвестират в съответната държава-членка. За наличието на нарушение на правото на Европейския съюз е без значение дали потенциално засегнати биха се оказали чуждестранни, или местни лица, предоставили капитал на дружеството, тъй като правото на Европейския съюз е част от вътрешното право.
Показателно за значението на допуснатото нарушение е обстоятелството, че е нарушено първично право на Европейския съюз, уреждащо значими правоотношения – свободното движение на капитали и свободното право на установяване, накърнението на тези права се състои в тяхното непризнаване (а не напр. в приемливо затрудняване на реализирането им), както и обстоятелството, че отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от Народното събрание като мярка в процедура за нарушение № 2012/4002 за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС.
Вредата на неправомерно отстранения от имота му собственик, който не е изгубил правото на собственост, е съизмерима с пазарния наем за такъв имот на същото място за времето на отстранението; докато вредата на неправомерно отстранения от имота му собственик, който е изгубил правото на собственост, е съизмерима с пазарната цена, на такъв имот на същото място към момента на отстраняването. Ако дължимото обезщетение не е изплатено в деня на падежа, собственикът търпи вреда и от забавянето на изпълнение на паричното задължение, съизмеримо със законната лихва, а ако действително понесената вреда е по-голяма – в доказания по-голям размер. При промяна на пазарните условия преди изплащането на обезщетението, довела до повишаване на цените на имотите, вредата може да бъде съизмерена с пазарната цена към съответния по-късен момент, като лихвата за забава в такъв случай ще се дължи от този по-късен момента, към който е определена пазарната цена.
По-големият размер на действително претърпените вреди от забавено изпълнение на обезщетението за отстранението от имот може да бъде съизмерен с пазарния наем за такъв имот на същото място през времето от отстранението до получаването на обезщетението. Размерът на пазарния наем при съответните условия се установява със заключение на вещо лице. Документът за сключен договор за наем от отстранения собственик и трето лице – наемодател е частен диспозитивен документ, а разписките за плащането му – частни свидетелстващи документи. Договорът и разписките, които не са подписани от насрещната страна по спора, съгласно чл. 180 ГПК имат само формална доказателствена сила – те съставляват доказателство единствено за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от лицата, които са ги подписали. Частните документи, неподписани от насрещната по спора страна, нямат никаква материална доказателствена сила.
Данните за сключени договори за наем на имоти през съответното време и на съответното място имат доказателствено значение, но за установяването на размера на пазарния наем за съответните имоти на съответното място през релевантния период от време.
Дори сключването на договора за наем и плащането на уговорената наемна цена да бъдат доказани по несъмнен начин, съдът е обвързан от размера на пазарния, а не от размера на уговорения и изплатен по-висок наем. Уговореният размер на наема е резултат от общата воля на страните по договора. Ако наемателят е положил дължимата грижа при конкретните условия на пазара (търсене и предлагане), размерът на наема би бил поне равен на пазарния; ако наемателят се е съгласил за по-висок наем, той се е самоувредил с разликата над пазарния размер.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира частично основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявените искове са за сумата 532.900 лева – пазарната стойност на имотите, собственост на ищеца, отчуждени в резултат на публична продан за погасяване на задълженията на негов акционер към държавата, както и сумата от 174.960 лева - платена от ищеца наемна цена за ползването на имотите през времето от месец септември 2011 до месец февруари 2014 г. и сумата 4.255 лева – разноски за процесуалното представителство на ищеца за защитата на правото му на собственост в производството пред Върховния касационен съд, като имуществени вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз, със законната лихва върху трите суми от предявяването на иска.
Във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира тази извъндоговорна отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. Предвиденият в чл. 45 ЗЗД режим на деликтна отговорност не е пригоден за реализиране на отговорността на държавата за вредите, произтекли от неспазване на правото на ЕС. От друга страна, съгласно установената практика на СЕС предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е по-неблагоприятен от този за подобни искове, засягащи националното право. Затова и ВКС в определение № 269 от 08.05.2015г. по гр.д. № 1867/2015г. на III г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК след извършено сравнение на исковете за отговорност на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на общностното право приема, че се касае за сходни искове и че процесуалният ред по ЗОДОВ е именно реда, предвиден за „подобни искове" по националното право. Този ред съответства и на принципа на равностойността и на принципа на ефективността, от които изхожда СЕС в своите решения, а не на нормативно уредения в националното законодателство ред по ЗЗД и АПК.
По делото няма спор, че един от акционерите на ищцовото дружество има задължение към държавата, произтичащо отношенията по приватизационната сделка, с която ги е придобил. Не е спорно, че на 08.02.2007 г. по искане на ответника АСПК на основание § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК (Обн. в ДВ бр.72/2006) е вписана законна ипотека върху собствените на ищеца недвижими имоти за обезпечаване вземането на държавата срещу нейния длъжник. По предявен иск за защита правото му на собственост Старозагорския окръжен съд е обявил за нищожна законната ипотека върху имуществото на ищеца. Това решение е отменено от Пловдивския апелативен съд, който отхвърля предявения от ищеца иск. С определение № 520/28.06.2010 по т.д. № 78/2010 Върховният касационен съд не допуска до касационно обжалване въззивното решение. Не се спори също, че ипотекираните имоти са продадени принудително и с 4 броя постановления за възлагане от 18.08.2011 г., влезли в сила на 31.08.2011 г. те са възложени на купувача от публичната продан.
С жалба на ищеца от 06.04.2011 г. е сезирана Европейската комисия за допуснати нарушения на чл. 63 ДФЕС, произтичащи от приемането и прилагането спрямо него на разпоредбата на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК в редакцията й към 2006 г., както и от предприетите изпълнителни действия за събиране вземанията на държавата от нейния длъжник. С писмо от 28.05.2013 г. Европейската комисия е уведомила ищеца за изпратено мотивирано становище до България и за постъпилия отговор от българските власти, които са уведомили Комисията за предприетите мерки за отстраняване на констатираното от ЕК несъответствие на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК с разпоредбите на ДФЕС.
В изисканото от Министерския съвет и приложено по делото официално уведомително писмо от 31.05.2012 г. по процедура за нарушение № 2012/ 4002 по описа на ЕК е отразено категоричното становище на ЕК, че § 8 ЗПСК представлява държавна мярка, с която се въвежда специално държавно право и се нарушава заложените в Договора свободно движение на капитали (чл.63 ДФЕС) и свободно право на установяване (чл.49 ДФЕС). С мотивирано становище от 21.03.2013 г. по същата процедура ЕК подържа изразената вече в официалното уведомително писмо позиция и след като изразява мотивирано становище, че съгласно чл. 258, ал. 1 ДФЕС България не е изпълнила задълженията си по чл. 63 и чл. 49 ДФЕС, приканва България да предприеме необходимите мерки в срок от два месеца.
По повод на започнатата от ЕК процедура за нарушение № 2012/4002 е установено, че българските власти са предприели конкретни мерки, изразяващи се в иницииране на законодателни промени чрез изготвяне на Законопроект за изменение на ЗПСК с оглед извършване на необходимата законодателна промяна на тази разпоредба. Не е спорно, че отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от Народното то събрание на 29.04.2015г. и обнародвана в ДВ бр. 34/12.05.2015 (след предявяването на исковете).
Съгласно чл. 63, § 1 ДФЕС (предишен чл. 56, § 1 ДЕС) всички ограничения върху движението на капитали между държавите – членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват. Понятието „движение на капитали" по смисъла на таза разпоредба не е определено в Договора, но в свои решения СЕС постановява, че движение на капитали по смисъла на цитираните разпоредби са всички видове инвестиции на физически и юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност. Съдът на ЕС по повод тълкуване на чл. 63, § 1 ДФЕС последователно в своите решения е признавал за ограничение на свободното движение на капитали всяка мярка, въвеждана от националните законодателства на държавите-членки, която може да разубеди и да възпре чуждестранните лица да инвестират в съответната държава-членка като създава за държавата особени права или привилегии във връзка с участието й в приватизационния процес и в управлението на акционерните дружества за сметка на правата и интересите на частноправните субекти, осъществяващи стопанска дейност на територията й.
В § 8 ПР ЗИД ЗПСК (Обн. бр.72/01.09.2006) е предвидено, че за заварени приватизационни договори, по които има неизпълнени в срок задължения, Изпълнителният съвет на АСПК, съответно органите по чл. 4, ал. 2 от закона могат в 6-месечен срок от влизане на закона в сила да предприемат необходимите действия за учредяване на законна ипотека върху имуществото на купувача, а в случаите по чл. 25 и чл. 35 ЗППДОП (Обн. ДВ бр. 38/1992, отм. ДВ, бр. 28/2002) – върху имущество на приватизираното дружество. Безспорно е, че целта на тази законодателна промяна е да се уредят допълнителни засилени гаранции за държавата като кредитор по сключени при действието на отменения ЗППДОП приватизационни договори чрез признаване в нейна полза на правото да впише законна ипотека не само върху имуществото на купувачите, неизпълнили поетите от тях договорни задължения, но и върху имуществото на приватизираното дружество, за да обезпечи и събере успешно вземанията си от неизправните купувачи. С цитираната разпоредба са уредени ясно и недвусмислено кумулативните предпоставки за вписване на законна ипотека в полза на държавата, а именно сключен по реда на чл. 25 или чл. 35 ЗППДОП (отм.) приватизационен договор; неизпълнени в срок поети от купувача с този договор задължения и налично имущество на дружеството, което може да бъде обект на ипотека. С тази норма не са предвидени други допълнителни изисквания, свързани с принадлежността на закупените с приватизационния договор акции и дялове и по-конкретно не е въведено изискване към момента на предприемане действията по вписване на ипотеката акциите или дяловете да са притежание на неизправния купувач.
Върховният касационен съд в своята задължителна практика приема, че при липса на въведено от законодателя изискване купувачът да е съдружник или акционер в приватизираното дружество към момента на вписване на ипотеката, нормата на § 8 ПЗР на ЗИД на ЗПСК следва да бъде тълкувана съобразно точния смисъл, вложен в нея като счита за недопустимо стеснително тълкуване на закона.
Съдържащата се в § 8 ПР на ЗИД на ЗПСК правна уредба, предвиждаща право за държавата да впише ипотека върху имуществото на приватизирано дружество за обезпечаване на неизпълнени в срок задължения на купувача по заварен към 01.09.2006 г. договор за приватизационна продажба създава предпоставки за ограничаване на правата и интересите на акционерите, които са закупили или след вписване на ипотеката ще закупят акции от капитала на приватизираното дружество. Вписването на законна ипотека върху имуществото на приватизираното дружество препятства косвено свободното упражняване на правата на акционерите да решат как да се управлява недвижимото имущество, обект на ипотеката и какви разпоредителни действия да се извършват по отношение на него. Провеждането на принудително изпълнение върху имуществото, предназначено да служи за осъществяване дейността на дружеството прави невъзможно реализирането на положителни икономически резултати от тази дейност и съответно постигане на целта, която инвеститорът-акционер е преследвал със закупуването на акциите. С признаване на ипотечно право по § 8 ПР ЗИД ЗПСК държавата се поставя в привилегированото положение да може да удовлетвори успешно частноправните си вземания към купувача, който е чуждо за дружеството лице за сметка на участващите в дружеството акционери, включително и инвеститори от други държави – членки, които са закупили акции в дружеството. По този начин е придаден приоритет на чисто икономическите интереси на държавата спрямо конституционно защитените с чл. 19, ал. 3 от Конституцията инвестиционни интереси на акционерите. Приватизираното дружество не е носител на задълженията, поети от купувача с приватизационния договор и по аргумент от чл. 133 ЗЗД имуществото им не обезпечава изпълнението на тази чужди задължения.
Съобразно установената с чл. 63 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки и постоянната практика на СЕС е недопустимо разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК да бъде прилагана от националния съд от момента на приемане на България за член на Европейския съюз до законодателната й отмяна със ЗИД ЗПСК (Обн. ДВ бр. 34/12.05.2015). Действително разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК е приета от Народното събрание през 2006 г. – преди присъединяването на България към ЕС, но същата е отменена със Закон за изменение на ЗПСПК едва на 29.04.2015 г. въпреки откритата от ЕК против България процедура за нарушение № 2012/4002 и дадения от ЕК с мотивираното й становище от 21.03.2013 г. двумесечен срок за предприемане от българските власти на конкретни мерки. Непосредствено след влизането на България в Европейския съюз АСПК е приложила разпоредбата на § 8 ПР ЗИД ЗПСК и не само е вписана законна ипотека върху имуществото, собственост на приватизираното дружество-ищец, но е извършена и публична продан на същото имущество. Липсват данни за реално предотвратяване или ограничаване на придобиването на акции по отношение на реални инвеститори, но ЕК с мотивираното си становище по процедура за нарушение № 2012/4002 приема, че посочената норма накърнява правото на свободно движение на капитали и може да засегне всеки бъдещ инвеститор на дружеството със седалище в държава-членка или в трета страна. В този смисъл е решението на СЕС по делото Frankovich, с което Съдът създава принципа за отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани заради нарушения на правото на ЕС дори и нарушената разпоредба от това право да няма директен ефект. Според същото решение обстоятелството, че дадена разпоредба от общностното право няма директен ефект не е пречка за ангажиране на отговорността на държавата за причинените от нетранспонирането й вреди. Затова е неоснователно твърдението в жалбата на АСПК, че няма нарушение на норма на ЕС поради това, че нито ищцовото дружество като юридическо лице, нито неговите акционери са със седалище на територията на някоя от страните-членки на ЕС, поради което ищецът не би могъл да се позове на колизия между правото на ЕС и националното ни законодателство.
С приемане на § 8 ПР ЗИД ЗПСК от Народното събрание и прилагането на тази норма от АПСК безспорно е допуснато сериозно нарушение на правото на ЕС, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата в тяхно лице.
Принципът за отговорност на държавите-членки е универсален и се прилага по отношение на всяко неизпълнение на задълженията им, произтичащи от Договорите независимо от характера и вида на това неизпълнение. Според СЕС този принцип е валиден във всеки случай когато държава-членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението (т.32 от решение Brasserie du pecheur и Factortame). Със същото решение в т. 35 СЕС уточнява, че принципът, съгласно който държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, за които държавите носят отговорност, се прилага и когато националният законодател носи отговорност за твърдяното неизпълнение на задължение. В случая, както се посочи и по-горе, законодателният ни орган Народното събрание не е изпълнил дадените му от ЕК препоръки и е отменил противоречащата на правото на ЕС норма едва три години след започване на процедура № 2012/4002 и повече от една година след предявяване на настоящия иск.
Неоснователен е подържания довод, че „XLIII Народно събрание не може да бъде отговорно за разпоредба, която е приета през 2006 г. от XL Народно събрание". Съгласно чл. 74 от Конституцията Народното събрание е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като орган, който само спира своята дейност – законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители. С изтичане мандата на народните представители законодателната дейност на НС като основна негова функция не се прекратява, а само се спира до избора на нови народни представители, които след встъпването им продължават дейността на НС по приемане, промяна и отмяна на закони. Да се приеме изразеното в противния смисъл становище от процесуалните представители на НС означава, че всяко Народно събрание може само да приема нови закони, но не и да променя и отменя закони, приети от предходното Народно събрание.
Предмет на производството по реда на чл. 258 – 260 ДФЕС могат да бъдат и извършени от националните съдилища нарушения на правото на ЕС (този въпрос се засяга за първи път по делото Kobler). В това решение след като напомня, че държавата носи отговорност за неизпълнение на задълженията й, извършени от всички нейни органи, Съдът подчертава особеното място, отредено от върховните съдилища на държавите членки в европейското правораздаване. На тази основа Съдът заключава, че държавите членки носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на окончателен съдебен акт, постановен в противоречие с правото на ЕС. Нарушаването на правото на ЕС от страна на държавата може косвено да бъде установено и по реда на преюдициалното производство по чл. 267 ДФЕС посредством отправянето на преюдициално запитване относно съответствието с правото на ЕС на разпоредба или акт от националното законодателство. Съгласно разпоредбата на чл. 267, ал.3 ДФЕС когато искане за отправяне на преюдициално запитване бъде поставено от страна по дело пред национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване, тази юрисдикция е длъжна да отправи запитване до общностния съд независимо дали счита това за необходимо или не. Това ограничаване на правото на преценка на последната инстанция е гаранция, че окончателното решение по делото ще бъде правилно, а от друга страна, че правото на ЕС ще бъде прилагано еднакво в отделните държави членки.
От момента на присъединяването й към ЕС на 01.01.2007 г. България е обвързана от разпоредбите на учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните правни разпоредби ВКС в качеството му на национална юрисдикция, правораздаваща като последна инстанция, е задължен да съобрази нормата на чл. 63 ДФЕС във връзка с приложението на § 8 от ПР на ЗИД на ЗПСК. Към момента когато е направено искане за преюдициално запитване в касационната във връзка с приложението на § 8 от ПР ЗИД ЗПСК и противоречието му с общностното право, ВКС е бил длъжен да направи такова запитване с оглед въведеното в касационната жалба оплакване за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, свързани с точното прилагане на закона – дали разпоредбата на § 8 се прилага в аспекта на установената с чл. 63 ДФЕС забрана за ограничение на свободното движение на капитали между държавите-членки, от което зависи правилното решаване на делото. Отговорът на този въпрос би се получил единствено и само чрез отправяне на преюдициално запитване, което задължение за касационната инстанция е въведено с разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК и което тя в случая не е изпълнила. ВКС като последна инстанция винаги трябва да отправи запитване за тълкуване освен ако отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на СЕО или значението и смисълът на разпоредбата или акта са ясни, че не будят никакво съмнение, които изключения не само не се установяват да са били налице, но и не се твърдят от този ответник. Неизпълнението на задължението за отправяне на преюдициално запитване, което тежи на последната съдебна инстанция по силата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, е достатъчно съществено по смисъла на трайно установената практика на СЕС, за да се приеме, че актът на ВКС противоречи на правото на ЕС и следва да се ангажира отговорността на държавата.
Подържаният довод, че отправяне на преюдициално запитване не може да се направи във фазата на селектиране на касационната жалба, а само във фазата на касационното разглеждане на делото, е неоснователен. Нито разпоредбата на чл. 267, ал. 3 ДФЕС, нито разпоредбата на чл. 629, ал. 3 ГПК съдържат такова разграничение на отделните фази, през които преминава разглеждането на делото от последната съдебна инстанция, а и според практиката на СЕС е без значение в кой стадий на производството е отправено преюдициалното запитване. Достатъчно условие е съдът, пред който е направено искане за отправяне на преюдициално запитване да действа като последна инстанция.
По изложените съображения, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за да бъде ангажирана извъндоговорната отговорност на държавата - извършените от ответниците нарушения дават основание на съда да приеме, че същите отговарят на изискването да са „явно квалифицирани", т.е. достатъчно съществени. Претърпените от ищцовото дружество имуществени вреди са вследствие на тези нарушения на ответниците, т.е. налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и причинените вреди.
Обезщетението, което държавата дължи трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда така че да осигури ефективна защита на нарушеното право. При липса на разпоредби в правото на ЕС по отношение на размера на дължимото обезщетение се прилагат принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Съобразно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, по който процесуален ред се разглежда настоящото производство държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
В случая, доколкото основния предмет на търговската дейност на ищцовото дружество е свързана с производство на определени изделия, с отчуждаване на собствените му недвижими имоти, в които е извършвана тази дейност, чрез извършената от публична продан за погасяване задълженията на трето лице към държавата, ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в намаление на имущественото му състояние и лишаване от правото му да се разпорежда с притежаваните от него имоти. Всяка имуществена вреда има стойност, която може да се изчисли и изрази в определена сума. Съобразно установената практика обезщетението за имуществени вреди се определя от пазарната стойност на съответното имущество. Вещото лице инж. Б. по допуснатата от първоинстанционния съд техническа експертиза счита, че реалната пазарна стойност на процесните имоти е тази, определена към момента на извършване на публичната продан през 2011 г. и възлизаща на 532.900 лева.
Неоснователен е доводът, че релевантната стойност на процесните имоти е достигнатата продажна цена при проведената публична продан, тъй като тази цена не е действителната пазарна стойност на имотите, а началната цена, от която започва принудителната продан съобразно разпоредбата на чл. 468, ал. 1 ГПК. Тази начална цена в размер на 75% е определена именно върху изчислената от вещото лице пазарна стойност от 532.900 лева, която е и реалната вреда, претърпяна от ищцовото дружество с отнемане собствеността му върху процесните имоти. Фактът, че публичната продан е приключила на цена от 75% от пазарната стойност на продаваните имоти не дава основание да се приеме, че това е „релевантната стойност" на тези имоти, тъй като проданта е приключила на тази цена поради явил се само един купувач и липса на наддавателни предложения.
Неоснователно е и твърдението, че имотите само формално са преминали в патримониума на третото лице-купувач и същите били останали дружествена собственост. Фактът, че купувачът по публичната продан притежава 92.95% от акциите на ищеца не е достатъчен в подкрепа на така изразеното становище. Липсата на данни за апортиране на тези имоти в капитала на акционерно дружество не дава основание да се приеме, че придобитото от купувача имущество е останало в патримониума на акционерното дружество-ищец.
Неоснователен е и доводът, че с са присъдени две обезщетения за една и съща вреда. Безспорно е, че с отчуждаване на собствените на ищцовото дружество имоти на него са му причинени имуществени вреди, за репариране на които ищецът претендира обезщетение. Различните по вид имуществени вреди не означава двойно обезщетение, тъй като и двата вида вреди, претендирани от ищеца – пазарната стойност на отчуждените имоти и размера на платения от ищеца наем по сключен от него договор за наем произтичат от принудителното му лишаване от собствеността върху негови имоти. Още повече, че сключването на договор за наем и заплащане на наемна цена за ищцовото дружество е било абсолютно наложително за да продължи дружеството да упражнява своята дейност.
Неоснователен е доводът за недоказаност на размера на претендирания като заплатен наем, който не бил реалният пазарен наем. Вредата, която ищецът претендира произтича от заплатения наем за определен период от време, чийто размер е договорен в сключения договор за наем, поради което неправилно се посочва, че този размер следва да бъде съобразен с пазарния наем за този период. Страните по даден договор за наем са свободни да договарят размера на дължимата наемна цена, а пазарния наем се използва като база при претенция за обезщетение за лишено право на ползване, при което няма договорен наем, каквото в конкретния случай не се търси. Още повече, че от допуснатата пред първоинстанционния съд и извършена съдебно-счетоводна експертиза се установява, че от момента на сключване на договора за наем ищецът е превеждал по банков път договорената с дружеството-наемодател наемна цена, като вещото лице е установило, че всички плащания по договора са осчетоводени и от двете дружества. Не са оспорени констатациите на вещото лице по тази експертиза, нито са оспорени извършените записвания по счетоводните книги на ищеца и на дружеството – наемодател, както и не са ангажирали доказателства за опровергаване на дадените от свидетелите показания във връзка с ползването на процесните имоти под наем.
Неоснователно е и твърдението, че наличната свързаност между двете дружества по договора за наем оборва размера на посочения в него наем. Дори и да се приеме, че между страните по договора за наем е налице свързаност по смисъла на § 1, т. 3 ДР ТЗ това не опровергава, че договорената наемна цена е реалната цена на уговорен наем, заплатен чрез реално плащане по банков път, установено от счетоводната експертиза.
По останалите оплаквания във въззивните жалби съдът е препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на атакувания съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че нарушението на чл. 267 от ДФЕС, което обосновава отговорността на съответната институция мотивира и отговорността за разноски, направени от страната в производството, развило се в противоречие с разпоредбите на ДФЕС. Вследствие на допуснатите нарушения, разгледани по-горе, на ищцовото дружество е причинена вреда в размер на заплатените от него разноски пред ВКС, която е пряка и непосредствена последица от тези нарушения.
Правилно въззивният съд е приел, че предявените искове са за обезщетение на имуществените вреди от непозволено увреждане със законната лихва от предявяването на иска, както и че държавата отговоря по иска за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз чрез органите, от чиито противоправни актове, действия или бездействия се претендира да са причинени вредите – Народното събрание, чието мнозинство е поддържало след 01.01.2007 г. в националното право съществуването на норма, която се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, по чието искане е вписана и реализирана оспорваната законна ипотека върху имотите на ищеца.
По същество правилно въззивният съд е приел, че отношение към нарушението на правото на Европейския съюз има и акт на Върховния касационен съд. Неправилно въззивният съд е приел, че несъобразеността с правото на Европейския съюз на определението за недопускане на касационно обжалване от Върховния касационен съд се състои в неизпълнение на задължението му на съд, разглеждащ делото като последна инстанция да отправи преюдициално запитване. Както е посочено по-горе това задължение е диференцирано, а и предпоставките за отправяне на преюдициално запитване са различни, предвид различните във времето служебни правомощия на касационната инстанция в производството по допускане на касационното обжалване и на разглеждането на касационната жалба. Несъобразеността на посоченото определение се състои в това, че макар да е повдигнат правният въпрос за съответствието на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК с разпоредбите на чл. 63 ДФЕС относно ограниченията на свободното движение на капитали и чл. 49 ДФЕС относно свободното право на установяване и въпреки че касаторът е поискал отправянето на преюдициално запитване, съдът е приел, че противоречието е без правно значение, тъй като първичното право на Европейския съюз не урежда публичните отношения между държавата-членка и нейните граждани.
Също правилно съдът е приел, че възможността да бъде вписана и реализирана законна ипотека върху имущество на търговско дружество за дълг на негов акционер е съставлявала ограничение на свободното движение на капитали по смисъла на чл. 63 ДФЕС и свободното право на установяване по смисъла на чл. 49 ДФЕС, тъй като е от естество да разколебае потенциални кандидати да инвестират в такова предприятие; както и че нарушението на правото на Европейския съюз е достатъчно съществено предвид значимостта на засегнатите права и начинът и степента на тяхното накърняване, както и обстоятелството, че отмяната на § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК е приета от Народното събрание като мярка в процедура за нарушение № 2012/4002 за отстраняване на констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС.
По същество правилно въззивният съд е приел, че имуществената вреда за ищеца от противоправното отнемане на собствеността му е в размер на 532.900 лева – цената на свободния пазар за такъв имот на това място по времето на неговото отнемане, според приетото заключение на вещото лице.
Когато имот е продаден на публична продан, проведена надлежно по реда на ГПК (включително при обезпечена възможност за участие на всички присъединени кредитори и спазване на правилата за разгласяване), постигната цена е пазарната цена на този имот при публична продан. Ако имот е изнесен на публична продан правомерно (напр. защото кредиторът е действителен), никой не може да оспорва, че постигната цена не е пазарната при публична продан. Когато обаче имотът е изнесен неправомерно на публична продан (напр. защото имотът е несеквестируем или кредиторът е привиден), вредата на увредения не е съизмерима с цената от публичната продан, а с цената на имота на свободния пазар, от който увреденият трябва да може да си купи с полученото обезщетение друг такъв имот. Цените на свободния пазар на недвижими имоти са по-високи от цените при публична продан по различни причини – предлагане на пазара за по-продължително време, наличие на по-изрядни документи за собственост, възможност за закупуване с банков кредит, незабавно придобиване владението, без изчакване на обжалвания и необходимост от въвод на купувача във владение от съдебния изпълнител и др.
По същество също правилно съдът е приел, че след противоправното отнемане на имотите ищецът е продължил да търпи вреди, които може да надхвърлят размера на законната лихва върху дължимото обезщетение след неговия падеж, но в нарушение на материалния закон е квалифицирал тези вреди по чл. 49 ЗЗД, като е намерил причинна връзка с посоченото противоправно поведение на ответниците. Вреди са претърпени, но в причинна връзка със забавеното изплащане на дължимото обезщетение от държавата.
В нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел, че събраните доказателства за уговорен наем и реално извършени и осчетоводени плащания доказват действително претърпяна вреда в по-голям размер от законната лихва върху дължимото обезщетение. Размерът на уговорения наем може в действителност да е дължимият (той може да е и по-нисък от пазарния, предвид обстоятелството, че страните по договора за наем са свързани лица) и разходът може реално да е извършен, но този разход не съставлява действително понесена по-голяма вреда, за която деликвентът отговаря. Вреда е действителният разход до размера на пазарния наем, за чийто размер релевантни доказателства по делото не са събрани.
Видно от изложеното обжалваното решение, в частта по исковете за обезщетение за сумите над 532.900 лева и 4.255 лева със законната лихва от предявяването на иска е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено в тази част, като предявените искове бъдат разгледани от касационната инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
По делото е установено, че един от акционерите на ищцовото дружество е имал задължение към държавата, произтичащо от отношения по приватизационната сделка, с която ги е придобил. На 08.02.2007 г. по искане на ответника АСПК на основание § 8 ПЗР ЗИД ЗПСК (Обн. в ДВ бр.72/2006) е вписана законна ипотека върху собствените на ищеца недвижими имоти за обезпечаване вземането на държавата срещу нейния длъжник. По предявен иск за защита правото му на собственост Старозагорския окръжен съд е обявил за нищожна законната ипотека върху имуществото на ищеца. Това решение е отменено от Пловдивския апелативен съд, който отхвърля предявения от ищеца иск. С определение № 520/28.06.2010 по т.д. № 78/2010 Върховният касационен съд не допуска до касационно обжалване въззивното решение. Установено е също, че ипотекираните имоти са продадени принудително и с 4 броя постановления за възлагане от 18.08.2011 г., влезли в сила на 31.08.2011 г. те са възложени на купувача от публичната продан за сумата 399.675,00 лева. Пазарната цена на свободния пазар за такива имоти на това място в деня на влизане в сила на постановлението за възлагане 31.08.2011 г. възлиза на 532.900 лева, а законната лихва върху тази сума от 01.09.2011 до 28.02.2014 г. възлиза на 136.399,93 лева.
Видно от изложеното, като е лишен противоправно от собствеността на процесните имоти ищецът е увреден от лица, за поведението на които държавата отговаря, като вината им се предполага. По делото нито се твърди, нито са събрани доказателства за полагане на дължимата грижа от тези лица. Общата уредба на деликтната отговорност в националното право признава възможността за екскулпиране на деликвента, но при отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз тази възможност е изключена поради несъвместимостта й с особеното изискване нарушението да е „достатъчно съществено“, установено в практиката на Съда на Европейския съюз (по делото Brasserie du pecheur) преди 02.12.2019 г. и след това с приемането на новия чл. 2в ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.). На практика неполагането на дължимата грижа има значение за квалифицирането на нарушението като достатъчно съществено, но полагането на дължимата грижа не изключва отговорността на държавата, ако нарушението е достатъчно съществено според другите – обективни елементи на фактическия състав.
Ищецът е увреден със сумата 532.900 лева (цената, която той би платил, за да закупи отнетите имоти от свободния пазар), която му се следва със законната лихва от предявяването на иска, както се претендира. Обстоятелството че при публичната продан е постигната по-ниска цена не е определяща за размера на дължимото обезщетение, тъй като имотите са изнесени на публична продан неправомерно. Що се отнася до разходите за наемането на същите имоти от купувача от публичната продан за времето от 01.09.2011 до 28.02.2014 г., те не са в причинна връзка с отнемането на собствеността, а с неполучаването на дължимото обезщетение, което би му позволило да си закупи от свободния пазар други такива имоти. Тази вреда е от забавянето на изпълнението на задължението за изплащане на дължимото обезщетение. За обезщетяването на тези вреди законът предвижда обезщетение в размер на законната лихва върху дължимата сума, без да е необходимо доказване на действителния им размер. При доказване на действително претърпени вреди, те може да се окажат и по-големи, но по делото релевантни доказателства за това не са представени. При така доказаните обстоятелства за времето от 01.09.2011 до 28.02.2014 г. на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 136.399,93 лева на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, тъй като това е правното основание, на което те се претендират според посочените в исковата молба факти и обстоятелства. Законна лихва върху това обезщетение обаче не следва да се присъжда, тъй като по естеството си то е за забавено изпълнение на парично задължение.
Ищецът е увреден и със сумата 4.255 лева, която той е изплатил като разноски по делото за безуспешната защита на правото си на собственост. Тази сума му се следва със законната лихва от предявяването на иска, както се претендира.
За причинените вреди отговаря държавата, тъй като увреждащото деяние съставлява нарушение на правото на Европейския съюз, което легитимира като надлежни ответници по делото Народното събрание, чието мнозинство е поддържало след 01.01.2007 г. в националното право съществуването на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз, Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол, по чието искане е вписана и реализирана оспорваната законна ипотека върху имотите на ищеца и Върховният касационен съд, който е приел, че първичното право на Европейския съюз не урежда публичните отношения между държавата-членка и нейните граждани. Нарушението е съществено, не само защото е извършено при неполагане на дължимата грижа (презумпцията по за вина чл. 45, ал. 2 ЗЗД нито е оспорена, нито оборена), но и според обективните елементи от фактическия състав на деликта, посочени по-горе. Държавните органи – ответници по исковете отговарят солидарно, защото надлежното обезщетение е дължимо от един и същ правен субект – държавата.
С оглед изхода на делото на ответника по касацията „Завод за каучукови уплътнители” АД, [населено място], С. област следва да бъде присъдена и сумата 80.379,00 лева разноски по компенсация за всички инстанции.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОТМЕНЯ решение № 44/26.04.2016 на Бургаския апелативен съд по гр. д. № 96/2016 в частта по исковете за обезщетение за сумите над 532.900 лева и 4.255 лева на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва от предявяването на иска на основание чл. 86 ЗЗД, както и в частта за разноските по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 44/26.04.2016 на Бургаския апелативен съд по гр. д. № 96/2016 в частта по исковете за обезщетение за сумите 532.900 лева и 4.255 лева на основание чл. 49 ЗЗД със законната лихва от предявяването на иска на основание чл. 86 ЗЗД.
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България, Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол и Върховния касационен съд да заплатят на солидарно на „Завод за каучукови уплътнители” АД, [населено място], сумата 136.399,93 лева обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и сумата 80.379,00 лева разноски по компенсация за всички инстанции.
ОТХВЪРЛЯ исковете за законна лихва върху сумата 136.399,93 лева на основание чл. 86 ЗЗД и за обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение за сумата над 136.399,93 до размера на 174.960 лева на основание чл. 86, ал. 1, изр. 2 ЗЗД със законната лихва от предявяването иска на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.