- 9 -

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 09.10.2019 (девети октомври две хиляди и деветнадесета) година в състав:
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4674 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5131/06.07.2018 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 6130/09.08.2018 година, подадена от А. В. П., двете срещу решение № 32/29.06.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 77/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е изменил първоинстанционното решение № 76/16.01.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 208/2017 година в резултат, на което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. В. П., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10 800.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди и сумата от 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното му обвиняване в престъпление, за което е бил оправдан с влязла сила присъда № 7/27.04.2015 година на Военно-окръжен съд Сливен, поставена по н. о. х. д. № 5/2013 година, която е била потвърдена с решение № 19/25.09.2015 година на ВАС и решение от 01.06.2016 година на ВКС, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 01.06.2016 година до окончателното плащане. В останалата част за разликата над присъдената сума от 60 000.00 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния претендиран размер от 150 000.00 лева искът е отхвърлен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от И. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Също така се сочи, че въззивният съд неправилно е определил дължимото се за претърпените имуществени вреди обезщетение. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А. В. П. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ да бъде намален, както и да бъде намален размерът на обезщетението за имуществени вреди.
Ответникът по тази касационната жалба А. В. П. е подал отговор на същата с вх. № 6238/15.08.2018 година, с който е изразил становище, че жалбата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
В подадената от А. В. П. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тези части решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 03.07.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 5131/06.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
А. В. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.07.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6130/09.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 650/01.08.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на по отношение на правния въпрос за възможността за редуциране на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение. Отговорът на този въпрос е даден в ТР № 1/18.12.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2017 година на ОСГК на ВКС, с което е прието, че при иск по чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване, както и установените по делото факти, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение трябва да бъде потвърдено по следните съображения:
Съставът на Апелативен съд Бургас е приел за установено, че А. В. П. е заемал длъжността заместник началник на поделение 24200 [населено място]. П. бил завършил Военната академия в [населено място] и бил преминал множество квалификационни курсове в страната и в чужбина. Бил е нещатен инспектор към инспекция „Контрол на въоръженията“ при ГЩ и ежегодно участвал в инспекции по ДОВСЕ и Виенския документ у нас и в чужбина. Владеел немски и руски език, не бил наказван професионално и имал перспективи за професионална кариера.
На 14.12.2007 година А. В. П. бил привлечен като обвиняем досъдебно производство № 83-IV-3/2007 година на Военно-окръжна прокуратура [населено място] за това че в периода от средата на октомври 2007 година до 13.12.2007 година, в условията на продължавано престъпление и в съучастие с двама германски граждани, като съизвършител, е отнел чужди движими вещи от владението на собственика им-Министерство на отбраната на Република България, без негово съгласие два броя танкове „М.“, представляващи танкови огневи точки в местността край [населено място], на обща стойност около 20 000.00 лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като тези вещи не са били под постоянен надзор и при отнемането им е използвано МПС-товарен автомобил с неустановена регистрация и лек автомобил марка „Ф.“, модел „Т.“, а също така и технически средства, като е извършил деянието в качеството си на длъжностно лице, което се е възползвало от служебното си положение-престъпление по чл. 195, ал. 2 от НК. За периода от 14.12.2007 година до 28.12.2008 година спрямо П. е била вземат мярка за неотклонение „задържане под стража“, която впоследствие е променена в „парична гаранция“ от 5000.00 лева
По горепосоченото дело е бил внесен обвинителен акт против П. и още две лица, като е било образувано н. о. х. д. № 65/2008 година на Военен съд Сливен. С постановена по посоченото наказателно производство присъда № 24/05.10.2010 година П. е признат за виновен по повдигнатите му обвинение, като му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години и конфискация на 1/4 от имуществото му. Освен това е осъден да заплати на Министерството на отбраната [населено място], съвместно с още едно лице, сумата от 1 950 000.00 лева. Тази присъда е била отменена с решение № 18/05.05.2011 година, постановено по в. н. о. х. д. № 79/2010 година на Софийския военно-апелативен съд като делото е било върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. През 2013 година е бил внесен нов обвинителен акт, като е било образувано н. о. х. д. № 5/2013 година по описа на Военен съд Сливен, по което е била постановена присъда № 7/27.04.2015 година, с която П. е бил признат за невинен и е оправдан по повдигнатите му обвинения. Тази присъда е потвърдена с решение № 19/25.09.2015 година на ВАС, което е оставено в сила с решение от 01.06.2016 година на ВКС. На 20.12.2008 година на А. В. П. е била наложена „забрана за напускане на пределите на Република България“, която е отменена на 13.12.2011 година-една година след изтичането на законния й срок, като отмяната е отразена в информационните масиви на МВР на 20.12.2012 година.
Исканата от Прокуратурата на Република България конфискация е била обезпечена от допусната с определение № 2/24.01.2012 година на Военен съд Сливен обезпечителна мярка „запор“ върху три леки автомобила и един мотоциклет, всичките собственост на А. В. П., която е била вдигната с влязло в сила на 24.01.2017 година определение № 45/22.11.2016 година.
От представените писмени доказателства се установява, че А. В. П. е направил разходи за адвокатско възнаграждение за воденото против него наказателно производство в общ размер на 10 800.00 лева.
С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от А. В. П. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:
1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и
2) наказателното производство да е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение.
Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.
Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от А. В. П., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.
В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.
При определяне размера на дължимите се от Прокуратурата на Република България обезщетения съставът на Апелативен съд Бургас е изложил съображения, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или производството прекратено, като по силата на чл. 4 от ЗОДОВ тя (чрез своя процесуален субституент) дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от някое длъжностно лице. Искът се явявал доказан по основание като спорът бил относно размера на реално претърпените от П. и доказани в процеса вреди. По силата на § 1 от ЗРЗОДОВ обезщетението за причинените неимуществени вреди се определяло от съда съобразно с чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Обхватът и съдържанието на това понятие били изяснени още в раздел ІІ на ППВС № 4/1968 година. В актуалната практика на ВКС били изработени и утвърдени няколко критерия, въз основа на които съдът определял справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, (която в случая било почти 9 години), тежестта на обвинението с оглед възможното наказание (обвинение по чл. 195, ал. 2 от НК-тежко умишлено престъпление, за което било предвидено наказание „лишаване от свобода” и „конфискация на част или цялото имущество”), други ограничителни мерки (мерки за неотклонение, забрана за напускане на страната, забрана за носене на оръжие, обезпечителни мерки по отношение на имуществото), личността на увредения и притежавания авторитет в обществото (социалното му положение на човек, без негативни обществени прояви, висок морален интегритет, оценен многократно с присвояване на различни войнски звания до чин майор), възрастта (54 години, т. е. активна, професионално ефективна възраст при повдигане на обвинението). Настъпилите промени в живота му (обвинение, арест, напускане на работа), за които сочели разпитаните свидетели се били отразили от една страна на неговия психичен статус, а от друга, вследствие на ограниченото общуване, го били поставили в изолация. Заради воденото срещу П. наказателно производство той изпитвал силни негативни емоции, които са увредили общото му психично състояние. Налице било съществено негативно отражение на наказателното производство върху душевното му състояние, което обосновавало присъждане на обезщетение в по-висок размер, като установената дистимия била клинично разпознаваемо психично разстройство, което съществувало и понастоящем, т. е. увреждането било трайно.
Според въззивния съд неимуществените вреди се изразявали в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство и добро име в обществото, като при определяне на паричния им еквивалент следвало да се съобрази и икономическият растеж и стандарта на живот към датата на увреждането. Стандартът на живот в страната като критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди бил възприет и в практиката на ВКС, но същия критерий бил неправилно приложен в първоинстанционното решение. Действително увреждането било тежко, настъпили били сериозни трайни последици за здравето на П., но съобразно общата икономическа обстановка в страната към момента на увреждането въззивният съд намирал, че присъденото от първата инстанция обезщетение не съответствало в пълна степен на доказаните вреди, за които отговорност носела Прокуратурата на Република България. Не били доказват вреди от продължително оставане без работа и от влошени семейни взаимоотношения. Независимо от моралните подбуди, А. В. П. сам бил пожелал да напусне армията, не бил отстранен или дисциплинарно уволнен. Веднага е бил включен в квалификационни курсове, след което си бил намерил работа сам. Неправилно в обема на увреждащите актове били включено бездействието на органите на МВР за своевременно попълване на информационния масив чрез нанасяне на отмяната на забраната за напускане на страната. При така установените по делото обстоятелства въззивният съд приемал, че на П. следва да бъде определено на основание чл. 52 от ЗЗД, парично обезщетение в размер на 60 000.00 лева.
В производството се присъждало обезщетение за преки и непосредствени имуществени вреди от воденото наказателно производство. Тези разходи в размер на 10 800.00 лева били понесени за защитата на А. В. П. наказателния процес. След влизане в сила на оправдателната присъда, направените разходи представлявали имуществена вреда и се дължали в пълен размер. За Прокуратурата на Република България не съществувало основание да иска намаляването им поради липса на фактическа и правна сложност на наказателното дело. Правната възможност по чл. 78 от ГПК била предвидена единствено за защитата по граждански дела и то в рамките на производството, по което се постановявало съдебното решение.
Правилно въззивният съд е приел, че Прокуратурата на Република България отговаря за неимуществените и имуществените вреди, претърпени от А. В. П. поради неоснователното му обвинение. Също правилно съдът е приел, че в резултат на неоснователното обвинение П. е претърпял посочените болки и страдания и е определил дължимото обезщетение според законовия критерия за справедливост в размер на 60 000.00 лева, като е съобразил тежестта на обвинението, вида и характера на процесуалната принуда, която е упражнявана в един продължителен срок (почти девет години), през което време П. е търпял болки и страдания.
В нарушение на материалния закон обаче съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че не може в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ по възражение на насрещната страна да намали обезщетението за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство.
В случая престъплението, за което А. В. П. е привлечен като обвиняем е такова по чл. 195, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2, т. 4 и т. 5 във връзка с чл. 194, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК и е наказуемо с лишаване от свобода до петнадесет години. Минималния размер на адвокатското възнаграждение по такива дела е уреден в разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2001 година да минималните размери на адвокатските възнаграждения. За времето на наказателното производство тази разпоредба е претърпяла три редакции-ДВ бр. 64/2004 година-550.00 лева; ДВ бр. 2/2009 година-800.00 лева и действащата и към момента такава-1500.00 лева. Наредбата определя минимално допустимия размер на адвокатското възнаграждение за съответния вид дело с незначителна правна и фактическа сложност. Под страх от дисциплинарна отговорност адвокатът не може да уговори възнаграждение за съответния вид дело в размер по-нисък от установения в Наредба № 1/09.07.2001 година да минималните размери на адвокатските възнаграждения. Той може обаче, съобразявайки се с действителната фактическа и правна сложност на делото, да уговори по-висок размер на възнаграждение. В този случай от обвиняемия се изисква да положи дължимата се грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. Не може да се изисква обвиняемия да уговори адвокатско възнаграждение, което да е точно съразмерно. Затова той може да уговори адвокатско възнаграждение, което да надвишава фактическата и правна сложност на делото, като в този случай намаляването ще се извърши само ако превишаването е прекомерно, т. е. уговореното възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение. В случая за всяка една съдебна инстанция е уговаряно и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на по 2000.00 лева, което надвишава установения в чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2001 година да минималните размери на адвокатските възнаграждения минимален размер, но не е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Освен това по договор от 14.12.2007 година е заплатена сумата от 300.00 лева за адвокатско възнаграждение по досъдебното производство. Според действащата към този момент редакция на чл. 12 от Наредба № 1/09.07.2001 година да минималните размери на адвокатските възнаграждения минималния размер на възнаграждението в този случай е 150.00 лева, поради което заплатеното от П. възнаграждение от 300.00 лева не е прекомерно, а е съобразено с фактическата и правна сложност на делото. Предвид на това не са налице предпоставките за редуциране на заплатеното от А. В. П. в наказателното производство адвокатско възнаграждение.
С оглед на горното обжалваното решение на Апелативен съд Бургас трябва да бъде потвърдено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ПОТВЪРЖДАВА решение № 32/29.06.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 77/2018 година.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.