5

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 356 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Ю. Г. К., представлявана от адв. Анна Т., срещу определение № 3112 от 15.12.2023г. по ч.гр.д. № 3176/2023г. на САС, 4 състав, с което е потвърдено определение № 11433 от 29.09.2023г. по гр.д.№ 9027/2023г. на СГС, I-ГО, 30 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд не е обсъдил изложените в частната жалба доводи и оплаквания. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че предявените искове за нищожност на договора за кредит, евентуално за нищожност на отделни клаузи от него са недопустими поради преклудиране на правото й да оспорва вземането с оглед наличието на стабилизирана заповед за изпълнение на парично задължение, издадена за вземане на ответника, произтичащо от процесния договор за кредит. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Възражението за нищожност на договор, респ. за нищожност на отделни негови клаузи като противоречащ на закона на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 вр. чл.143 ЗЗП, преклудира ли се поради наличието на влязла в сила заповед по чл.417 ГПК за вземането по същия договор?
2. Разпоредбите, уреждащи недействителността, императивни ли са и установени ли са в публичен интерес, тяхното предназначение не е ли да бъдат защитени общественият ред и правната сигурност?
3. Под страх от недействителност при сключване на договорите страните трябва ли да се съобразяват с повелителните правни норми?
4. Нищожността не е ли най-тежкият порок на сделките като обективно състояние, което ги лишава от правно значение? Нищожните сделки пораждат ли правни последици от момента на сключването им и могат ли да бъдат заздравявани? Нищожността настъпва ли по право и всеки заинтересован правен субект може ли да се позове на нея, без да е необходимо порокът на сделката да бъде установен предварително по съдебен ред?
5. Съдът задължен ли е да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител? Има ли изрично задължение съдът да следи за неравноправни клаузи в потребителски договори в заповедното производство?
6. Договорната автономия абсолютна ли е, тя ограничена ли е от чл.9 ЗЗД, според който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не противоречи на повелителни норми на закона и добрите нрави? Когато тази забрана не е спазена, при оценката на правното действие на договора съдът трябва ли да се ръководи от принципа на законността и да приложи закона точно? Материалният закон ще бъде ли приложен точно, ако съдът игнорира установените от него при преценката на доказателствата факти, опорочаващи сделката?
7. След като страните по сделката имат задължение да спазват правопорядъка и да не договарят в противоречие с императивните правни норми, когато ги нарушат, следва ли да понесат последиците на нищожността, която при отнесен до съда спор ще бъде констатирана служебно?
8. Задължение на съда ли е независимо от процесуалното поведение на страните да издири и приложи релевантните правни норми, както и да следи за спазването на повелителните разпоредби на закона като част от преценката за това дали е доказано пораждане на права и задължения на страните?
9. Въззивният съд длъжен ли е сам да установи основанията за нищожност на сделката, относима към правата на страните, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които тя произтича, като съдът процедира по реда, посочен в т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.1 и т.2 на ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Твърди още, че въззивното определение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд е взел предвид, че според обжалваното първоинстанционно определение ищцата не е подала възражение срещу издадената срещу нея заповед № 13924 от 18.05.2023г. по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 20713/2023г. по описа на СРС, като предмет на заповедта са парични вземания, произтичащи от сключен с „Кредит Тръст” ООД договор за кредит БАЛАНС за ФЛ № 169-2-22/08.07.2022г. Приел е, че стабилизираната заповед за изпълнение по чл.417 ГПК се ползва със сила на пресъдено нещо и преклудира незаявените възражения на длъжника, в т.ч. възражението за нищожност на договора, от който произтичат вземанията – предмет на заповедта. Намерил е, че с оглед правната уредба на заповедното производство, уреждаща специален ред за защита на длъжника, материалноправните си възражения той е могъл да наведе в отговора на исковата молба в исковото производство по чл.422 ГПК, но само при срочно подадено от него възражение по чл.414, ал.1 ГПК, като пропускът да подаде такова възражение обуславя недопустимост на предявения от него иск за нищожност на договора в цялост или на отделни негови клаузи. С оглед на това е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявените искове за прогласяване нищожността на договора за кредит в цялост, евентуално на отделни негови клаузи, на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП.
Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Първият формулиран процесуалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е формирана и практика на ВКС, обективирана в определение № 1199 от 09.05.2024г. по ч.т.д.№ 1304/2023г. на ВКС, II т.о., поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствие на обжалваното определение с така формираната практика. Останалите въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол.
Отговор на първия процесуалноправен въпрос е даден в определение № 1199 от 09.05.2024г. по ч.т.д.№ 1304/2023г. на ВКС, II т.о. Прието е, че в практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23 се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/. Въз основа на анализа на така формирана практика на СЕС е прието, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос.
Поради това и с оглед отговора на релевантния процесуалноправен въпрос следва да се приеме, че формираната с влязлата в сила заповед за изпълнение сила на пресъдено нещо препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове само ако се установи, че заповедният съд е преценил действителността на клаузите от сключения договор с оглед на посочената Директива 93/13 и е изложил мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на това производство. С оглед на изложеното неправилно въззивният съд е приел, че са недопустими предявените искове за нищожност на сключения договор за кредит, евентуално на отделни негови клаузи, поради наличието на формирана сила на пресъдено по действителността на тези договори в предходното производство, по което е издадена стабилизирана заповед за незабавно изпълнение, без да е извършена преценка дали ищцата има качеството потребител и дали заповедният съд е осъществил контрол в рамките на развилото се пред него производство за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор.
Поради това обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено, като бъде отменено и потвърденото с него първоинстанционно определение, и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, като бъде извършена преценка дали ищцата има качеството на потребител и след като бъде изискано заповедното производство, бъде извършена преценка дали заповедният съд е осъществил контрол в рамките на развилото се пред него производство за наличие на неравноправни клаузи в сключения договор.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3112 от 15.12.2023г. по ч.гр.д. № 3176/2023г. на САС, 4 състав.
ОТМЕНЯ определение № 3112 от 15.12.2023г. по ч.гр.д. № 3176/2023г. на САС, 4 състав и потвърденото с него определение № 11433 от 29.09.2023г. по гр.д.№ 9027/2023г. на СГС, I-ГО, 30 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: