Р Е Ш Е Н И Е

№ 538

гр. София, 09.07.2010 г.

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и десетата година, в състав:

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ

                                     ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА

                                                                        МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 519 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационната жалба на „О” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., представлявано от председателя на съвета на директорите В. П. , приподписана от юрисконсулт Д. Ф. , против въззивното решение без номер от 18 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2007 г., с което е оставено в сила решение без номер от 15 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г.

Касационният контрол е допуснат с определение № 725 от 9 юли 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по правния въпрос дали Наредба № 7 има универсален характер и дали е приложима и по отношение на процедурите по чл. 64 ЗС, или е приложима само за новопостроени сгради.

По поставения въпрос касаторът сочи, че размерът на прилежащия терен не може да се определя произволно за всеки конкретен случай, а само въз основа на нормативи и установени критерии, които именно се съдържат в Наредба № 7 за правила и нормативи за устройството на отделните видове територии и устройствени зони; ЗУТ в чл. 22 ал. 7 определя, че посочената наредба се прилага при определяне на прилежащ терен към съществуващи сгради, поради което наредбата има универсален характер.

Ответникът „Т” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., представлявано от изпълнителния директор И, чрез процесуалния си представител адв. П, в отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК по поставения въпрос изтъква, че посочената наредба няма универсално приложение, а е приложима само при проектиране на нови сгради и комплекси, при промяна на предназначението им и евентуално в случаите на чл. 11 ал. 3 ППЗСПЗЗ.

С атакуваното решение въззивният съд приел, че касаторът ползва процесния имот, като определената по реда на чл. 64 ЗС площ е 230 кв.м., но касаторът ползва допълнително още 640 кв.м.; по реда на Наредба № 7 необходимата площ за използване на сградата надвишава размера на имота; наредбата няма приложение в отношенията между страните, защото тя цели да определи необходимата земя за застрояване, а не и в отношенията между собственика на земята и собственика на постройката по смисъла на чл. 64 ЗС – ЗС е по-висок по степен нормативен акт, а наредбата е издадена по приложението на ЗУТ и касае друга правна сфера; за ползваните в повече части от имота се дължи обезщетение по реда на чл. 59 ЗЗД, което, изчислено, възлиза на по-голяма сума от претендираната.

По поставения въпрос касационният съд приема следното:

Според правилото на чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съобразно нейното предназначение. Целта на разпоредбата е при разделна собственост на земята и постройките върху нея да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Затова законът определя, че ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство.

Законът за устройство на територията създава ред по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради. Така в чл. 22 ал. 7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба № 7 от 2003 г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея.

Като е приел разрешение на поставения материалноправен въпрос в противоречие с изложеното, въззивният съд е приложил закона неправилно.

Касационната жалба е основателна.

Съдът е сезиран с иск за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 от Закона за задълженията и договорите за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот в размер на 9000 лева за периода 18 август 2001 г. – 18 юли 2006 г. С исковата си молба ответникът по касация “Т” А. сочи, че закупил по приватизационна сделка урегулиран поземлен имот, обособен в последствие в два УПИ, като в единия от тях се намира собствената сграда на касатора, който ползва целия УПИ, а не само частта от имота, необходима за използването на сградата; въпреки исканията на ищеца за уреждане на отношенията помежду им или за изкупуване на терена, касаторът не предприел действия в тази насока, а заградил имота и ограничил достъпа на външни лица, включително и на ищеца.

В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост и са изтъкнати доводи за погрешен извод на съда във връзка с приложимостта на Наредба № 7 за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони в рамките на производство по чл. 64 ЗС.

По делото е установено, че ищецът е придобил собствеността върху дворно място по силата на приватизационна сделка, като в последствие от дворното място са образувани две УПИ, от които процесното е с площ от 1360 кв.м. В това УПИ е разположена административна сграда, собственост на ответника, със застроена площ от 490,50 кв.м. Процесното дворно място към датата на завеждането на иска е съсобствено между ищеца и третото лице помагач на негова страна – “З” ЕООД. Прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че касаторът владее процесния имот.

Атакуваното решение е неправилно.

За да бъде определено обезщетение за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е необходимо да се определи площта, която е нужна за обслужването на собствената на ответника по иска сграда, като за разликата над тази площ обезщетение се дължи. Според неоспореното заключение на тричленната техническа експертиза, застроената площ на сградата е 497 кв.м., а площта на поземления имот е 1328 кв.м.; съобразно Приложение № 1 към чл. 21 на Наредба № 7 от 2003 г., необходимата прилежаща площ към сградата е в размер на 1412 кв.м. – повече от площта на имота. При тези данни следва да се приеме, че използването на цялата площ на процесния имот в конкретния случай не ограничава извън рамките на допустимото правото на ищеца да ползва собствения си имот. Искът за заплащане на обезщетение по реда на чл. 59 от Закона за задълженията и договорите за неоснователно ползване на собствен на ищеца имот е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Касаторът не претендира заплащането на разноски по спора, поради което такива не се присъждат.

Мотивиран от изложеното, състав на четвърто гражданско отделение на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивното решение без номер от 18 ноември 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на Софийския градски съд за 2007 г. в обжалваната му част, с която е оставено в сила решение без номер от 15 януари 2008 г., постановено по гр.д. № 1* по описа на районния съд в гр. С. за 2006 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на “Т” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. “. № 6* против “О” А. със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. “. № 67А за заплащане на обезщетение в размер на 9000 лева за неоснователно ползване на недвижим имот за периода 17 юли 2001 г. – 18 юли 2006 г.

Решението се постановява при участието на трето лице помагач “З” ЕООД със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. “. № 6* на страната на “Т” АД.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: