- 8 -

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 20.02.2019 (двадесети февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4674 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5131/06.07.2018 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 6130/09.08.2018 година, подадена от А. В. П., двете срещу решение № 32/09.06.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 77/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е изменил първоинстанционното решение № 76/16.01.2018 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 2088/2017 година в резултат, на което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. В. П., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, сумата от 10 800.00 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди и сумата от 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното му обвиняване в престъпление, за което е бил оправдан с влязла сила присъда № 7/27.04.2015 година на Военно-окръжен съд Сливен, поставена по н. о. х. д. № 5/2013 година, която е била потвърдена с решение № 19/25.09.2015 година на ВАС и решение от 01.06.2016 година на ВКС, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 01.06.2016 година до окончателното плащане. В останалата част за разликата над присъдената сума от 60 000.00 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди до пълния претендиран размер от 150 000.00 лева искът е отхвърлен.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от И. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Също така се сочи, че въззивният съд неправилно е определил дължимото се за претърпените имуществени вреди обезщетение. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на А. В. П. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ да бъде намален, както и да бъде намален размерът на обезщетението за имуществени вреди. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба А. В. П. е подал отговор на същата с вх. № 6238/15.08.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 32/09.06.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 77/2018 година оспорваната с жалбата част, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част.
В подадената от А. В. П. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тези части решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, А. В. П. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 03.07.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 5131/06.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
А. В. П. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.07.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 6130/09.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При определяне размера на дължимите се от Прокуратурата на Република България обезщетения съставът на Апелативен съд Бургас е изложил съображения, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или производството прекратено, като по силата на чл. 4 от ЗОДОВ тя (чрез своя процесуален субституент) дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от някое длъжностно лице. Искът се явявал доказан по основание като спорът бил относно размера на реално претърпените от П. и доказани в процеса вреди. По силата на § 1 от ЗРЗОДОВ обезщетението за причинените неимуществени вреди се определяло от съда съобразно с чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Обхватът и съдържанието на това понятие били изяснени още в раздел ІІ на ППВС № 4/1968 година. В актуалната практика на ВКС били изработени и утвърдени няколко критерия, въз основа на които съдът определял справедливото обезщетение, а именно продължителността на наказателното преследване, (която в случая било почти 9 години), тежестта на обвинението с оглед възможното наказание (обвинение по чл. 195, ал. 2 от НК-тежко умишлено престъпление, за което било предвидено наказание „лишаване от свобода” и „конфискация на част или цялото имущество”), други ограничителни мерки( мерки за неотклонение, забрана за напускане на страната, забрана за носене на оръжие, обезпечителни мерки по отношение на имуществото), личността на увредения и притежавания авторитет в обществото (социалното му положение на човек, без негативни обществени прояви, висок морален интегритет, оценен многократно с присвояване на различни войнски звания до чин майор), възрастта ( 54 години, т. е. активна, професионално ефективна възраст при повдигане на обвинението). Настъпилите промени в живота му (обвинение, арест, напускане на работа), за които сочели разпитаните свидетели се били отразили от една страна на неговия психичен статус, а от друга, вследствие на ограниченото общуване, го били поставили в изолация. Заради воденото срещу П. наказателно производство той изпитвал силни негативни емоции, които са увредили общото му психично състояние. Налице било съществено негативно отражение на наказателното производство върху душевното му състояние, което обосновавало присъждане на обезщетение в по-висок размер, като установената дистимия била клинично разпознаваемо психично разстройство, което съществувало и понастоящем, т. е. увреждането било трайно.
Според въззивния съд неимуществените вреди се изразявали в нравствените, емоционални, психически терзания на личността, накърнената чест, достойнство и добро име в обществото, като при определяне на паричния им еквивалент следвало да се съобрази и икономическият растеж и стандарта на живот към датата на увреждането. Стандартът на живот в страната като критерий за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди бил възприет и в практиката на ВКС, но същия критерий бил неправилно приложен в първоинстанционното решение. Действително увреждането било тежко, настъпили били сериозни трайни последици за здравето на П., но съобразно общата икономическа обстановка в страната към момента на увреждането въззивният съд намирал, че присъденото от първата инстанция обезщетение не съответствало в пълна степен на доказаните вреди, за които отговорност носела Прокуратурата на Република България. Не били доказват вреди от продължително оставане без работа и от влошени семейни взаимоотношения. Независимо от моралните подбуди, А. В. П. сам бил пожелал да напусне армията, не бил отстранен или дисциплинарно уволнен. Веднага е бил включен в квалификационни курсове, след което си бил намерил работа сам. Неправилно в обема на увреждащите актове били включено бездействието на органите на МВР за своевременно попълване на информационния масив чрез нанасяне на отмяната на забраната за напускане на страната. При така установените по делото обстоятелства въззивният съд приемал, че на П. следва да бъде определено на основание чл. 52 от ЗЗД, парично обезщетение в размер на 60 000.00 лева. В производството се присъждало обезщетение за преки и непосредствени имуществени вреди от воденото наказателно производство. Тези разходи били понесени за защитата на А. В. П. наказателния процес. След влизане в сила на оправдателната присъда, направените разходи представлявали имуществена вреда и се дължали в пълен размер. За Прокуратурата на Република България не съществувало основание да иска намаляването им поради липса на фактическа и правна сложност на наказателното дело. Правната възможност по чл. 78 от ГПК била предвидена единствено за защитата по граждански дела и то в рамките на производството, по което се постановявало съдебното решение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България сочи, че съставът на Апелативен съд Бургас се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас и по материалноправния въпрос за това как се прилага обществения критерий за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Във връзка с последния въпрос са представени решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/2010 година, решение № 356/09.12.2014 година, постановено по гр. д. № 2946/2014 година, решение № 62/22.02.106 година, постановено по гр. д. № 4776/2015 година и решение № 176/13.10.2016 година, постановено по гр. д. № 964/2016 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от А. В. П. е поискал допускането на обжалваното решение на Апелативен съд Бургас до касационен контрол по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка сочи че въззивното решение противоречи на т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година и на ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Освен това сочи и противоречие с решение № 18/20.02.2014 година, постановено по гр. д. № 2721/2013 година, решение № 267/26.06.2014 година, постановено по гр. д. № 820/2012 година, решение № 344/24.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2378/2014 година, решение № 175/14.06.2016 година, постановено по гр. д. № 6268/2015 година и решение № 344/24.11.2016 година, постановено по гр. д. № 2370/2014 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Наред с това са поставени и въпросите за това какво е съдържанието на понятието „критерий за справедливост”; какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, с оглед присъждане на обезщетение за него, включени в „критерия за справедливост” и какви „стъпки” включва процесът на оценяване на едно негативно преживяване, включени в „критерия за справедливост”, като се твърди, че по отношение на тях е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. На последно място се твърди, че е налице установеното с чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, а именно очевидна неправилност.

Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси за приложението на чл. 52 от ЗЗД трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Бургас разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивния съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.
Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Бургас е достигнал до извода, че претендираните от А. В. П. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от И. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от П. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението Апелативен съд Бургас по тези въпроси.
По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди, а това от своя страна води и до липса на основанието за допускане на касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по поставените в тази връзка от А. В. П. въпроси.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. В. П. е поискал обжалваното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, и то след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Налице е обаче предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по отношение на поставения от Прокуратурата на Република България въпрос за възможността за редуциране на заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие със задължителното тълкуване дадено с ТР № 1/18.12.2018 година, постановено по тълк. д. № 1/2017 година на ОСГК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32/09.06.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 77/2018 година.
ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.