ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 5120 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 408 от 03.05.2018 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 63 от 23.06.2017 г. по гр.д. № 145/2017 г. на Бургаски апелативен съд, с което са отхвърлени предявени от Религиозна институция „Свидетелите на Йехова в България” с адрес в [населено място] срещу „Скат” ООД, [населено място] и В. К. К. със съдебен адрес в [населено място], субективно съединени искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД за сумата 3000 лева.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос по приложението на чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД търпят ли подлежащи на обезщетяване неимуществени вреди религиозните организации от изразени чрез средства за масово осведомяване обидни, клеветнически твърдения, уронващи авторитета им.
По материалноправния въпрос по приложението на чл. 49 ЗЗД, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд приема следното:
До началото на новото хилядолетие съдебната практика последователно следва принципното становище, че неимуществени вреди могат да бъдат търпени само от физически лица. Характерът на вредите, изразяващи се в телесни и емоционални болки и страдания предполага съществуваща сетивност за възприемането им – сетивност, каквато юридическите лица не притежават, поради което не може да им бъде признато право на обезщетение за неимуществени вреди.
С Европейската конвенция за защита правата на човека, международен договор, подписан през 1950 г., се създава правен стандарт и механизъм за ефективното осъществяване на основни права и свободи, каквито са правото на живот, на свобода и сигурност, на справедлив съдебен процес, на свобода на мисълта, съвестта, религията, словото, събранията и сдруженията и пр. човешки ценности от висш порядък. В своята практика, Европейският съд по правата на човека, създаден за да осигури спазване на задълженията по Конвенцията, поети от подписалите я държави, признава на юридическите лица право на обезщетение за неимуществени вреди – право на вреди от неосигуряване на справедлив съдебен процес в разумен срок (чл. 6 ЕКЗПЧОС); право на свобода за изповядване на религията (чл. 9 ЕКЗПЧОС); право на осигуряване на ефикасни правни средства за защита пред съответните национални власти (чл. 13 ЕКЗПЧОС); право на свобода на събранията и сдружаването (чл. 11 ЕКЗПЧОС); право на защита от дискриминация (чл. 14 ЕКЗПЧОС). В поредица свои решения, Европейският съд по правата на човека присъжда обезщетения за неимуществени вреди на юридически лица и в частност на религиозни организации – по дело Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България по жалба № 39023/1997 г. за нарушение по чл. 9 ЕКЗПЧОС на свободата на религията, изразяващо се в необоснованата държавна намеса в организацията на религиозната общност; дело Светия синод на Българската православна църква (митрополит И.) и други срещу България по жалби № 412/03 и № 35677/04 за нарушаване на правата по чл. 9 от Конвенцията; по дело Митрополитска църква на Б. и други срещу Молдова по жалба № 45071/99 за нарушение на чл. 9 ЕКЗПЧОС поради отказа на държавата да се признае църквата жалбоподател, за нарушение на чл. 11 ЕКЗПЧОС на свободата на сдружаване, както и за нарушение на чл. 13 от Конвенцията поради неосигуряване на правни средства за защита за получаване от национален орган на обезщетение поради нарушено право на свобода на религията; дело Свидетелите на Йехова в Москва срещу Русия по жалба № 302/02 за нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС за вреди от нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
Европейската конвенция за защита правата на човека е ратифицирана от Република България със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г., в сила за Република България от 7 септември 1992 г., предвид което и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на страната, а нормите и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат. Нормите на ЕКЗПЧОС следва да бъдат прилагани пряко от националните съдилища, които са длъжни да тълкуват тези на вътрешното законодателство в съответствие с възприетите стандарти в решенията на Съда по правата на човека.
Принципното разрешение за възможността неимуществени вреди да бъдат търпени от юридически лица е намерило отражение и в българското законодателство след 2000-та година. Съгласно чл.1 ЗОДОВ изм. ДВ, бр. 105 от 2005 г.) държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, а съгласно чл. 4 от Закона, обезщетението е за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно чл. 631а ТЗ (нов - ДВ, бр. 58 от 2003 г.), обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането се дължи на длъжника физическо или юридическо лице, когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност. Право на обезщетение за неимуществени вреди е предвидено и в чл.76а ЗМГО (нов - ДВ, бр. 43 от 2005 г.) при нарушение на правата върху марки и географски означения, чиито притежатели могат да бъдат и юридически лица; по чл. 95, ал. 2 вр. с чл. 5 ЗАСП при нарушение на авторско, сродно нему или друго право, носител на което е юридическо лице, както и в чл. 57а. (Нов - ДВ, бр. 73 от 2006 г.) от Закона за промишления дизайн, съгласно който обезщетение се дължи за всички претърпени имуществени и неимуществени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от нарушение, а съгласно чл.1 от Закона, приложението му е по отношение на българските физически и юридически лица, както и по отношение на чуждестранни физически и юридически лица от държави, които участват в международни договори, по които Република България е страна. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи и на основание чл. 74 вр. с чл. 3 от Закона за защита от дискриминация (Обн., ДВ, бр. 86 от 30.09.2003 г., в сила от 1.01.2004 г.,) за нарушение на право на равно третиране. Право на обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица е уредено и в чл. 60а ЗСВ (Нов - ДВ, бр. 50 от 2012 г., в сила от 1.10.2012 г.) за нарушение на правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Така съществуващата правна уредба дава възможност Религиозните вероизповедания, придобили статут на юридическо лице по реда на Закона за вероизповеданията (чл. 14 ЗВ) да претендират обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност (ЗОДОВ); от забавено правосъдие (чл. 60а ЗСВ); от нарушение на правата им върху авторски права, марки, географски означения или промишлен дизайн (чл.76а ЗМГО и чл. 57а ЗПД вр. с чл. 21, ал.1 и ал. 2 от Закона за вероизповеданията); от нарушено право на равно третиране (ЗЗДискр.). Няма основание да бъде изключена и възможността да се присъди обезщетение за неимуществени вреди на религиозни организации и от изнесени чрез средства за масово осведомяване клеветнически твърдения, уронващи авторитета им. Обратно, в своята задължителна практика (Тълкувателно решение № 4 от 2012 по тълк.д. № 4 от 2012 г. ОСГТК ВКС), Върховният касационен съд приема, че обезщетяването на неимуществените вреди е принцип, а не изключение; че такова се дължи и при договорна отговорност.
С оглед изложеното, уронването на авторитета на религиозно вероизповедание чрез изнасяне на обидни, клеветнически твърдения в средства за масова информация съставлява нарушение на защитимо право, чието засягане няма парична оценка, поради което причинените неимуществени вреди подлежат на обезщетяване.
В обжалваното решение на Бургаски апелативен съд е прието за установено, че на 27.08.2014 г. и на 03.09.2014 г. от телевизия „Скат”, собственост на ответника „Скат” ООД са били излъчени две телевизионни публицистични предавания „Паралакс” с водещ ответникът В. К.. Претенцията на ищеца е основана на претърпени неимуществни вреди от изнесени злоумишлено в тези предавания неверни и вредящи на доброто му име факти и обидни, клеветнически и омразни изказвания по негов адрес, обвиняващи го в неморални и противообществени прояви. Прието е, че въпросът дали изнесеното в телевизионните предавания излиза извън границите на закрепената в чл. 39 от Конституцията свобода на словото и изразяването на мнение не следва да бъде обсъждан, тъй като исковете са неоснователни поради липса на активно материалноправна легитимация на ищеца като субект, можещ да претърпи неимуществени вреди. Този извод е формиран въз основа на цитирана от въззивния съд съдебна практика, съгласно която право на обезщетение за претърпени от деликт неимуществени вреди имат физическите, но не и юридическите лица, по отношение на които липсва засегнато правно благо, подлежащо на компенсация, а изключенията от това правило произтичат само от закона (чл. 4, ал.1 ЗОДОВ; 631а, ал.2 вр. с ал.1 ТЗ и чл. 76а вр. с чл. 2 ЗМГО) с оглед специфичния предмет на уредените обществени отношения.
В касационната жалба против въззивното решение на Бургаски апелативен съд, подадена от Религиозна институция „Свидетелите на Йехова в България” са изложени оплаквания за неправилност на извода, че като юридическо лице, Институцията няма право на обезщетение за неимуществени вреди от деликт. Поддържа се, че изводът е формиран в нарушение на ЕКЗПЧОС, част от вътрешното ни право, с което касаторът е лишен от ефективно средство за защита на интересите си.
Ответниците по касационната жалба „Скат” ООД и В. К. К. я оспорват като неоснователна.
Съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни. Религиозна институция „Свидетелите на Йехова в България”, в качеството и на юридическо лице разполага с правото да претендира обезщетение за неимуществени вреди от действия, уронващи престижа на институцията, поради което решаващите изводи на въззивния съд се явяват неправилни. Въззивното решение, постановено в нарушение на материалния закон следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия по арг. от чл. 293, ал.3 ГПК, следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор.
Предмет на делото са субективно съединени искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, предявени от Религиозна институция „Свидетелите на Йехова в България” срещу ответниците В. К. К. и „Скат” ООД. Искът срещу В. К. К. е предявен за това, че като журналист, водещ предаването „Паралакс”, излъчено по ТВ СКАТ (собственост на ответника „Скат” ООД) на 27.08.2014 г. е направил обидни и клеветнически изказвания срещу Институцията, а именно „Това са хора, които издигат в култ жертвата и това е жертвата на собствения живот” . Представил е копия от произведена от Институцията литература и претендирайки, че чете е направил неверни изказвания: „Ясно и категорично се казва следното: децата не трябва да учат до шестия, седмия клас, че и по-малко да могат да броят и да смятат, да не се събират със свои съученици, приятелчета”. На 03.09.2014 г., отново в същото предаване с тема „Сатанисти – Йеховисти превземат България” е определил „Свидетелите на Йехова” като „опасна секта” и е направил клеветнически и омразни изказвания, изразяващи се в „йеховиски и всякакви садисти”, „опасна, много опасна секта”, а строежа на Зала на царството на Свидетелите на Йехова в близост до две училища и една детска градина е определил като „това е все едно да пуснеш педофил в детска градина”. Направил е и изявления, че старейщините на Институцията подкупват общински служители, както и че заплашват с убийство и подбуждат към самоубийство. Тези клеветнически изказвания, станали достояние на неограничен брой зрители, са причинили сериозна обида на Религиозната институция и последователите и са навредили на репутацията и, поради което претендират обезщетение като компенсация на нанесените им нематериални щети.
По делото е установено по безсъмнен начин, че предаванията са излъчени по телевизия СКАТ с водещ ответникът В. К. К., направил посочените по-горе изявления. Установено е и че предаването е гледано от широк кръг хора, в т.ч. от последователи на Свидетелите на Йехова, които са почувствали засегнати и наранени.
Анализът на направените коментарии от водещия предаванията налага извод, че част от употребените изразни средства не съставлява обида, нито клеветническо твърдение. Терминът „секта” означава религиозна общност/вероизповедание, различно от официалното, което определение по синонимен и тълковен речник е придобило и гражданственост. Религиозната институция „Свидетелите на Йехова в България” е вероизповедание, различно от официалното, което традиционно за Република България е източното православие – чл. 10, ал .1 от Закона за вероизповеданията. Не е обидно или клеветническо и даденото определение на сектата като опасна. Оценката не нахвърля правото на изразяване на мнение, прокламирано в чл. 39 от Конституцията на Република България.
Същевременно, част от направените от ответника К. изказвания и в частност тези, касаещи проповядвани от ищеца идеи относно възпитанието на децата и младежите са неверни, опровергани от действителното съдържание на приетите като доказателство по делото печатни произведения на Религиозната институция. Неверни като недоказани са и изнесените твърдения, че от страна на Институцията се подкупват общински чиновници и се отправят закани за убийство. Изявленията са с клеветническо съдържание, целящо изграждане на превратни, негативни представи за проповядваните от Институцията идеи за възпитанието на децата и цената и смисъла на човешкия живот. Обидни и клеветнически по своя характер са и изявленията, сравняващи строежа на молитвен дом на Институцията в близост до обществени детски заведения с това „да пуснеш педофил в детска градина”. Изнасянето на всички тези твърдения с негативно съдържание засягат публичния образ на Религиозната институция и уронват престижа и. Излъченото чрез средство за масова информация, каквото е ТВ СКАТ, надхвърля правото на свободно изразяване - съставлява противоправно поведение, за което пострадалия следва да получи морално удовлетворение чрез присъждане на парично обезщетение. Ответниците В. К. К., като пряк извършител на деликта на основание чл. 45 ЗЗД и ТВ СКАТ, като възложител на работата на основание чл. 49 ЗЗД, носят солидарна отговорност за обезвъзмездяване на причинените неимуществени вреди.
По размера на обезщетението: Предявеният иск за обезщетение, дължимо солидарно от ответниците в размер на 100000 лева е отхвърлен за разликата между 3000 и 100000 лева с влязлото в сила при условията на чл. 296, т. 2 ГПК първоинстанционно решение по гр.д. № 230/2015 г. на Бургаски окръжен съд. Настоящият съдебен състав намира, че за обезвъзмездяване на понесените от религиозната институция и последователите и неимуществени вреди с оглед характера на обезщетението, служещо преди всичко за морално удовлетворение на пострадалите и същевременно имащо възпиращо и предупредително значение за нарушителя, искът следва да бъде уважен в пълния му размер от три хиляди лева, предмет на делото пред настоящата инстанция.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на касатора следва да бъдат присъдени претендираните съдебни разноски за касационното производство общо в размер на 1100 лева.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 63 от 23.06.2017 г. по гр.д. № 145/2017 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 49 ЗЗД „Скат” ООД, [населено място],[жк], бл. 47 и на основание чл. 45 ЗЗД В. К. К. от [населено място], с ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно на Религиозна институция „Свидетелите на Йехова в България” с адрес в [населено място], [улица], сумата 3000 (три хиляди) лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.02.2015 г. до окончателното и изплащане, както и сумата 1100 (хиляда и сто) лева разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.







ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: