Р Е Ш Е Н И Е

Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 22.05.2012 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ


при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 204/2012 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 266 от 18.11.2011 год., по в.т.д.№ 476/2011 год., с което е потвърдено решение № 479/20.05.2011год., по т.д.№ 1503/2010 год. на Варненския районен съд.
С решението на Варненския районен съд са уважени предявените от Комисията за защита на потребителите искове с правно основание чл.186, ал.3, във вр. с ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите и е осъдено дружеството касатор, в качеството му на ответник по предявените обективно съединени колективни искове, да отстрани като неравноправни клаузите на чл.13, т.3, чл.33, ал.2 и чл.34, ал.2 от ОУ за продажба на електрическа енергия на потребители, негови клиенти, като е постановена забрана за повторното им включване в ОУ за продажба на електрическа енергия на потребители и е задължен [фирма], [населено място], след влизане в сила на решението, да огласи диспозитива на решението за своя сметка в един централен ежедневник и пълния текст на решението на електронната си страница в Интернет.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопрозводствени правила.
Конкретните изложени възражения са срещу законосъобразността на извода на въззивния съд относно приложимостта на нормата на чл.143, т.3 З., към текста на чл.13, т.3 от ОУ на дружеството, касаеща преддоговорните отношения с потребителите. При обосноваване на становището си [фирма] се позовава на легалната дефиниция на понятието ”потребител” в т.1 на § 13 от ДР на З., в който е транспонирана Директива 93/13/Е. на Съвета от 05. 04. 1993 год., относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в която също понятието „потребител” по дефиницията се свързва с качеството на страна по договорите, а не с участник в преддоговорини отношения. Несъгласие в посочения смисъл е изразено и с извода на решаващата инстанция по отношение на останалите текстове от ОУ, поради което иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявените искови претенции, като неоснователни.
Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в касационното производство.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. със заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел за основани на закона и доказателствения материал по делото изводите на В. за наличие на неравноправни клаузи в ОУ за продажба на електрическа енергия на [фирма], [населено място] по см. на чл.143 З., според която законова разпоредба, такава е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Съобразявайки законовата дефиниция за неравноправна клауза и обстоятелството, че по силата на чл.98, ал.4 от Закона за енергетиката, процесните ОУ за потребителите влизат в сила от публикуването им, без необходимост от изричното им приемане от последните, като по този начин и с оглед предварителното им изготвяне тази страна по договора е поставена в невъзможност да влияят върху съдържанието им Варненският апелативен съд е счел, че процесните ОУ попадат в обхвата на нормата на чл.143 З. и тя се явява приложима.
По отношение основния спорен по делото въпрос, дали твърдяните от ищеца клаузи на ОУ имат правната характеристика на неравноправни такива, по см. на чл.143 З. въззивният съд е възприел изцяло изводите на В..
Като е преценил, че двете обезщетения предвидени с чл.33, ал.2 и чл.34, ал.2 от ОУ, поради фиксирания им размер и освобождаващи потребителите от задължението да го доказват, притежават правната характеристика на неустойка по см. на чл.92, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че посочените в тях 90-дневни срокове, в рамките на които последните могат да ангажират договорната отговорност на дружеството за неизпълнените задължения по договора, като давностни, а не преклузивни са в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл.111,б.”б” ЗЗД, която установява тригодишна давност за обезщетения от вида на визираните с ОУ и това само по себе си представлява ограничаване правата на потребителите, произтичащи от закона и обосновава неравноправност на същите по см. на чл.143, т.2 ЗЗД.
Като неоснователно, поради отсъствие на създадена с клаузите на ОУ подобна възможност, въззивният съд е приел и възражението на дружеството - ответник, настоящ касатор, че с двете, приети за неравноправни клаузи от ОУ, се създава единствено облекчен ред за доброволно уреждане на спора, без да се изключва общия исков ред за претендиране на неустойка от страна на потребителите, при който приложение ще намерят общите давностни срокове по ЗЗД.
Във вр. с оспорване на клаузата на чл.13, т.3 от ОУ решаващата инстанция е изложила съображения, че съдържанието на текста е неясно, тъй като нужните документи, които потребителят трябва да представи са не само неопределени, но и неопределяеми, поради отсъствие на критерий, с който следва да са съобразени.
Следователно преценката за определяне на нужните документи, които потребителят следва да представи в отделните уредни от нормата хипотези е предоставена единствено на волята на ответното дружество, което според съжденията на въззивния съд, изложени в съобразителната част на обжалваното решение, лишава потребителите от реална възможност за защита срещу евентуален необоснован отказ да бъде сключен договор за продажба. От своя страна отсъствието на създадена форма и възможност на защита на потребителите, води до нарушаване равновесието при упражняване правата и задълженията на съконтрахентите, което по своята същност се явява неравноправие, нарушаващо изискването за добросъвестност.
Срещу възражението на ответната по спора страна , че с клаузата на чл.13 от ОУ се уреждат преддоговорните отношения с потребителите, въззивният съд е изложил подробни съображения, аргументирани с легалната дефиниция на понятието”потребител” по т.1 на § 13 от ДР на З. и правната същност на договора за продажба на ел. енергия, като потребителски договор, белезите на който, предвид регламентирания с чл.13 т.3 от ОУ отказ на достъп до тази услуга, позволяват да бъде приложена разпоредбата на чл.143, ал.1, т.3 от З. и на осн. чл.146, ал.1 З. и по отношение на тази клауза и същата да бъде прогласена за нищожна.
Решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение клаузите на ОУ на договорите за продажба на ел. енергия на различните търговски дружества- доставчици на същата, въвеждащи 90 –дневен срок за потребителите за извънсъдебно ангажиране отговорността на ответника, като доставчик на електрическа енергия, за неизпълнение на конкретни негови задължения и за създадените, поради противоречието им с императивната норма на чл.111, б.”б” ЗЗД ограничения, което води до възприемането им за неравноправни, е налице задължителна съдебна практика- постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, решение № 207 от 24. 01.2012 год., по т.д.№ 580/2011 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС. С нея обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено, поради което не следва отново да бъдат излагани съображения от касационната инстанция.
Що се касае до разпоредбата на чл.13, ал.2 от ОУ, то следва да бъде споделено възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение,че липсата на критерий за определяемост на необходимите за сключване на договор за продажба на ел. енергия документи, при тяхната неопределеност по вид и характер, създава недопустима, от съществуващия в страната правов порядък, възможност за неравнопоставеност на страните по договора, чрез лишаване на потребителите от реална защита, при необоснован отказ на дружеството- доставчик на ел. енергия.
При определяне приложимостта на чл.143, ал.1, т.3 от Закона за защита на потребителите въззивният съд законосъобразно е приел, че сключването на договор за доставка на електрическа енергия е потребителски договор за ползвателя на услугата, по арг. от § 13, т.1 от ДР на З., което настоящият съдебен състав също споделя и намира,че поради тези аргументи възражението на настоящия касатор, основано на преддоговорния характер на отношенията в хипотезата на чл.13 от ОУ е лишено от основание в закона.
По изложените съображения решението на Варненския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което въпросът за отговорността за разноските в същото не следва да бъде обсъждан.
Водим от тези съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК



Р Е Ш И:


ОСТАВЯ В СИЛА решение на Варненския апелативен съд № 266 от 18.11.2011 год., постановено по в. т. д.№ 476/2011 год., по описа на с.с..
РЕШЕНИЕТО е окончателно.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: