Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 4592 и присъединеното към него ч.гр.д.№ 4591, двете по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1220 от 30.05.2017г. постановено по гр.д. № 4829/2016г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 22.01.2016г. по гр.д. № 2651/2008г. на Софийския градски съд за отхвърляне на предявените от С. Б. С. и М. Л. Б. Х. срещу Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройство, и срещу [фирма], ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл.108 от ЗС за признаване на правото на собственост и предаване на владението върху следните недвижими имоти: 1/ имот с идентификатор 68134.1508.3060 с площ 323,523 дка по КК за р-н „И.“ в [населено място], общ. С., обл. С.; 2/ имот с идентификатор 35239.1446.3115 с площ 12,040 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 3/ имот с идентификатор 35239.1446.3413 с площ 12,040 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 4/ имот с идентификатор 35239.1446.3208 с площ 8,423 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 5/ имот с идентификатор 35239.1446.3095 с площ 5,319 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 6/ имот с идентификатор 35239.1446.191 с площ 8,517 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 7/ имот с идентификатор 35239.1446.191 с площ 2,965 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 8/ имот с идентификатор 35239.1446.3307 с площ 2,83 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 9/ имот с идентификатор 35239.1446.196 и имот с идентификатор 35239.1446.827 с обща площ 885,297 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 10/ имот с идентификатор 35239.1446.3175 с площ 3,750 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С.; 11/ имот с идентификатор 35239.1446.3423 с площ 12,534 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С. и 12/ имот с идентификатор 35239.1446.3424 с площ 114,522 дка по КК за [населено място], общ. С., обл. С..
Касационната жалба е подадена от ищците С. Б. С. и М. Л. Б. Х., чрез пълномощници адв.Х. и адв. Т.. Поддържа се, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. В жалбата, както и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че съдът се е произнесъл по два основни въпроса, които са го мотивирали да постанови крайния си акт, а именно: 1/ придобили ли са по давност покойният ц. Б. III и неговите наследници процесните имоти към 1946г.; 2/ приложим ли е чл.2, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на тези имоти. При решаването на първия въпрос въззивният съд е подходил в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а отговорът на втория въпрос следва да се прецени с оглед основанието за точното прилагане на закона и развитието на правото - чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуалния представител адв. Д., излага подробни доводи и съображения за недопустимост на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, не е представил писмен отговор.
Подпомагащата страна Министерство на земеделието, храните и горите, чрез пълномощника адв. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по ревандикационен иск. Ищците С. Б. С. и М. Л. Б. Х. претендират да са собственици по наследство на имение и бивши земеделски земи в землището на селата Г. Л., К. и Г., включени в стопанството”В.”, с площ 1 414 дка /извън парка „В.“ с площ от 800 000 кв.м. и построените в него дворец и други постройки, собствеността върху които е възстановена/, които понастоящем се владеят от ответника [фирма]. Твърди се, че собствеността е придобита от наследодателя им Ц. Б. ІІІ въз основа на придобивна давност, упражнявана от него лично и чрез трети лица - служители на Интендантството на Цивилната листа. Първоначално фактическата власт върху имотите е установена от дядото на ищците Ц. Ф. І, а след неговата абдикация през 1918г. е била упражнявана от баща им Ц. Б. ІІІ. Собствеността им била отнета по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите ц. Ф. и Б. ІІІ и на техните наследници. Твърдят, че собствеността била възстановена по силата на Решение на Конституционния съд № 12, постановено на 04.06.1998г. по конституционно дело № 13/1998г.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което ревандикационните искове са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е дал отговор на основните спорни по делото въпроси, които се свеждат до това: придобили ли са по давност покойният ц. Б. III и неговите наследници процесните имоти към 1946г. и приложим ли е чл.2, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на тези имоти.
По първия спорен въпрос въззивният съд е посочил, че за релевирания период на давностно владение са приложими чл. 34 от Закона за давността /отм.1951г./, чл. 301 и 302 ЗИСС /отм./. Последната разпоредба определя владението за законно когато е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена. Приел е, че въпросът доколко правото на собственост на Ц. Ф. върху процесното имение е доказано, не подлежи на обсъждане, тъй като ищците не основават правата си на правоприемство от него, а на първично придобивно основание - давностно владение, осъществявано от Ц. Б. ІІІ и наследниците му. Същевременно, при съвкупната преценка на свидетелските показания и техническата експертиза, съдът е приел, че от ц. Ф. І са закупувани земеделски земи, които са обединени и включени в описваното имение, намиращо се на около 1 км. от парка на двореца. Съдът е намерил за установено, че през периода от 1918г. до 28.08.1943г. монархът Ц. Б. ІІІ и членовете на семейството му са упражнявали фактическа власт върху процесното имение /заедно с двореца и парка/, лично или чрез служители на Интендантството, като след смъртта на царя, съпругата и децата му са продължили да живеят в имота до месец напускането на страната през септември 1946г. Според свидетелските показания членовете на царското семейство са считали двореца и имението за свой дом. Ц. Б. ІІІ е получил фактическата власт върху имота не по силата на някакво правно основание, приложимо към редовите граждани, а по силата на своето качество на престолонаследник след абдикацията на баща си. Стопанството, включващо имотите, е било управлявано от „чиновници“/както ги наричат свидетелите/ и поддържано от наемни работници и служители, на които е било заплащано от Интендантството. От отглеждането на цветя и продажба на селскостопански продукти са реализирани приходи, които са внасяни в държавния бюджет. Тук съдът е посочил практиката на Върховния касационен съд по решение № 209 от 08.06.2012г. по гр.д. № 673/2011г. на І г.о. относно статута на Интендантството на Цивилната листа на Н. В. Ц. като „държавно юридическо лице - учреждение, създадено по разпоредителната система, което придобива собственост и извършва дейност със средства от държавния бюджет и осигурява с дейността си издръжката и грижите на царя, като държавен глава, а не е частна структура, призвана да управлява единствено средствата, отпуснати от бюджета като Цивилна листа на царя и апанажи на членовете от неговото семейство“. Според същото решение Интендантството е придобивало по давност имотите за себе си, в качеството на юридическо лице - държавно учреждение, а не за монарха като физическо лице. По-нататък съдът е съобразил Решение № 68 от 14.07.2016г. по гр.д. № 6043/2015г. на ВКС, ІІ г.о. според което „при действието на Конституцията от 1879г. и действалата до 1946г. нормативна уредба монархът може да придобива право на собственост по давност, щом без връзка с правомощията му на държавен орган и не за целите на изпълняваните като държавен орган функции, а като равнопоставен на останалите субект на правото, е установил владение, отговарящо на изискванията на чл.302 ЗИСС /отм./ постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя собствена/ и това владение не е опорочено от насилствени или скрити действия. Преценката дали владението отговаря на изискванията на чл.302 ЗИСС, съответно по приложението на чл.305 ЗИСС се прави въз основа общоизвестните исторически факти от значение за изводите как държавните органи са упражнявали правомощията си и би ли могло разумно да се очаква от собственика на имота, респ. от длъжностните лица, упражняващи надзор върху държавните имоти, да защитят собствеността от лицето, което я владее без основание, в съвкупност с конкретно установените по делото обстоятелства”. Въз основа на тези изходни позиции и с оглед на данните по делото Софийски апелативен съд е приел, че упражняването на фактическа власт върху процесното имение /стопанството, без дворците/, не е било във връзка с функциите на монарха като държавен орган, но е установено от Ц. Б. ІІІ именно в качеството му на монарх. Съдът е обсъдил съставеният през 1928г. нотариален акт за собственост по давност на спорното имение на името на Интендантството. Приел е, че поради липсата на подпис от нотариус същият не представлява титул за собственост, но съдържанието му е достатъчно да се направи извод, че за собственик към този момент се е считало интендантството, а не царят. Поради това презумпцията на чл.303 ЗИСС /отм./, че Ц. Б. ІІІ е владял имота „сам за себе си“ е неприложима.
По-нататък съдът е предположил, че ако след 1928г. владелецът цар е променил анимуса си и е започнал да владее за себе си като физическо лице, а Интендантството е преустановило „своенето“, то придобивната давност по чл.34 от ЗД /отм./ би изтекла през месец септември 1948г. и то ако се приеме, че имотът не е бил държавен, а частен и спрямо него не се е прилагала забраната за придобиване на държавни имоти по давност, установена през 1934г. със Закона за бюджета, отчетността и предприятията /чл.222/ и действала до 1941г. Това предположение съдът е отхвърлил предвид съставения през 1933г. опис на имотите на царя, където като собственик е посочено Интендантството, а като документ за собственост горепосочения нотариален акт. Въз основа на изложеното съдът е заключил, че към месец септември 1946г. ищците и тяхната майка не са имали качеството на собственици по силата на придобивна давност върху процесните недвижими имоти. Отразеното в „Опис на земите и постройките, собственост на Н.В. Ц. в двореца и стопанството В.“, съставен на 05.09.1946г., че имотите са собственост на царя, не може да обоснове извод, че според тогавашната власт за собственик е бил считан царят като физическо лице /респ. неговите наследници като такива/, а не монархът.
По втория спорен въпрос въззивният съд е приел, че дори имотите да са били собственост на царското семейство към 1946г. /което не е доказано по делото/, то те не подлежат възстановяване по реда на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ. Посочил е формираната съдебна практика на Върховния касационен съд /Решение № 68 от 14.07.2016г. по гр.д. № 6043/2015г. на ВКС, ІІ г.о./, според която ако първо е извършено фактическо отнемане, а впоследствие се е пристъпило към отчуждаване на правото на собственост, то от значение е дали отчуждаването е станало по предвидения законов ред; тъй като отчуждаването е извършено с нарочен закон /Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите ц. Ф. и Б. и на техните наследници/, който сам създава законовия ред, то не може да се приеме, че отнемането е без основание. С оглед на това липсват предпоставките за настъпване на реституция по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.

При преценка сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
В изложението на касаторите са поставени същите два въпроса, разрешени от съда, а именно: придобили ли са по давност покойният ц. Б. III и неговите наследници процесните имоти към 1946г. и приложим ли е чл.2, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на тези имоти. Спрямо решаването на първия въпрос се правят оплаквания и се поставят въпроси в няколко допълнителни аспекта: 1/ че съдът не е обсъдил конкретни писмени доказателства и свидетелски показания; 2/ че съдът не е обсъдил доказателствата, установяващи основателността на тезата, че Интендантството на Цивилната листа на Н.В. Ц. /по-нататък само Интендантството/ не е установило владение върху имотите, нито е имало анимус за това, а е признавало, че владелец и собственик е царят; 3/ че съдът не е изложил мотиви защо приема, че нотариалният акт за обстоятелствена проверка от 1928г. не представлява титул за собственост, но показва кой се е считал за собственик. Твърди се, че като не е извършил тези действия съдът е разрешил материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС и по-специално: ППВС № 7/1985г.; Решение № 408 от 07.11.2011г. по гр.д. № 1347/2010г. на І г.о., Решение № 346 от 30.12.2001г. по гр.д. № 810/2010г. на І г.о., Решение № 315 от 25.10.2012г. по гр.д. № 1189/2011г. на І г.о.
По-нататък все във връзка с решаването на първия основен въпрос са формулирани въпросите: а/ представлява ли неподписаният от нотариуса констативен нотариален акт от 1928г. основание за прекъсване или спиране на давността, течаща в полза на Ц. Б. ІІІ и отразява ли се съставянето му по някакъв начин на анимуса; б/ подлежи ли на доказване правото на собственост върху имотите на ц. Ф. І, доколкото са владяни от него преди да бъдат завладяни от Ц. Б. ІІІ.
На първо място следва да се посочи, че въпросите не са формулирани като правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, така както изисква т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК, а именно въпроси, които имат значение за значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая всички повдигнати въпроси са такива по конкретния правен спор и са свързани с извършената от съда преценка на фактите и доказателствата, и направените въз основа на това правни изводи. Така че всъщност изложението съставлява повторно аргументиране на неправилност на решението и твърдения за процесуални нарушения, без посочване на основания за достъп до касация. А касационният състав не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В този смисъл са наведени изрични възражения от ответниците в писмените отговори.
Независимо от това, при разглеждане на изтъкнатите в първата група оплаквания досежно обсъждането на доказателствата, следва да се посочи, че липсва противоречие със сочената практика, задължаваща съда да разгледа и обсъди доказателствата, да изложи мотиви, както по преценка на доказателствата, така и по основателността на предявената претенция. В обжалвания акт Софийски апелативен съд обстойно е обсъдил доказателствата, включително визираните в изложението такива, извършил е анализ на свидетелските показания, посочил е за кои обстоятелства и в каква степен им дава вяра. Оплакванията на касаторите са израз на несъгласието им с правните изводи на съда, произтичащи от доказателствата, а тази преценка не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК.
Въпросът дали проектът за нотариален акт от 1928г. съставлява основание за спиране и прекъсване на давностния срок е неотносим към мотивите на въззивния съд. Съдът не е приел, че от съставянето на този акт течението на давностния срок се прекъсва или спира. Съдът е обсъдил отразеното в акта през призмата на приложението на презумпцията на чл. 303 ЗИСС дали Ц. Б. ІІІ е владял имотите „сам за себе си” като физическо лице и въз основа на това е направил извод, че такова владение не е доказано.
По отношение евентуалните права на Ц. Ф. І върху имотите съдът е посочил най-общо наличните доказателства, но счел, че не е необходимо да ги обсъжда, тъй като претенцията не се основава на правоприемство /доколкото абдикацията не е основание за присъединяване на владение/, а на установено самостоятелно владение от Ц. Б. ІІІ. Не се спори от касаторите, че именно такова е основанието на претенцията им. С оглед на това нито може да се приеме, че съдът е допуснал опущение, нито че то има отношение към правилността на решението.
При разрешаването на втория основен въпрос по делото - приложим ли е чл.2, ал.2 ЗВСОНИ по отношение на процесните имоти, обжалваното решение е съобразено с формираната от ВКС практика, разясняваща кога е налице отнемане без законово основание / Тълкувателно решение № 6/ 2006г. на ОСГК, Решение № 319 от 12.03.2014г. по гр.д. № 5343/2013г. на І г.о., Решение № 900 от 05.01.2011г. по гр.д. № 254/2010г. на І г.о. и др./, както и по-конкретно с практиката досежно реституцията на имотите на бившите български монарси /решение № 68 от 14.07.2016г. по гр.д. № 6043/2015г. на ВКС, ІІ г.о./. А след като по въпроса е налице актуална съдебна практика, то липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както претендират жалбоподателите. Не може да се възприеме развитата теза, че решението по гр.д. № 6043/2015г. на ІІ г.о. не дава отговор съществувал ли е законов ред за отнемане на имотите от държавата, бил ли е спазен този ред и какво е съотношението между Закона за отчуждаване на недвижими имоти в държавна и обществена полза /ЗОНИДОП/ от 1885г. и Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите ц. Ф. и Б. и техните наследници/ЗОДС/ от 1947г. и именно затова следва да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Аргументи в тази насока не са повдигани пред инстанциите по същество и не са разглеждани от въззивния съд, така че такъв въпрос не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Отделно, следва да се отчете, че развитите съображения по приложението на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ са само евентуални, за пълнота - ако е установено правото на собственост, а такова не е доказано.
Предвид горното следва да се откаже допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] не е направил разноски за касационното производство и не претендира такива. Подпомагащата страна Министерство на земеделието, храните и горите е направила разноски, но такива не следва да се присъждат на основание чл. 78, ал.10 ГПК.
По присъединеното частно производство - ч.гр.д. № 4591/2017г.
[фирма] обжалва определение № 2445 от 26.07.2017г. по гр.д. № 4829/2016г. на САС, с което по реда на чл. 248 ГПК въззивният съд е отказал да измени решението си в частта за разноските като присъди на дружеството пълния размер на заплатеното адвокатско възнаграждение 323 431 лв. с ДДС.
В частната жалба се развиват съображения, че присъденото адвокатско възнаграждение 57 776лв. е в пъти под законово допустимия минимум, определен по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения; както и че възнаграждението е изчислено върху неправилно определен материален интерес. Съдът не е изходил от цената на иска, посочена от ищеца в размер на 14 646 777,20лв., според която минималното възнаграждение възлиза на 134 863,89 лв., а е посочил като обжалваем интерес сумата 3 661 700лв. - стойността, върху която съгласно правилото на чл. 71, ал.2 ГПК се изчислява държавната такса. Жалбоподателят изтъква също, че претендираният адвокатски хонорар отразява справедливо обема на извършената правна работа пред въззивната инстанция.
Ответниците не са представили отговор на частната жалба.
За да присъди на [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 57 776 лв. Софийски апелативен съд в решението си е намерил за основателно заявеното от ищците възражение за прекомерност. Изтъкнал е, че пред въззивната инстанция е проведено едно заседание, доказателства не са събирани, нови доводи и възражения от страна на ответниците не са наведени, така че видът и съдържанието на защитата пред въззивния съд не се отличават от тези пред първата инстанция. Посочил е, че обжалваният интерес, въз основа на който е внесена държавна такса е 3 661 700лв. и минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита по дело с такъв материален интерес е 48 147лв. или 57 776 лв. с ДДС/на основание §2а от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
В обжалваното определение по чл. 248 ГПК съдът е препратил към вече изложените в решението съображения по чл.78, ал.5 ГПК; посочил е, че не споделя доводите в молбата по чл. 248 ГПК и те не могат да мотивират изменение на изводите му.
Настоящата инстанция споделя съображенията за прекомерност на заплатеното от [фирма] адвокатско възнаграждение, предвид обема и вида на осъществената защита пред въззивния съд, но намира за основателни оплакванията в частната жалба, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение е изчислен некоректно върху неправилна база. Съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита по дела с определен „интерес” възнаграждението се изчислява в зависимост от размера на интереса. Този интерес се съизмерява с цената на иска. По дела относно вещни права цената на иска се равнява на данъчната оценка или пазарната цена на имота - чл. 69, ал.1,т.2 ГПК. Разпоредбата на чл. 71, ал.2 ГПК касае размера на държавната такса по тези дела, но не променя цената на иска. Поради това, Софийски апелативен съд неправилно е счел, че материалният интерес се определя от сумата, върху която се изчислява държавната такса. Цената на иска, определена от ищците в молба от 23.07.2008г., е 14 646 777,20лв. и тя е равна на сбора от данъчните оценки на имотите. Именно върху този „интерес” следва да се определи минималното адвокатско възнаграждение, което съгласно чл.7, ал.2, т.7 от Наредбата възлиза на 134 764 лв., без ДДС или 161 717 лв. с ДДС /ДДС е заплатен видно от приложената фактура и е дължим на основание §2а от Допълнителните разпоредби/. При тези изводи на жалбоподателя е дължимо адвокатско възнаграждение в посочения размер 161 717 лв. Въззивният съд е присъдил 57 776 лв. и с настоящето определение следва да се присъди разликата от 103 941 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1220 от 30.05.2017г. постановено по гр.д. № 4829/2016г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на С. Б. С. и М. Л. Б. Х..
ОТМЕНЯ определение № 2445 от 26.07.2017г. по гр.д.№ 4829/2016г. на Софийски апелативен съд и вместо него постановява:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК решение № 1220 от 30.05.2017г. постановено по посоченото гражданско дело на Софийски апелативен съд в частта за разноските, дължими на [фирма], като:
ОСЪЖДА С. Б. С., ЕГН [ЕГН] и М. Л. Б. Х., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица] да заплатят на [фирма], ЕИК[ЕИК] още сумата 103 941/сто и три хиляди деветстотин четиридесет и един/лева разноски за въззивното производство.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: