РЕШЕНИЕ № 268

София, 04.01.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2128 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Допуснато е касационното обжалване на решение № 7/15.03.2018 на Видинския окръжен съд по гр. д. № 419/2017, с което е потвърдено решение № 363/12.10.2017 на Видинския районен съд по гр. д. № 347/2017, като е уважен предявеният иск за обезщетение на имуществени вреди от трудова злополука в размер на 7.113, 23 лева на основание чл. 200 КТ. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди при данни за общо заболяване, възрастови промени и лично поведение на трудоустроеното лице, ползването на неплатен годишен отпуск, както и на каква база следва да се определи размерът на дължимото обезщетение – средното месечно възнаграждение за заеманата длъжност или на база месечното възнаграждение на лицето, претендиращо обезщетението.
По поставените материалноправни въпроси Върховният касационен съд намира, че имуществените вреди, които работникът или служителят търпи при здравни увреждания, които намаляват трайно неговата работоспособност се изразяват в разликата между трудовото възнаграждение, което той би получавал без уврежданията и пенсията плюс заплатата, които получава или може да получава с уврежданията. Трайното намаляване на работоспособността намалява възможността на пострадалия да реализира доходи от своя труд, поради което разликата между дохода, който той би получавал на длъжността, която е заемал, ако не беше увреден, и реално получавания от него доход след увреждането е имуществена вреда. Работната заплата е възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд (различни работници на една и съща длъжност в предприятието получават различни по размер възнаграждения), но върху нейния размер във времето влияние оказват и промените в икономическите условия (инфлация, нарастване на производителността на труда и др.), поради което базата за определяне на размера на възнаграждението, което пострадалият би получавал, ако не беше увреден, се определя от средния размер на трудовото възнаграждение, което получават работниците на същата длъжност в предприятието, ако няма доказателства пострадалият да е бил сред по-добрите или сред по-лошите работници в същото предприятие. Ако предприятието е преустановило извършването на съответната дейност, взема се средният размер на възнаграждението за длъжността в отрасъла, а ако дейността не се извършва – минималният осигурителен праг. Доходът на работника след увреждането включва пенсията която той получава поради трайно намалената си работоспособност плюс трудовото възнаграждение, което той получава или може а получи. Ако пострадалият не получава трудово възнаграждение, защото не е търсил работа и не се е регистрирал в бюрото по труда, регистрирал се е в бюрото по труда, но е отказал подходяща работа; постъпил е на работа, но не се явява, ползва неплатен отпуск, уволнен е дисциплинарно или по други причини, които зависят от неговото поведение, както и ако получава възнаграждение в намален размер или не получава възнаграждение по причини, за които отговарят трети лица (напр. новият работодател – поради престой, незаконно уволнение и др.), пропуснатото възнаграждение се добавя, тъй като в първия случай последиците са за дееца, а във втория случай обезщетението се дължи от трето лице. Не се вземат предвид (не се отчита намаляването на получаваното възнаграждение) и обезщетенията при отпуск по болест, ако тя не е свързана с увреждането.
Когато пострадалият е съпричинил увреждането си поради проявена груба небрежност, с това той е прекъснал причинната връзка между обстоятелствата, за които работодателят отговаря и настъпилата вреда. Работодателят дължи обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с обстоятелствата, за които той отговаря, затова в такъв случай размерът на дължимото от него обезщетение се определя в съответния на съпричиняването процент от настъпилата вреда – ако признатото съпричиняване от пострадалия е напр. 25%, работодателят отговаря за 75% от вредата. Когато увреждането се състои в утежняване на последиците от съществуващо общо заболяване на пострадалия, работодателят също не дължи обезщетение за цялата претърпяна вреда – ако в резултат на общото заболяване работоспособността е намалена напр. с 20%, а в резултат и на увреждането тя е намалена с още 40% или всичко 60%, работодателят дължи обезщетение за 2/3 от вредата. Когато причиненото от трудова злополука или професионално заболяване увреждане е различно от другите – причинени от общо заболяване увреждания, в тежест на работодателя също не може да бъде вменена отговорност да обезщети цялата вреда. В такъв случай той не отговаря за тази част от цялата вреда, която е причинена над трудовата злополука или професионалното заболяване– ако трайно намалената работоспособност е напр. 60% (от общо заболяване 30 % и от трудова злополука 55 %), работодателят не дължи обезщетение за 5/60 от вредата, а за останалите 55/60 от нея. В последния случай затруднението на пострадалия да реализира доходи от своя труд произтича от изцяло намалената му работоспособност – той може да си намери само работа, която отговаря на неговото обективно състояние. На работодателя обаче не може да бъде вменена отговорност да обезщети вреда, която се дължи на превишението на неработоспособността вън от уврежданията, за които той отговаря, тъй като превишението произтича от общо заболяване, за което той не може да носи отговорност.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е работил в [фирма], [населено място] - праводател на ответника дружество [фирма], С. по трудов договор № 5 от 10.06.1996 г. като „Оператор котелно ВОТ“, а с допълнително споразумение към трудовия договор от 01.09.2001 г. длъжността на ищеца е променена на „Оператор ГФИ“. На 13.09.2002 г. ищецът е претърпял злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ. След трудовата злополука с експертно решение на ТЕЛК от 29.07.2003 г., ищецът е освидетелстван и признат за работоспособен, като е преместен на длъжност „Невъоръжена охрана“ за срок от 6 месеца, поради предписание на здравен орган. Съгласно представената епикриза е признато за установено, че ищецът е постъпил на лечение с диагноза: лезия на нн. тибиалис ет фибуларис син. – средно – тежка степен посттравматична; състояние след конваксация на левия долен крайник /трудова злополука/, със заключение за насочване към ТЕЛК. С решение № 009/06.01.2009 на ТЕЛК на ищеца му е призната трайно намалена работоспособност 58 % (от общо заболяване 40 % и от трудова злополука 42 %) със срок до 01.01.2011 г. и като противопоказни условия за труд са посочени: запрашена среда, неблагоприятен микроклимат, натоварване на долните крайници. Считано от 15.01.2009 г., трудовото правоотношение между страните е прекратено със споразумение, като работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ в 5-кратен размер на последното му брутно трудово възнаграждение. С решение от 18.03.2014 г. на НЕЛК по хирургични болести на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 58% (30% в резултат на общо заболяване и 52 % от трудовата злополука), за срок до 01.04.2015 г., с описана диагноза от трудова злополука ХВБ – лимфедем на ляв долен крайник; посттравматична периферно-нервна увреда на л.н. перонеус тежка ст. и н.тибиалис ср. ст. вт. гонартроза коксартроза посттравматично плоскостъпие в ляво, като с решение от 13.05.2015 г. на ТЕЛК на ищеца е призната същата степен на нетрудоспособност със срок до 01.05.2017 г. С влязло в сила решение по гр. д. № 323/2012 на ВКС ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на получено от трудовата злополука заболяване в пълния претендиран размер от 10.000 лева, като е прието, че е налице ексцес на състоянието на ищеца след трудовата злополука с оглед констатираните факти и обстоятелства в ЕР 009/06.01.2009 на ТЕЛК за общи и професионални болести към УБ – МБАЛ „Св. И. Р. С.“. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал в предприятието на ответника, ако не бе претърпял трудова злополука и бе останал на работа и получавана от него пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател за периода от 01.08.2016 г. г. до 30.04.2017 г., е основателен. Като доказани са приети трудовия характер на злополуката, настъпила при изпълнение на трудовите си задължения, докато е работил при ответника, както и обстоятелството, че е довела до 52 % трайна неработоспособност. От приетите по делото съдебни експертизи - медицинска и икономическа, както и свидетелски показания съдът е приел, че ищецът действително е претърпял имуществени вреди в резултат на ексцес при трудова злополука, като не е установено съпричиняване от страна на работника, доколкото същият е изпълнявал възложените му трудови функции при условията, определени от работодателя при организацията на труд, каквато той е предложил, като в тази връзка въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Размерът на обезщетението е определен съобразно признатият процент неработоспособност, причинена от трудова злополука, като е изключен от тази за общо заболяване, за което работодателят не дължи обезщетение (общо заболяване на ищеца: ХОББ, рестриктивен тип ВН и ДН първа степен, не е в причинно – следствена връзка с трудовата злополука, но увеличава определената на ищеца обща намалена трудоспособност и е в причинно – следствена връзка с невъзможността му да полага труд, съответно да търпи претендираната имуществена вреда, като претърпеният битов инцидент – навяхване на крака, вещото лице – медик установява, че същото не е допринесло за настъпилите усложнения на заболяването). През исковия период ищецът е получавал пенсия за инвалидност и трудово възнаграждение в Помощно училище „П. Б.“, като работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ. Като е съобразил заключението на изготвената по делото съдебно – икономическа експертиза, въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът, ако е бил на работа при ответника, би получил на длъжността „Оператор ГФИ“ за претендирания период от 01.04.2015 г. до 31.07.2016 г. и получаваната от него пенсия за инвалидност и брутното трудово възнаграждение в помощното училище, възлизащ общо на сумата от 7.113, 23 лв. Като база за сравнение вещото лице е взело основното трудово възнаграждение, получавано от лице на същата длъжност и към него е прибавено допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за исковия период, което би получавал ищеца, ако продължаваше да работи в ответното дружество. Не са приети вариантите с изчисления за периоди, преди исковия, с оглед обстоятелството, че се дължи пълна обезвреда за вредите и ако ищецът бе здрав и продължаваше да работи в ответното дружество на заеманата преди прекратяване на трудовото му правоотношение длъжност, то той би получавал трудово възнаграждение в размера, който се получава на същата длъжност за исковия период, ведно с допълнителните възнаграждения. Изложени са съображения, че възприетият в съдебно-икономическата експертиза вариант е справедлив и се доближава максимално до действителните имуществени вреди, които работникът е претърпял от трудовата злополука, тъй като от една страна той няма да е ощетен, като не е взето брутното, а неговото основно трудово възнаграждение и към него е прибавен процентът за трудов стаж и професионален опит/клас/, изчислен конкретно за ищеца. Посочено е, че средното възнаграждение за съответната длъжност не е справедлив критерий, тъй като през исковия период е възможно голяма част от работниците на тази длъжност да са ползвали болнични и/или да са били в неплатен отпуск, при което ще се получи нереално нисък размер на средното възнаграждение. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, че при изчисляване на обезщетението следва да бъде отчетена и стойността и значението на общото заболяване на ищеца, имащо отношение за формиране на общия процент неработоспособност на ищеца, съответно присъдените суми да бъдат намалени пропорционално, тъй като претърпяната вреда не следва да бъде намалявана пропорционално на процента нетрудоспособност на ищеца, определен поради общо заболяване и отговорността на работодателя винаги следва да е съобразена с общия принцип за обезвреда при непозволено увреждане, залегнал в чл. 200, ал. 1 от КТ, изискващ пострадалият работник да бъде обезщетен пълно.
Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е пострадал при трудова злополука, като не е признато съпричиняване от негова страна. Налице е ексцес, тъй като през процесния период от 01.08.2016 до 30.04.2017 г. ищецът е бил с трайно намалена работоспособност 58% (30% в резултат на общо заболяване и 52 % от трудовата злополука при ответника). Също правилно съдът е приел, че в съответствие с качествата на ищеца (професионална квалификация, трудов стаж и др.), без уврежданията, той би получил възнаграждение в размер на общо 14.686,59 лева. Също правилно съдът е приел, че през процесния период ищецът е получил пенсия поради трайна нетрудоспособност в размер на 3.470,04 лева и трудово възнаграждение в размер на 7.113,23 лева, но в нарушение на закона е приел, че за месеците август 2016 г. и април 2017 г. ищецът не е могъл да получи при последващия работодател ПУ „П. Б.“ трудово възнаграждение в размер на 271,01 лева и 508,39 лева (разлика с получените възнаграждения съответно за месец септември 2016 г. и месец март 2017 г.) по причина, за която той отговаря. По делото е установено, че през тези месеци получените възнаграждения са по-ниски поради ползван неплатен отпуск или отпуск по болест, която не е установено да е в причинна връзка с увреждането. При тези данни разликата между възнаграждението, което той би получил при ответника и пенсията плюс заплатата, които той е получи или е могъл да получи възлиза не на 7.113,23, а на 6.333,83 лева. Също в нарушение на закона съдът е приел, че ответникът отговаря за цялата претърпяна от ищеца имуществена вреда през процесния период. Признатата му трайно намалена работоспособност е 58% (30% в резултат на общо заболяване и 52 % от трудовата злополука), поради което ответникът отговаря само за 52/58 от сумата 6.333,83 лева или 5.687,61лева.
Видно от изложеното обжалваното решение в частта, в която е присъдено обезщетение над 5.687,61лева със законната лихва от 06.02.2017 г. и изтекли лихви над 98,34 лева, в частта за дължимата такса над 253,35 лева, както и в частта за разноските е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявените искове над посочената част – отхвърлени като неоснователни.
При този изход на делото ответникът по иска следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1.714,27 лева разноски по компенсация за всички инстанции.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 7/15.03.2018 на Видинския окръжен съд по гр. д. № 419/2017 в частта, в която са уважени: предявеният иск за обезщетение на имуществените вреди от трудова злополука по чл. 200 КТ за времето от 01.08.2016 до 30.04.2017 г. за сумата над 5.687,61 лева със законната лихва от 06.02.2017 г., предявеният иск за законни лихви, изтекли до предявяването на иска за сумата над 98,34 лева, в частта за определяне на дължимата от ищеца такса над 253,35 лева, както и в частта за разноските.
ОТХВЪРЛЯ посочените по-горе искове в останалата част до размерите на 7.113,23 лева и 109,69 лева
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7/15.03.2018 на Видинския окръжен съд по гр. д. № 419/2017 по посочените по-горе искове в останалата част, както и по иска за имуществени вреди в размер на 85,27 лева и за разноски за 224,00 лева възнаграждение за вещи лица.
ОСЪЖДА [фирма], С. да заплати на П. П. И. от В. сумата 1.714,27 лева разноски по компенсация за всички инстанции.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.