ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ЖАНИНА НАЧЕВА
2. БИСЕР ТРОЯНОВ

при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова разгледа докладваното от съдия Троянов
наказателно дело № 123 по описа за 2016 г.
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия А. М. А., чрез защитника му адвокат Е. П., против присъда № 9 от 01.07.2015 г. по в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ наказателен състав, с алтернативни искания за нейната отмяна и оправдаване на подсъдимия, или за връщане на делото за ново разглеждане, или за намаляване на наказанието.
Подсъдимият навежда всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 от НПК. Твърди, че обвинението не е доказано по несъмнен начин и не е известно от кои доказателства е прието, че е проповядвал салафитското направление на исляма. Намира, че е осъден за религиозните си убеждения, а не за разпространение на антидемократична идеология. С въззивната присъда отново не бил даден отговор на редица възражения, останали нерешени още с първоинстанцонния съдебен акт. Вещите лица дали заключение въз основа на материали, неприобщени по делото съобразно надлежния процесуален ред. Наказанията били явно несправедливи.
В съдебно заседание пред касационната инстанция подсъдимият не взема становище. Неговият защитник адв. П. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения и подновява своите аргументи.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита подадената касационна жалба за неоснователна, а повдигнатите обвинения – за доказани. Въззивният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения и материалният закон е приложен правилно. Определеното на подсъдимия А. М. А. наказание съответства на целите по чл. 36 от НК и е справедливо. Предлага да се потвърди въззивния съдебен акт.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С присъда № 15 от 19.03.2014 г. по н.о.х.д. № 330/ 2012 г. Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимия А. М. А. за виновен в три престъпления:
1). по чл. 108, ал. 1 от НК (за това, че в периода от месец март 2008 г. до месец април 2011 г., в [населено място] и в [населено място], чрез слово е проповядвал антидемократична идеология - идеологията на салафитското направление на исляма, изразяваща се в противопоставяне на принципите за демокрация, разделение на властите, либерализъм, държавност и върховенство на закона, основни човешки права като равенство на мъжете и жените и религиозна свобода), за което му било наложено наказание от една година лишаване от свобода;
2). по чл. 109, ал. 2 във вр. с чл. 108, ал. 1 от НК (за това, че от м. март 2008 г. до 06.10.2010 г., членувал в организация, действала на територията на областите С., Б. и П., ръководена от С. М. М. и членове: А. М. С., Н. Д. Д., Х. Х. Ш., Б.А. У., А. Р. А., И. А. Д., М. Ф. К., Ю. И. Г., Н. А. Г., А. Х. Х. и А. И. Х., която организация си поставила за цел извършване на престъпления по глава първа от НК, а именно – проповядване на антидемократична идеология), за което подсъдимият А. бил осъден на една година лишаване от свобода;
3). по чл. 164, ал. 1, пр. 1 от НК (за това, че в периода от 2007 г. до месец април 2011 г., в [населено място] и в [населено място], проповядвал омраза на религиозна основа чрез слово – изразяваща се във враждебност и отричане на всичко, несъобразено с идеологията на салафизма, чрез разпространение на религиозни идеи по време на петъчни молитви в джамиите, лекции, проповеди, срещи в кафенета), поради което му било наложено наказание от една година лишаване от свобода и пет хиляди лева глоба.
На основание чл. 23 от НК на подсъдимия А. М. А. било определено едно общо най-тежкото наказание от една година лишаване от свобода, към което била присъединена глобата от пет хиляди лева. На основание чл. 68 от НК окръжният съд привел в изпълнение наказанието от три години лишаване от свобода, наложено на подсъдимия А. по влязлата в сила на 20.11.2004 г. присъда по н.о.х.д. № 905/ 2004 г. на Пазарджишки окръжен съд. Съдът определил първоначален строг режим за изпълнение на наказанието лишаване от свобода в затвор, на основание чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС.
Със същата присъда Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимите С. М. М. и А. М. С. за виновни в участието им в престъпление по чл. 108, ал. 1 от НК, за което им били наложени наказания глоба по три хиляди лева, а така също и в престъпление по чл. 109 от НК (първият – за организатор, а вторият – за член на организацията), като подсъд. М. бил осъден на една година лишаване от свобода, а подсъд. С. – на десет месеца лишаване от свобода, а изпълненията на по-тежките наказания били отложени за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66 от НК. Останалите членове в групата по чл. 109 от НК: подсъдимите Н. Д. Д., Х. Х. Ш., Б.А. У., А. Р. А., И. А. Д., М. Ф. К., Ю. И. Г., Н. А. Г., А. Х. Х. и А. И. Х. били освободени от наказателна отговорност за извършеното от тях престъпление, на основание чл. 78а от НК, като им били наложени административни наказания глоба по две хиляди лева.

С присъда № 9 от 01.07.2015 г. по в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г. Пловдивският апелативен съд, ІІ наказателен състав увеличил наказанията на подсъд. А. М. А. на една година и шест месеца лишаване от свобода (по чл. 108, ал. 1 от НК) и на две години лишаване от свобода (по чл. 164, ал. 1 от НК), а общото наказание по чл. 23 от НК завишил на две години лишаване от свобода.
Въззивният съд оправдал подсъдимите С. М. М. и А. М. С. по повдигнатото им обвинение по чл. 108, ал. 1 от НК и освободил двамата подсъдими от наказателна отговорност за извършеното престъпление по чл. 109 от НК, определяйки им, на основание чл. 78а от НК, административни наказания глоба в размер на четири хиляди лева (за подсъд. М.) и глоба в размер на три хиляди лева (за подсъд. С. – като член в организацията).

Пределите на касационната проверка са ограничени само от жалбата на подсъд. А. М. А., който единствен от останалите дванадесет негови съпроцесници има правото да оспорва по касационен ред въззивния съдебен акт.
Заради приложения институт по чл. 78а от НК другите съпроцесници на касатора не разполагат със свое самостоятелно право на касационна жалба – по аргумент от чл. 346, т. 1 и 2 от НПК и въззивната присъда за тях е окончателна, без възможност за отделна касационна проверка.
Всичките тринадесет подсъдими по наказателното производство са признати от въззивната инстанция за виновни в престъпление по чл. 109 от НК. Особеност в осъществяването на това престъпление от обективна страна е т.нар. необходимо (задължително) съучастие между дейците. Следователно, ако доводите на касатора А. са основателни спрямо деянието до степен да наложат отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, на отмяна или изменение подлежат и останалите негови части, постановени спрямо необжалвалите участници в същото деяние, защото правилното разглеждане на делото налага това. По този начин последиците от касационната интервенция се простират извън пределите на касационната проверка – приложените спрямо касатора правни основания са в полза и за необжалвалите подсъдими, по аргумент от чл. 347, ал. 2 от НПК (независимо от предоставените им, но пропуснати правни възможности или от законовата липса на такива).

Разгледана по същество касационната жалба на подсъдимия А. М. А. е основателна.
При разглеждане на делото и постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати съществени процесуални нарушения на правата на касатора или липсват мотиви по съществени за предмета на делото въпроси, поради което въззивният съдебен акт подлежи на отмяна, а делото – на връщане за повторното му разглеждане.
Подсъдимият А. М. е признат за виновен в извършването на три престъпления, две от които са противодържавни – по чл. 108, ал. 1 и чл. 109, ал. 2 от НК, а третото престъпление – по чл. 164, ал. 1 от НК, е насочено против правото на вероизповедание.

1. Престъпният състав по чл. 108, ал. 1 от НК, за който подсъд. А. е подведен под наказателна отговорност, е за проповядване на антидемократична идеология. Особеност в диспозицията на правната норма е съчетанието на конкретно посочена идеология с други, абстрактно формулирани и неопределени (по брой, название и характеристики) идеологии [1].
Престъплението по чл. 108, ал. 1 от НК е противодържавно. Обект са обществените отношения, свързани със сигурността на страната и демократично изградената в Република България форма на държавно управление и на държавно устройство. Това предпоставя изпълнителното деяние да е насочено към излагане, възхваляване, пропагандиране и разпространяване на антидемократични възгледи и идеи, без да е нужно те да имат задължително собствено название. В този смисъл законът употребява понятието „проповядване” [2].
Същностният въпрос по делото е съдът да изведе онези идеи, възгледи и разбирания на дееца, които засягат устоите на изграденото в нашата страна съвременно демократично общество. Заради това деянието е обявено за престъпно – защото проповядваните идеи са насочени към отричане, разрушаване, компрометиране и премахване на тези демократични устои.
Когато излаганите убеждения не са част от безспорно утвърдени в съвременността антидемократични идеологии, за решаващия съдебен състав възникват допълнителни усилия да обоснове своите съображения защо приема, че инкриминираните идеи представляват противни на съвременните демократични разбирания и устои на обществото.
Обвинителната власт е посочила, а съдът безкритично се съгласил, че проповядваната от подсъд. А. антидемократичната идеология се нарича салафизъм. А тази „идеология” не е сред безспорно утвърдените за антидемократични. Нещо повече, салафизмът е експертно определен като религиозно течение [3]. Поради тази негова специфична религиозна основа непреодолян по делото остава най-сериозният проблем за правилното прилагане на материалния закон – дали проповядваните идеи и възгледи не са част от свободата на вероизповедание закрепена в международни актове, по които Република България е страна (чл. 9, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи [4]), в Конституцията (чл. 13, ал. 1; чл. 37, ал. 1) и в други нормативни актове на вътрешното ни право [5].
Въззивният съд не е дал отговор на същностният за приложението на чл. 108, ал. 1 от НК въпрос – дали салафизмът представлява идеология и ако отговорът е положителен, да разкрие в какво се състои неговата недемократичност. Изложените съображения [6] не дават категорична и недвусмислена представа за същността на идейното течение като недемократична идеология. Тъкмо обратното – изведени са различия предимно в обредната практика и ритуали на битова и семейна основа от „традиционния” ислям, изповядван в нашата страна. В съвременния демократичен свят разнообразието на религиозните вярвания не се третира за престъпно, нито съществуването на ереси (секти) или догматични различия в рамките на определена религия.
Липсата на мотиви по кои белези въззивният съд приема, че проповядваните от подсъд. А. идеи са антидемократични предпоставя съдебният анализ за насочен против съвременно идейно течение в сунитския ислям [7], а не против поведението на дееца. Това поражда и възражението на касатора, че е осъден за проповядване на религиозни ислямски възгледи, а не за антидемократични идеи и виждания [8]. Чрез правни средства държавата може да се противопоставя на всяка противодържавна или антидемократична проява, дори и тя да е основана на религия [9], ако проявата е в състояние да постави в опасност държавната сигурност, функционалния стабилитет на нейните органи и териториалната цялост.
В рамките на обема на обвинението по чл. 108, ал. 1 от НК въззивният съд е бил длъжен да мотивира кои от проповядваните от подсъд. А. [10] идеи на „салафитското направление на исляма” са противодържавни – противопоставят се на принципите за демокрация, разделение на властите, либерализъм, държавност и върховенство на закона, равенство на мъжете и жените и религиозна свобода, както и чрез кои идеи се проповядва налагането на шариатска държава. Апелативният съд е следвало да подложи на внимателна, обстойна и задълбочена проверка всички събрани по делото доказателства и да направи обоснован извод в горния смисъл. Или с помощта на специални експертни познания да изведе категорично правно съждение, че салафизмът е антидемократична идеология, както тя е инкриминирана от държавното обвинение. Защото от поведението на дееца само могат да се изведат факти и обстоятелства, реализиращи съставомерните признаци на престъпния състав. А дали проповядваните от подсъд. А. М. А. идеи са антидемократични следва да бъдат изложени необходимите правни съображения, основани на вътрешното съдийско убеждение и на събраните и проверени в процеса доказателства.
Липсват дължимите за въззивен съдебен акт мотиви относно престъпното поведение на дееца и конкретното проявление на проповядваната от него антидемократична идеология, излязла извън конституционно закрепеното и гарантирано право на изповедание (чл. 37, ал. 1 от Конституцията). Допуснато е съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, което оказва влияние и върху приложението на материалния закон. Обжалваната въззивна присъда подлежи на отмяна, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.
На повторна проверка подлежи обвинението по чл. 108, ал. 1 от НК само за подсъд. А. М. А.. Въззивната присъда на Пловдивския апелативен съд в оправдателната й част, с която подсъдимите С. М. М. и А. М. С. са признати за невинни по чл. 108, ал. 1 от НК, е станала окончателна и не попада в пределите на касационната проверка, ограничена от жалбата на подсъд. А. (и при липса на протест).

2. Поначало правилни са разсъжденията на въззивния съд, че престъпната проява по чл. 109 от НК е формална и специфична форма на приготовление, осъществена с цел да осигури бъдещо извършване на друга, по-опасна престъпна, но също така противодържавна дейност (мотиви, стр. 297-300).
Престъплението може да съществува самостоятелно – изпълнителното деяние се реализира с факта на образуването или ръководенето на организацията или групата [11]. „А когато организацията или групата започнат да действат с оглед на целите, за които са създадени, се осъществяват и съответните престъпления…в такива случаи е налице реална съвкупност…” [12].
Не е задължително престъпното сдружение по чл. 109 от НК да има наименование. Необходимо е обаче да се докаже противодържавната цел на това сдружаване (група, организация), от което произтича друг същностен проблем за приложението на закона – по какъв начин професионалните връзки между имамите, по-голямата част от които са на служба към Мюсюлманското вероизповедание, са насочени към нужната за престъплението противодържавна цел и участието на касатора А. М. А. в такава престъпна организация.
Казано по-горе, по делото остава неизяснен по убедителен и категоричен начин въпросът дали салафитското направление на исляма представлява антидемократична идеология? Има ли съществени различия от доктрината на ислямската религия? С какво салафизмът (уаххабизмът) изповядва различия в догматично утвърдените пет стълба при сунитския ислям [13] или само някои от тях? Каква е ролята на „благочестивото усилие” (джихад) в идеите на салафизма [14], от една страна, и на исляма, от друга страна, има ли разлики? По какъв начин престъпната организация по чл. 109 от НК е осъществявала дейност различна от регистрираното в страната ни Мюсюлманско вероизповедание. Необходимо е да се отграничи престъпната дейност на всеки от подсъдимите с осъществяваната от повечето от тях религиозна дейност на длъжността, на която са били назначени като мюфтии, имами, ваизи и др.
По смисъла на чл. 109 от НК престъпната организация е сдружение на две или повече лица, обединени за изпълнение на трайна и устойчива противодържавна престъпна дейност [15]. Изложените съображения на съда за нелегалната дейност на „организацията” не разкриват наказателноправен анализ [16].
Не е изяснена връзката между съдържанието на книгите (вкл. статии, брошури и др.), коментирани от вещите лица, с осъществените противодържавни действия от организатора и членовете на престъпната организация.
Всичко това налага отмяна на въззивната присъда в осъдителната й част, с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт спрямо участието на подсъд. А. М. А. в престъпната организация по чл. 109, ал. 2 от НК, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК.
Основанието за отмяна, обаче е в полза и спрямо останалите подсъдими, за които наказателното производство е приключило по реда на чл. 78а от НК и поради забраната на чл. 346, т. 2 in fine от НПК те не са обжалвали въззивния съдебен акт, но са били привлечени към наказателна отговорност по чл. 109, ал. 1 и 2 от НК заедно с касатора.
Налице е особено проявление на нормата на чл. 347, ал. 2 от НПК, която в случая се прилага спрямо всички задължителни съучастници на касатора в деянието, за което са били обвинени (престъплението по чл. 109 от НК се осъществява при необходимо (задължително) съучастие). Касационният съд намира, че независимо от пределите на касационната проверка, очертана само от жалбата на подсъд. А., на отмяна подлежи изцяло въззивната присъда в осъдителната й част, включително и потвърдения първоинстанционен съдебен акт с наложените на останалите съучастници административни наказания по чл. 78а от НК. Защото правилното решаване на делото налага необходимост от съвместното разглеждане на обвинението между всички съпроцесници и защото основанията за отмяна на акта спрямо касатора са в полза и спрямо неговите съучастници в същото деяние – при повторното разглеждане на делото те могат отново да предявят същите свои възражения по правилното приложение на закона.
За несъобразен с духа на закона се приема обратният подход – въззивната присъда да се отмени само в частта за подсъд. А., а останалите подсъдими (осъдени), поради невъзможността да защитят правата си по касационен ред, след изхода на делото самостоятелно да претендират възобновяване по реда на чл. 70 от ЗАНН пред апелативната прокуратура. Прокуратурата не е обвързана от направените пред нея претенции и разполага с автономното правомощие сама да прецени дали да направи искане за възобновяване. Преценката за основателност на такова искане е на друг независим съдебен орган, за когото настоящите указания на касационната инстанция, по смисъла на чл. 355, ал. 1, т. 1 и 2 от НК, не са задължителни (поради липса на редовен инстанционен контрол). А ако другият съд не ги възприеме – останалите осъдени ще бъдат поставени в неравностойно правно положение от това на касатора А.. Не са налице и правните основания за възобновяване на въззивния съдебен акт по реда на глава тридесет и трета от НПК, тъй като процедурата изключва приключилите по реда на чл. 78а от НК производствата (аргумент от чл. 420, ал. 2 от НПК).

3. Проповядването на омраза на религиозна основа от подсъд. А. М. А., като общественоопасно поведение по чл. 164, ал. 1 от НК, не е конкретизирано от въззивната инстанция в дължимата степен за осъдителен съдебен акт. Отново е ползван общия подход, приложен и за другите две престъпления.
Въззивният съд не е посочил фактите и обстоятелствата, въз основа на които е приел реализирано от подсъд. А. престъпление по чл. 164, ал.1 от НК. Направил е съждение, че подсъдимият е „…проповядвал омраза на религиозна основа чрез слово, изразяваща се във враждебност и отричане на всичко, несъобразено с идеологията на салафизма, чрез разпространение на религиозни идеи по време на петъчни молитви в джамиите, лекции, проповеди, срещи в кафенетата” [17]. Чрез кои конкретно посочени действия на подсъдимия е направен този извод съдът не е описал в съдебния си акт. Чрез кои доказателства е обоснован този извод – съдът не е дал отговор, нито ги е посочил. Чрез кои религиозни идеи е проповядвана омразата – също.
Изпълнителното деяние на престъплението се изразява в проповядване на омраза на религиозна основа. Не е достатъчно за довършване на престъплението съдът да посочи, че след като салафизмът е антидемократична идеология, то същата съдържа в себе си омраза към всичко, несъобразено с нейната идеология. Непосредствения обект на престъпление и конструкцията на деянието от обективна страна предоставят по-широк обхват, в сравнение с противодържавното престъпление по чл. 108, ал. 1 от НК (с идентично по форма изпълнителното деяние). В обхвата на престъплението по чл. 164, ал. 1 от НК могат да попаднат не само отделни религиозни течения, ереси (секти), но и всяка световна религия, а дори и отдавна непрактикувани вярвания или такива с малобройни последователи. Достатъчно е изпълнителното деяние „проповядване на омраза” да се корени в религиозни вярвания, да се опира на религиозни догми и постулати, за да е осъществен престъпния състав.
Въззивният съдебен акт страда от сериозен недостатък – липсата на мотиви. Не става ясно въз основа на кои проповеди на подсъд. А. и с какви езикови изрази са били изказани идеи на омраза, като се има предвид още, че обект на престъплението по чл. 164 от НК са обществените отношения, свързани с правомерното упражняване на конституционните права и свободи на българските граждани и в частност – тези на вероизповедание.
Допуснатото процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК пряко засяга правото на подсъдимия А. да узнае в какво е осъден – за кое свое поведение към верска омраза му е наложено, а от въззивната инстанция – и завишено наказанието. Налице е необходимост от отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд.

Въззивният съд е пренебрегнал поредица защитни възражения на подсъд. А. М. А. или ги е оставил без отговор по същество, отклонявайки разсъжденията в друга посока.
4. Защитата на подсъд. А. възразила, че в обвинителния акт е посочена като престъпна организацията „А.У.а.-И.”, която не била регистрирана по българските закони. В мотивите на въззивната присъда престъпното сдружение на подсъдимите вече е наречено „ОРГАНИЗАЦИЯТА”, (ползван и от първоинстанционния съд). Според защитата подсъдимият бил осъден за членуването в „някаква друга организация без име”, за което не е повдигано обвинение. Претендира, че изменение на обвинението не е извършено, поради което е нарушено правото на подсъдимия да разбере срещу какво обвинение да се защитава.
Въззивният съд не е отговорил по същество на отправеното му възражение. На стр. 422-424 от мотивите посочил, че „във всяка една част на обвинителния акт се говори за организация”, а тя била финансирана от саудитската фондация и затова документите били с нейното лого. Апелативната инстанция не е дала отговор защо обвинителната власт сочи като престъпна организация с конкретно наименование, а в мотивите на атакуваните съдебни актове това престъпното сдружение по чл. 109 от НК вече е изоставено и е наречено с нарицателното име „ОРГАНИЗАЦИЯТА”. Отбягвайки същността на въпроса съдът не дава ясен и категоричен отговор за основателността на направеното възражение, което представлява липсва на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК.
5. Пренебрегнато е възражението на защитника на подсъд. А., защо съдилищата са приели месец март 2008 г. за начало на престъпната дейност по чл. 109, ал. 2 от НК. На стр. 329 от мотивите въззивният съд е посочил, че „структурирането на организацията и присъединяването към нея от останалите подсъдими като членове е осъществено през м. март 2008 г., на срещата-семинар в И..”
В обвинителния акт (л. 9-11) е посочено, че на тази среща през м. март 2008 г. в турския [населено място] присъствали само подсъдимите: С. М., И. Д., А. Х., А. Х., Х. Ш. и свид. М. А.. Подсъд. А. М. А. не е посочен като присъствал. Дори и на организираната втора среща в И. от 9 до 13 май 2008 г., когато се събрали подсъдимите: С. М., А. Х., А. С., А. А. и свидетелите А., М. З. и Х. Х. (л. 11-12). И това е логично, защото участие взели само лица, завършили теологичното си образование в [населено място], С. а.. Кога подсъд. А. се е присъединил към „организацията” обвинителната власт не сочи дори и в подробното описание на дейността му на л. 29-45 от обвинителния акт.
Въззивният съд също не се позовал на доказателства за встъпването на подсъд. А. в членствени отношения с престъпната организация. В мотивите към присъдата (стр. 353) посочил, че към „организацията” „… се присъединили и останалите подсъдими, с изключение на подсъд. У., включил се в нея от м. март 2009 г.”. Апелативният съд не е изпълнил задълженията си отново да извърши обективна, всестранна и пълна проверка на всички факти и обстоятелства по делото, чрез които се разкрива престъпната дейност на дееца и които попадат под съставомерните признаци на престъпния състав. Нарушението на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 от НПК води и до съществено накърняване на процесуалните права на подсъдимия, по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Въпросът за встъпването на подсъд. А. като член на престъпната организация по чл. 109 от НК остава открит, неизяснен и неподкрепен с нужните доказателства.
6. Въпреки пространно изложените мотиви (общо на 466 страници) въззивният съд не е обсъдил задълбочено и съвкупно събраните по делото доказателства. Преразказал е част от показанията на свидетелите, въплътил е в съдебния акт изцяло експертните заключения (включително с изложените в тях лични оценки на някои от вещите лица), но до сериозен доказателствен анализ не стигнал. Не е противопоставил осъдителните на оправдателните доказателства, с което оставил основателното впечатление у жалбоподателя за пренебрегване на оневиняващите го доказателства и липса на дължимото им аналитично изследване от съда. При противоречиви доказателства да изложи кои от тях приема с доверие и по какви съображения, а останалите – защо отхвърля.
7. Не е изяснен спорният въпрос дали подсъд. А. е притежавал карта № .. за ваиз (проповедник) [18], издадена му от Главното мюфтийство и съвпада ли срокът й на валидност с инкриминирания от обвинителната власт? Възражението се оказало важно за защитата, която го подновява с касационната жалба, по повод изградената защитна теза за правото на касатора да проповядва в джамията „А. Б.” в пазарджишкият[жк]. Съдът е пренебрегнал задължението си да събере и провери всички относими към делото доказателства, като установи по несъмнен начин този факт [19].
По аналогичен начин е построена доказателствената основа за твърдението, че намерената в дома на свид. М. А. флаш-памет с девет файла с проповеди на турски език принадлежала на подсъд. А.. Възражението на защитата за непринадлежност е оставено без отговор и последици.
8. С определение № 56, постановено в закрито съдебно заседание на 11.02.2015 г. [20] Пловдивският апелативен съд не е удовлетворил част от доказателствените искания на жалбоподателите без да се мотивира. Посочил, че исканията за разпит на нови свидетели не били относими към предмета на делото, а за други – че са ноторно известни; повторният разпитът на свидетелите С.Д. и Й. М. не следвало да се уважава; отказът да се назначи теологична експертиза с вещо лице Х., както и допускането на повторна на изготвената от вещото лице Г. експертиза – не били във връзка с предмета на делото; искането за изготвяне на лингвистично-стилистична експертиза на показанията на свид. А. е отхвърлено като процесуално недопустимо. В определението тези откази са немотивирани и не разкриват действителните правните съображения на съда да не допусне доказателствените искания. Затова при изготвяне на мотивите към присъдата съдебният състав е бил длъжен отново да вземе отношение и да изложи в пълнота своите съображения за постановените откази. По този начин апелативният съд е лишил процесуалните страни по делото от правото им да узнаят действителните мотиви за отказаните им доказателствени искания и допуснатото процесуално нарушение е съществено, защото не е отстранено. Нарушени са процесуалните права на подсъдимите да докажат своите защитни тези и да оспорят обвинението, както и правилността на първоинстанционните изводи. Неоснователно са лишени и от правото да сочат доказателства пред въззивната инстанция, която е последна по фактите и доказателствения анализ. Дали отказът на съда е бил правилен се установява от изложените по делото мотиви към съответния съдебен акт или най-късно – с присъдата (респ. решението), а поради тяхната липса вътрешното съдийско убеждение е останало неизвестно.
Въззивният съдебен акт съдържа и други недостатъци, които не представляват съществени процесуални нарушения:
Апелативният съд се опитал да отговори на възраженията на защитата, че подсъдимите са съдени за техните верски убеждения, като в мотивите на стр. 389 до 398 прави общотеоретични правни разсъждения, голяма част от които представляват преразказ на решения № 5/ 1992 г., № 2/ 1998 г. и № 12/ 2003 г. на Конституционния съд, без да бъдат съобразени с конкретно наведените от страните доводи [21].
По противоречив начин е прието от съда значението на постановената от осъдения Н. Д. (районен мюфтия на С.) заповед № 79/ 27.01.2009 г. – по повод погребването на мюсюлмани без ковчег и др., и отреждането й като част от следваната салафитска идеология, от една страна, и идентично интерпретирания обред от комисията по фетва към Главното мюфтийство (решение от 12.03.2009 г.), от друга страна (мотиви, стр. 161, 314-315, 349 и 372-373).
Пловдивският апелативен съд е предприел различен подход спрямо трима от подсъдимите, обвинени в самостоятелното извършване на едно и също по вид престъпление. С въззивната присъда оправдал подсъдимите С. М. М. и А. М. С. по обвинението им по чл. 108, ал. 1 от НК (мотиви, стр. 293), но подсъдимият А. М. А. е осъден за същото по вид престъпление, без аргументи защо неговите процесуални права не са нарушени.
На стр. 398 от мотивите въззивният съд направил извод че „подсъдимите в деятелността си са се отклонявали от официалните порядки на исляма и са противопоставяли едни срещу други дори и самите мюсюлмани, които не са споделяли тяхната идеология”. Кои са „официалните порядки” на исляма съдът не посочил, кои са „неофициалните” – също? Неизвестно от кое доказателствено средство е взето съждението, че „немюсюлманите са обявени за врагове и срещу тях трябва да се води въоръжена война” (мотиви, стр. 399). Не става ясно от кои доказателства съдът приема, че подсъдимите са използвали „насилие” като непозволена цел (стр. 402). И дали е правилно съждението (мотиви, стр. 313), че „радикалният ислям” забранявал на ромите да вярват в суеверия и магии и това е недемократично, антидържавно и накърнява религиозните права и свободи на българските граждани.
Въззивният съдебен акт подлежи на цялостна отмяна в наказателно-осъдителната му част (в оправдателната част не е протестиран и остава в сила). Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав, като при повторното разглеждане се изпълнят указанията за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения и за правилното приложение на материалния закон.
Въззивната присъда се отменя и спрямо необжалвалите я съучастници на подсъдимия А. М. А. в деянието по чл. 109 от НК, поради което същите следва да бъдат призовани като подсъдими при новото разглеждане от Пловдивския апелативен съд, а наложените им административни наказания се отменят като последица от приложението на чл. 347, ал. 2 от НПК.
С оглед изхода на касационното производство наведения от касатора довод за явната несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК не следва да се разглежда.
Върховният касационен съд, по изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 във вр. с ал. 3, т. 2 от НПК и чл. 347, ал. 2 от НПК
ОТМЕНЯ присъда № 9 от 01.07.2015 г. по в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г. на Пловдивски апелативен съд, ІІ наказателен състав в наказателно-осъдителната й част, постановена спрямо подсъд. А. М. А., за обвиненията му по чл. 108, ал. 1, чл. 109, ал. 2 и чл. 164, ал. 1 от НК, както и спрямо всички осъдени негови съучастници в деянието по чл. 109 от НК, с наложени по реда на чл. 78а от НК административни наказания.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Пловдивски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.


2.

[] При това, фашистката идеология като единствена конкретизирана е изведена пред останалите в общ признак от обективната страна на престъплението. Това дава предимство в процеса на доказване, защото фашистките идейни възгледи са исторически и социално утвърдени като недемократични, поради което безусловно са отречени в съвременното демократично общество. Не по този начин стои въпросът с която и да е „друга” антидемократична идеология, защото тя предварително не е назована в закона.
[2] Съдебната практика възприема изпълнителното деяние да се осъществи и без употреба на устна реч – „посредством излагането и публикуването в интернет пространството на статии, картини, символи, плакати, клипове, призиви” (Решение № 80/2009 г. по н.д. № 34/ 2009 г. на ВКС, І н.о.). По този начин интернет-сайтовете, печатните медии и телевизионни предавания представляват начин, метод или средство за демонстриране на идеите. „Проповядването може да се изрази и в „изобразяване на отличителни знаци, инициали и символи на фашистки или антидемократични организации на места, до които имат достъп и други лица” (Решение № 16/1985 г. по н.д. № 11/ 1985, ВКС, ІІ н.о.)
[3] По този въпрос е посветено изложението на вещите лица С. Е. и И. Д. в Комплексна експертиза (л. 88-159, т. VІІ д.п.).
[4] „Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално, колективно публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.”
[5] Закон за вероизповеданията (Обн., ДВ, бр. 120 от 29.12.2002 г.)
[6] За същностните характеристики на салафизма (уаххабизма), като течение в сунитския ислям, съдът е разказал няколко пъти в мотивите (напр. стр. 56 и стр. 116), но най-комплексно на стр. 314 от мотивите: „Салафитската интеграция на исляма е насочена към изкореняване на традиционните ритуали, за да се премахне невежеството (джахл) – посещение на гробовете и грижа за тях, четене на К. при погребения, приготвяне на курбан и вместо тях да наложи честване на нови празници – празнуване на рождения ден на пророка”; честване на два празника (Рамазан и хадж), но не и на другите светски празници в държавата; поставяне на скръстени ръце пред гърдите по време на проповед (мотиви, стр. 116); забрана за жената да не излиза от дома без разрешението на мъжа си винаги, когато заповедта му не противоречи на религията (мотиви, стр. 117); при неподчинение на жената може да се приложи лек бой от мъжа й с цел унижаване, а не нараняване (мотиви, стр. 60, стр. 119 и стр. 120); непримиримост по отношение на другите религии, отричане на демокрацията и секуларизма, вярата за настъпването на шариата в световен план (мотиви, стр. 383). По-голямата част от въпросите са теологични и касаят религиозните вярвания на мюсюлманите в България, а за другите – следва да се направи задълбочен и обстоен анализ дали накърняват свободата на вероизповедание (и реализират престъпен състав от глава трета на НК) и дали имат за цел да създадат антидемократични настроения в обществото към съвременната светска българска държава.
[7] Известно е по делото, че в сунитския ислям съществуват четири школи (мазхиба) за тълкуване на принципите на шариата (фикх), в зависимост от основателите им – ханифизъм, маликизъм, шафиизъм и ханбализъм, а към последния мазхаб се числят уаххабизмът и салафизмът. Отделни школи има и при шиитите (джафаризъм и др.). Мюсюлманството не се отъждествява само с покровителствената през османския период в българските земи ханифитска традиция на сунитския ислям и след като той е традиционен за района на Б., следователно всички други разновидности на исляма са неправилни, недемократични и антидържавни.
[8] Съждението на стр. 310 от мотивите на въззивната присъда, че „уаххабитският салафизъм носи със себе си силна ханбалитска тенденция, която встъпва в противоречие с разпространената в България ханефитска традиция” е теологично съждение и не превръща салафизма в престъпно религиозно движение.
[9] В този смисъл са и предвидените ограничения на свободата на вероизповедание в чл. 9, ал. 2 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи и в чл. 37, ал. 2 от Конституцията на Република България: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.”
[10] Вж стр. 63-64, 137, 138-144, 146-147, 345-348 и 385-386 от мотивите на въззивната присъда.
[11] Решение № 25/ 1977 г. по н.д. 20/ 1977 г. на ВКС, ІІ н.о.
[12] Пак там, вж още и ТР № 23 от 15.12.1977 г. по н.д. № 21/ 1977 г., ОСНК
[13] Петте стълба на сунитския ислям: шахада, салят (молитва, намаз /преклонение/), хадж (поклонение), саум (пост, говеене) и закaт (милостиня).
[14] Из заключението на Комплексна експертиза, т. VІІ д.п. (л. 156): „Факт е, че темата за джихада е сред преобладаващите в анализираната религиозна литература, но това по принцип е характерно за разглежданата версия на салафизма.”
[15] Вж цит. тълкувателно решение на ОСНК.
[16] Въззивният съд приел, че е невъзможно дейността й да бъде легална, поради следните съображения: 1) липсата на регистрация, съгласно Закона за вероизповеданията и Конституцията; 2) финансирането се извършвало чрез физическото пренасяне на парични средства през границите на страната от студенти и поклонници (хаджии), връщащи се от обучение или хадж от С. А.; 3) подсъдимите не уведомили Мюсюлманско изповедание за отиването им на семинар в И. и не си взели отпуск (мотиви, стр. 263-264).
[17] Стр. 294 от мотивите на въззивната присъда.
[18] Копие, л. 509 от в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г., т. І.
[19] Вкл. писмо изх. № 01-1-1/71 от 18.02.2014 г. на Главно мюфтийство, л. 625-626 от в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г., т. ІІ.
[20] Вж л. 583-587 от в.н.о.х.д. № 294/ 2014 г., т. ІІ.
[21] Относно подсъдимите са направени два обобщени извода, без те да бъдат аналитично защитени: „…с деятелността си подсъдимите са посегнали на основен конституционен принцип” (мотиви, стр. 391) и „…подсъдимите като поддържници на нелегитимна верска общност са отказали да се съобразяват” с принципни положения на международното право и „са я използвали за прокарване на своите антидемократични разбирания.” (пак там, стр. 398).